Следосвобожденска литература

Лекции по Българска литература, спец. българска филология, СУ "Св. Климент Охридски"

Да разгледаме по-нататък при какви стопанствени и обществени условия се развива нашият духовен живот след Освобождението. От първите наши статистики се установява, че веднага след Освобождението България (Княжеството заедно с Румелия) е имала 2 и половина милиона население, от които 2 милиона българи, останалите чужденци. Постепенно броят на населението нараства и се увеличава – същевременно се увеличават и българските градове и села. Още през 80-те години се забелязва едно значително засилване на българския елемент, особено в по-големите градове.

При това известна промяна претърпява и етнографическата карта на България. Още с избухването на Руско-турската война мнозина турци напущат българските области; тия грамадни изселвания на турци продължават до най-ново време – цели турски села запустяват, особено в периода между 1878 и 1884 г. А българското население, което през време на робството е населявало повече планинските места, понеже там се е чувствувало сравнително по-сигурно, след Освобождението започва да слиза в равнините. Тъй напр. планинското население в Тетевенско се спуща в Раховското поле, селяните от Севлиевско и Габровско се преселват в равнините между Търново и Свищов; от Тревненско и Еленско отиват към Разград; а от Котленско още от турско време продължават да се изселват в Добруджа. Мнозина планинци се спущат към Казанлъшкия и Новозагорски окръг. На мястото на забягналите и изселените турци идват българските емигранти още през време на окупацията. Завръщат се българите от Бесарабия, Русия и Румъния, които са емигрирали през време на предишните руско-турски войни; връщат се също така мнозина българи от Мала Азия, българските католици от Банат; българите от румънска Добруджа – в българска Добруджа и Варненско. Повечето от тези, които се завръщат в отечеството си, населяват тъкмо онези места, дето българският елемент преди това е бил по-незначителен – дето е отстъпвал по количество на турското население. Също от Македония приижда българско население – било поради стеснителните политически условия в Турско, било пък за да дирят тук поминък.

От какво голямо значение са били всичките тия колонизации за засилването на българския елемент в страната се вижда от факта, че от 338 християнски села във Варненска и Шуменска епархия повече от 135 след войната са имали нови жители – българи (Иречек, Кн.1. 62).

Разбира се, новите политически условия налагат известни промени и в стопанствените и икономически отношения. Променят се преди всичко условията на българския пазар, на българската търговия и индустрия. В турско време българите са разполагали с много повече пазари, отколкото след Освобождението – по-рано техните стоки и храни, произведенията на тяхната домашна индустрия са намирали пазар във всички краища на обширната турска империя – не само в Европейска Турция, но и в Мала Азия. А след като България се откъсва от Турция, за вътрешен пазар остава една по-ограничена област. Освен това западните български краища остават под сръбска власт, Македония, Одринско и Разлога остават под Турция. Най-богатият пазар на Северна България, Добруджа, остава в ръцете на Румъния. Източна Румелия, която преди това е била свързана в стопанствено отношение със северните български области, се поставя в икономическа зависимост от турските пазари. Изобщо всички онези краища, които по-рано са влизали в границите на българския пазар, сега се затварят за българската търговия и индустрия. Вследствие на това започва да запада българското абаджийство, гайтанджийство – изобщо оная домашна индустрия, произведенията на която са намирали широк пазар в Турско. Поради новите стопанствени условия в България, а също така и поради европейската конкуренция, започват да западат и някои занаяти, вместо които се развиват, съобразно новите икономически изисквания, други занаяти и индустрии: създават се нови търговски и промишлени центрове вместо някои стари, които западат. В страната се внасят чужди капитали, обръща се по-голямо внимание на използуването на природните богатства, създават се някои нови пристанища на Дунава и Черно море, прокарват се повече пътища, железни линии, използуват се повече средства за сношение и съобщение, вследствие на които търговията, вносът и износът придобиват по-интензивен характер. Стопанствените условия значително се подобряват след присъединяването на Източна Румелия към българското Княжество – Румелия се свързва икономически със Северна България и се отделя от Турция с митнишка граница.

Известни промени се наблюдават също и в селското стопанство. Аграрните отношения след Освобождението стават по-нормални – броят на едрите землевладелци значително намалява, повечето от едрите землевладения се раздробяват – и България изцяло взема изглед на една страна на дребно землевладение. От това се обуславя до известна степен привързаността на нашия народ към земята и демократичният дух, който го отличава. И едното, и другото – привързаността към земята, демократизирането и простотата на живота – намират израз в литературата. Привързаност към земята – в поемите на Славейкова и в най-новата литература: Елин Пелин, А. Страшимиров, Йовков („Земляци“). Българският селянин, собственик на земя, не зависи икономически от никое съсловие, чувствува се самостоен в своя бит и в отношенията си към другите. Той има възможност сам да се грижи за себе си, за просветата на своите деца – и като е материално добре поставен, по природа възприемчив и любознателен – може и по-лесно да се поддава на въздействие от културен, политически и обществен характер. При това той проявява след Освобождението повече стремеж към просвета, повече обществени интереси, понеже е заставен да взема участие в живота на българската държава. Сношава се по-често с града, поддава се на неговото влияние, което за жалост невинаги е благотворно. Можем да отбележим още един важен факт – поради честите сношения на селото с града след Освобождението още повече се засилва прииждането на селското население в градските центрове – едни напущат селото, за да дирят в градовете по-лесен поминък, за да се настанят на държавна служба, а други – за да заменят земледелието със занаятчийство или търговия. Освен това една голяма част от нашата градска интелигенция е от селски произход. Като изключим днешния политически момент, можем да кажем, че по такъв начин здравите народни сили идат да осветят българския град, като се противопоставят несъзнателно на всички онези външни влияния, които са чужди и враждебни на българската психика.

За съжаление покрай здравите нравствени сили българското село праща твърде често и крайно покварени сили, и то покварени главно от политическата развала, от оная чудовищна безнравственост, която характеризира нашите политически отношения.

В началото на свободния ни живот традицията на българския бит не е била още значително накърнена – тази традиция в селата се пази и до днес. Особено впечатление са правили на чужденците патриархалните български нрави, при които са се сближавали различни обществени среди. „Изобщо тук хората стоят много по-близо един към друг, нежели в нашите препълнени със свят градове, с техния комфорт и етикети. То е национално общество, което има бъдеще, ако удържи своя народен, прост и естествен характер“ (Иречек, Кн. Б. I. 352). Със своя вроден демократизъм народът не е гледал с добро око на привилегированите класи, на титлите, ордените и униформите, дори конституцията е запрещавала да се носят ордени, освен ордените за храброст. Иречек изтъква, че тия външни отличия са отблъсквали българина, „защото в турско време подобни нишани носеха само „предателите и шпионите“ (Иречек, Кн. Б. I. 343).

Традициите на патриархалния бит, демократичните настроения на народа, нормалните стопанствени условия в селото и града – всичко това, не ще и дума, е от твърде голямо значение за общественото развитие. Само че докато не се създаде една по-висока култура, докато тази грамотност, с която днес толкоз много се гордеем пред чужденците, не се превърне в истинска просвета, ние все още ще изглеждаме като едно първобитно общество, което, макар и да таи в себе си здрави и ценни сили, излага се безразборно на всевъзможни въздействия, лута се по всевъзможни посоки, увлича се от крайности и като е лишено от самокритика и от един по-висок морал, често губи равновесие и обърква своите понятия за нравственост и култура. Разбира се, тия лутания, тия нравствени колебания на нашето общество се обясняват до известна степен и от обстоятелството, че зад себе си ние нямаме дори половин век свободен политически живот. За няколко десетилетия ние трябваше да създадем своя държава, да я организираме, да се грижим за просветата си, да заздравим политическата си самостойност, да водим борби за национално обединение, което надминава силите ни и средствата ни. И съвсем естествено и обикновено изглежда онова състояние, в което се намира днес българското общество. По-друго, при тия условия, едва ли би могло да бъде.

* * *

Какво представя преди всичко центърът на българския духовен живот?

Преди 30–40 години София, която днес се счита за център на българската култура, е приличала на едно голямо село: „Самият живот беше мъчен; столицата – в планинска местност на вътрешността, се намираше далече от каквато и да е железница, къщята бяха повечето дървени, слабо запазени против големите студове. През зимата често върлуваха ужасни пожари. През лятото жаби и мишки съживяваха пода; един плъх беше захапал ухото на младия секретар на една дипломатическа агенция, когато спял сладко в леглото си. Първата зима всички министерства освен военното бяха заедно в една двуетажна дървена къща. По-малките министерства разполагаха в нея едва с по една стая. Когато веднъж министърът на правосъдието обясняваше някому си много нагледно правото, цялата къща беше на крак и всички тичаха да видят какво се е случило. В княжеския палат – стар конак на турския валия – валеше през стряхата и капеше в съдовете, поставени по подовете. Полека-лека градът се изпълни с нови здрави къщи“ (С. А. К. Иречек за своето петгодишно престояване в България. – Мир, 28 януари 1918).

Какъв живот е водило софийското и изобщо българското общество през първите години на свободата, узнаваме от повестите и разказите на Вазова, а също така и от някои негови сатирични и хумористични произведения („Провинциал в столицата“, „Гусла“).

Още тогаз София е имала изглед повече на чиновнишки град; страстта към чиновничествуване е отличавала не само българската столица, но изобщо българската интелигенция. Още през време на окупацията русите започват да назначават чиновници от средата на нашата интелигенция. „Още тогава имаше партийни течения, интриги и списъци от различна окраска“ (Иречек, Кн. Б. I. 380). И подготвени, и неподготвени са се домогвали да се настанят на държавна служба. Присъединяването към една или друга партия е ставало с оглед към облагите, които е обещавала на своите привърженици – когато партията е идвала на власт, за да им се отплати, давала им е чиновнишки служби, без да обръща внимание дали имат ценз за такива служби. По този начин партизанството прониква в управлението с най-извратените си форми. Чиновниците се сменяват заедно с правителствата – и всяка партия, за да увеличи числото на своите привърженици, увеличава службите. Чиновнишката заплата при предишния евтин живот е привличала дори селяните, които са оставяли земята, за да чиновничествуват. Тази страст се отразява също и в търговията и индустрията. Не твърде заможният търговец е предпочитал да бъде държавен служител, чиновник в някое учреждение с една заплата от стотина-двеста лева, а занаятчията е напущал работата си, която не му е давала сигурен доход, за да стане разсилен или стражар. Безразборно е ставало и назначението и на големите чиновници; високи длъжности са се заемали от хора със съвсем повърхностно образование или пък съвсем неподготвени за своя пост. Лекари, теолози, самоуци и недоуци са управлявали България като министри. На държавни служби се назначават и предишните български революционери, които са въставали против всяко своеволие и всяка неправда. Понеже с литературен труд не е могло да се живее, на чиновничество се посвещават и нашите писатели: Вазов, Пенчо Славейков, Михайловски, Яворов, Петко Тодоров – всички! Вазов става мирови съдия в Берковица. Каквито са били мировите съдии, такива са били и адвокатите – еднакво неподготвени за специалността си. Най-добре е изобразил и едните, и другите Вазов в повестта „Митрофан“. Малцина са имали специално юридическо образование – също тъй твърде малко са били подготвените лекари, инженери, учители, общински и окръжни чиновници. Иречек е наблюдавал нашия живот в продължение на пет години (1879–1884), първите години на нашия свободен живот. Той си спомня: „в Източна Румелия бяха на власт коренни граждани, в българското Княжество емигранти, българи, които живееха преди това в Румъния, Русия, в разни други държави или поне в столицата на османското царство, в Цариград. Имаше между тях хора и със загадъчно, не съвсем изяснено минало. Първата зима в новата държава беше един вид „карнавал на свободата“; хората несъзнателно разиграваха комедия, като се препираха в политическите събрания и клубове, при избори, в Народното събрание, в разните управления и във вестниците, които скоро сменяха един други, при пълна свобода на печата. То беше нещо подобно като в Чешко в 1848. На публични тържества интелигенцията играеше народни хора, даже и по улиците. При туй шапките и цилиндрите не стояха добре на главите; виждаше се, че те са ново нещо, наместо фесовете и калпаците. За приказ беше първият придворен бал на януари 1880; гостите „ометоха“ бюфета с баснословна бързина. Тези работи бяха естествени, ала чужденците виждаха в тях незрелостта и неспособността на новоосвободения народ. Един дипломат намираше прилика с еманципацията на негрите след Гражданската война в Съединените държави на Северна Америка. Други прокарваха паралели между политическия живот на малките балкански държави и американските републики на креолите в Гватемала или Венецуела; намираха, че и едните, и другите имат наклонност към промени в управлението, към избори на нови началници и промени на министерства. Тепърва полека-лека всичко влизаше в своя прав път“ (С. А. К. Иречек за своето петгодишно престояване в България. – Мир, 28 януари 1918).

Иречек, който е наблюдавал отблизо недостатъците на тогавашното българско общество, оставил ни е твърде ценни характеристики – както в книгата си „Княжество България“, така и в „Cesty“, а така също и в неиздадения си труд върху най-новата българска история. Преди всичко той изтъква неговата крайна подозрителност – навред, това примитивно общество подозира скрити замисли, лоши намерения, Иречек изтъква неговата склонност да клевети, да пръска клюки по адрес на другите, неговата неспособност да се домогне до една обективна оценка на събитията и лицата – това са качества, от които българското общество и до ден-днешен не се е освободило и които понякога се проявяват в най-противна форма – една форма, която може да се търпи само в средата на нашето общество, никъде другаде.

„Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв род интриги, които виреят на Изток. София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години наред в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувствува кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпространяват най-невероятни политически и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст. Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина душат постоянно тайни планове и намерения; аз познавам дори личности, които предпочитат да четат между редовете, нежели самите редове“ (Иречек, Кн. Б. I. 355).

Ужасна подозрителност!

Освен това Иречек отбелязва егоизма на българското общество, отсъствието на по-значителни социални инстинкти, завистта – особено завистта по отношение на тия, които са се издигнали над другите със своите способности. Много справедливо бележи Иречек, че да хвалиш един българин, то значи да му създаваш врагове – при това българското общество се отличава с непостоянство и наклонност към изопачаване и преувеличение.

„Та и обстоятелствата бяха неблагоприятни за образуване на характера. Една твърде разпространена черта е завистта, продукт на първобитно материално състояние и голямо препятствие на обществения живот; много добри неща не сполучват, защото един другиго не подкрепят или от недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват както в целия Левант у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбие и наклонност към изопачаване и преувеличаване“ (Иречек, Кн. Б. 1. 350–351).

По-нататък обективният наблюдател на нашия живот изтъква политическите страсти, които владеят българина и които са свързани с най-отрицателните качества на неговия характер.

„Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В първите времена състоянието на обществото правеше на хладнокръвния наблюдател впечатление на всеобщо болезнено възбуждение на нервите. Във възбудените времена, като през сесиите на Народното събрание, много хора дотолкова потъват в тоя партизански живот, че за нищо друго не могат да мислят и говорят... Тия страсти помрачават съжденията и чувството за справедливост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политическите си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят без хляб“ (Кн. Б. I. 355–356).

Специално за изборните борби, в които най-силно се проявяват тия страсти, Иречек пише:

„Законът изрично запрещаваше всяка „агитация“, защото под това се разбираше само раздаване на пари... От 1881 се започват ексцеси при изборите. Оттогава денят на изборите е един вид обществени оргии, дето се дава свобода на всички страсти и особено на частни отмъщения и дето се срещат най-печални изненадвания, без да изключим и убийства. Главните ръководители са: сопаджиите, стари емигранти и млади странствуващи агитатори на служба у партиите“ (Кн. Б. I. 358).

Обикновено изборите се предхождат от шумни митинги, публични събрания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни „отворени писма“ и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи против отделни личности. „При това стават безредици, които са се случвали и в турско време, че подписите и общинските печати се вземат от безграмотните селяни чрез измама за харти със съвсем друго съдържание“ (Кн. Б. I. 357).

В Народното събрание човек слуша само прения, които се израждат в кавги – и всички въпроси там решава не справедливостта, а мнозинството, с което разполага правителството. В събранието правителството може да прокара всичко, каквото поиска, понеже мнозинството е на негова страна. В едно стихотворение, писано през 90-те години, озаглавено „Опак край“, Пенчо Славейков ни дава една картина на българското Народно събрание, над вратите на което вместо някогашен лъвски герб стои кречетало:

Всякоя зима тълпи по тълпи
стичат се луди мливари –
всякоя зима повтарят се пак
там тупурдиите стари...
 

Иречек прибавя: „Галерията не трябва нищо да си позволява, защото в противен случай народните представители бързо се изкачват горе и установяват реда собственоръчно с тежките си юмруци (Кн. Б. I. 359).

Като друга една характерна особеност на българското общество Иречек посочва незачитането на законите – чувството на законност е неразвито не само у обикновените граждани, но и у управниците – условията през време на робството твърде малко са способствували да се развие подобно чувство у българина.

„Действуващите днес в страната закони не са продукт на вековно развитие на правото, но вносна стока. Неразвитото чувство на законност се съглежда тутакси по поведението спрямо собствените закони... Но най-чудното е, че и високопрехвалената Търновска конституция често се отхвърля настрана и законите не се зачитат без ни най-малък свян“ (Кн. Б. 1. 355).

Като един недостатък, останал от робските времена още, е българската сервилност, българското любоугодничество, сляпото преклонение пред властта, силата и материалното богатство. Може би това е една от най-противните български черти. Обикновено българското общество се отнася низкопоклонно, раболепно към силните на деня. Но това съвсем не е преклонение пред авторитета, съвсем не е признаване на някакви високи морални или интелектуални качества у тия, пред които се прекланя обществото. Това се дължи на страх, на груба практичност, на българска пресметливост. Всъщност българинът, в дъното на душата си, не признава никакви авторитети, макар и да се отнася с раболепие към силните; към тях той не изпитва едно истинско уважение – знае от що произтича силата им и по какъв начин може да бъдат използувани за лични, користни цели; когато престанат да бъдат силни и властни, той се отнася към тях с презрение – дори с жестокост. Обектите на раболепието постоянно се менят, но самото чувство остава неизменно, винаги едно и също – като някаква съществена особеност на нашето не твърде привлекателно общество.

Отбелязаните особености на обществото се обуславят и от това още, че животът в страната бързо се движи, ту напред, ту назад – на всеки случай не се движи нормално – колебае се между крайности; нито в една област на нашия живот не може да се долови една определена, установена посока – навред лутания, колебания, крайности и анормалности. Самите правителства бързо се сменят – особено отначало; през първите пет години на свободния ни живот се сменят 10 министерства. Страната се намира в едно състояние на постоянно политическо брожение и кипение. Но всичко това носи повърхностен характер. Както отбелязва Иречек, впечатленията в България не са тъй дълбоки, както в чужбина. Обикновеният политик в тази земя с леко сърце променя възгледите си, мнозина видни политически мъже променят в късо време програмите си. Към края на Александровото царуване неговите предишни върли врагове стават най-предани негови привърженици. Враговете на руските генерали Соболев и Каулбарс отсетне се превръщат в най-фанатични защитници на руската политика; а тия, които отпосле отправят най-големи нападки по адрес на Русия, преди това са били отчаяни русофили – славили са руските генерали и дипломати. С тази повърхностна впечатлителност е свързана слабата интензивност на политическата памет. Българският политик мисли само за сегашния момент, само за настоящето – неспособен е да обгърне с погледа си миналото и в същото време да предвиди вероятните възможности на бъдещето (Ир. Кн. Б. I. 351).

Интелигенция

По своя състав нашата интелигенция е твърде разнородна: мъчно би могла да се слее в една цялостна обществена сила и да насочи енергията си и умствените си дарби в една посока, в постигане на един общ национален или културен идеал. В нейната среда се сблъскват най-противоположни интереси, стремежи и вкусове, най-разнообразни схващания и склонности. Особено значителни са разликите в психическо отношение – тук срещаме тракийци, българи от северните краища, от Македония и Одринско – а това са все различни темпераменти, различни характери, различни способности и разположения. Освен тях – мнозина, които дълги години са прекарали в чужбина и почти са се откъснали от българската традиция. Без съмнение, не е малка разликата между психологическите типове, които представят различните български области – една разлика, която много добре може да се наблюдава и в политическия ни живот, и в литературата, и в икономическите отношения – изобщо в целия ни духовен и материален бит. Вече самите имена македонец, тракиец, шоп, балканджия изразяват не само принадлежност към известно място, но и загатват за особени психически качества.

После: самият прелом в нашата политическа история – резкият преход от робски към независим живот–усилва още повече тази разнородност. Едни се каляват за обществени и политически борби преди Освобождението, новият живот ги заварва с оформени вече идеали – а други тепърва след Освобождението – при съвсем други условия и отношения. Интересно е, че някои от тези, които в ранни младини, при условията на робството, започват патриотическата си дейност, след това претърпяват една странна еволюция: от революционери се превръщат в реакционери, от борци за демократични идеали – в привърженици на една съвсем реакционна политика. От предишния им идеализъм не остава никаква следа. Такъв е случаят например със Стамболова, близкия приятел на Ботьова.

Като говорим за разнородния състав на нашата интелигенция и за отсъствието на общи задачи и цели в нейната среда, не трябва да забравяме и друг един важен факт: повечето от тези, които я съставят, са получили образование в различни страни и училища. И разбира се, до известна степен от тези чуждестранни школи се обуславят големите различия в домогванията на лицата, в техните методи за работа, дори в техните отношения към народа и обществото. Съвсем друго би било, ако нашите младежи бяха възпитаници на една домашна школа, както това бива в страни, които са създали една значителна национална, самобитна култура. Само в такива страни може да се говори за единство на образователните цели, за единство в духовния живот и за една обща посока на колективната енергия на интелигенцията. У нас е съвсем друго: едни от нашите младежи добиват образование във Франция, други в Германия, трети в Русия. И не само в тия страни. А каква грамадна разлика има между френските и германски или между руските и френски училища, това знае всеки, който е имал случай, макар и повърхностно, да наблюдава едните и другите. То са разлики не само на методи и схващания, но и на мироглед.

От представителите на българската интелигенция днес сравнително по-дълбоко са засегнати от европейската мисъл само тия, които са прекарали една по-сериозна школа в чужбина. Влиянията са най-разнообразни – а според тях и неоформените още напълно, отделни типични групи в нейната среда. Разликите помежду им са доста значителни, можем да ги наблюдаваме във всички области на нашия духовен живот. Напр. в областта на науката и литературата: тия, които имат за образец руската наука и литература, проявяват особена склонност към публицистичен стил, към разглеждане на въпроси от морален и обществен характер, към полемизиране. Немските възпитаници имат склонност към системата, методата – в крайните си форми тази склонност се изразява в нещо твърде сухо, отвлечено и педантично. За развитието на нашата наука най-много са допринесли всъщност немските възпитаници – със своите добросъвестни изучвания и със своя методичен труд. Френските възпитаници обичат да засягат множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият своята повърхностност. Имат голяма слабост към фразата, към ефектните цитати, към големите имена и чуждите думи. Слабостите на стила им се изразяват във фразеология. Различията се долавят дори в държането, във външните отношения. Руските възпитаници – по-прости в обноските си, по-небрежни към външността, – характерна е за тях оная прямота, която лесно минава в неочаквана и нежелана интимност и безцеремонност. За тях това е признак на демократичност. А немският възпитаник като че ли винаги има пред себе си един пример, един идеален образец – и на него се старае да подчини и постъпките си, и работата си, и мисълта си дори. Има нещо от външността на един благообразен Schulmeister – много сериозен; поставете само въпрос, и той веднага ще се разгледа от една страна; след малко неговата съобразителност ще разкрие друга страна – и като отделен параграф в мислите му ще последва едно ново разглеждане; пауза – ново досещане – нов параграф. И така може да продължи безкрай. Главното е да се изчерпи въпросът, да се теглят всички възможни заключения, да се направят всички съображения. Докато те обземе безкрайна досада. Покрай многото положителни качества на немските възпитаници като отрицателна черта, като крайност, може да се отбележи не само педантизмът и прекалената абстракция, но твърде често и тяхната тежка мисъл – една мисъл, която наистина е съдържателна, но е затворена във форма, мъчна за преодоляване. Тук бихме могли да изтъкнем едно положително качество на френската школа, която държи твърде много на лекото, увлекателното, занимателното изложение – и дава множество образци от областта на френската литература и наука за синтетични, завършени характеристики – живи, конкретни, а не отвлечени, прекалено аналитични, каквито са немските характеристики. Френският възпитаник се отличава с една по-подвижна мисъл, с лекота, която може да мине в лекомислие – вниманието му е твърде често погълнато от външния живот, от неговите видове и дори от неговите пози. Да го наречем елегантен, е прекалено – тая черта не е присъща на българина; но той иска непременно да бъде елегантен и доволен е, ако това му усърдие бъде забелязано.

Разликите в школите обуславят до известна степен и разликите в специалностите, а също така и в заслугите за развитието на нашия духовен живот. Казах, че за разработването на нашата наука най-голямо значение имат тия, които са школували в Германия.

Френските възпитаници са се проявили досега в областта на политиката и обществения живот, както и руските – само че първите си остават политици в по-ограничен смисъл, докато за вторите особена важност има моралната страна на политическите отношения, а особено: политическата догма. Една съмнителна заслуга на руските възпитаници е, че се интересуват и от въпросите на възпитанието и реформирането на училището – между тях срещаме учители, които през 80-те и 90-те години оказаха твърде силно влияние върху нашата школска младеж и върху системата на българското образование.

Разнородността в състава на българската интелигенция се увеличава още и от това, че покрай тия възпитаници на различни школи срещаме и доморасли самоуци – особено през първите две десетилетия на свободния ни живот – самоуци, които с една странна смелост работят в областта на българската наука – занимават се с история, етнография, езикознание – и навред се проявяват като дилетанти – пристъпват към разрешаване на най-трудни научни въпроси с всичката наивност и неподготвеност на дилетанта. Най-противните форми на този дилетантизъм: хора, незапознати с никоя култура, дори с никой език – пишат нахално за всичко – могат да правят преценки на чужди поети, от които почти нищо не са чели, на философски учения... кражби – претенции на културност. Може би това е най-изроденото, до което е стигнала нашата интелигенция. Когато говорим за интелигенция, по-добре е да не мислим... – падения, безхарактерност... особено през войните и след тях.

Като се характеризира интелигенцията, не трябва да се забравя още едно обстоятелство – в слабата културност на нашето общество, в слабите образователни стремежи на българската среда, интелигенцията среща една голяма пречка за своето съществувание и развитие. Средата със своята некултурност е по-силна от образованата интелигенция, влияе върху нея и смъква до своя уровен една голяма част от нея. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са твърде значителни, скоро се изравняват със средата, водят едно безволно съществувание, забравят някогашните си младежки планове, способностите им, ако са ги имали, заглъхват постепенно. Най-пагубно влияе в тази посока нашата провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние имаме само един-единствен център на духовен живот – София, – за толкоз години не съумяхме да създадем и друг, макар по-малък, център на духовен живот. Тъй че днес за днес остават да ръководят духовното развитие само по-силните, по-устойчивите характери, тия, които винаги имат съзнание за това, което са и което трябва да бъдат, и се отнасят критично към българската действителност – отнасят се при това не с пасивна, а с активна критика.

Също такова разнообразие в духовните интереси: „За мнозина литературата и науката са нещо като разкош, лукс, защото след свършване на своето образование те четат малко – само вестници и необходими за службата ръководства, и скоро загубват връзката с напредъка в света. В София човек може да разпознае един ред слоеве, които се започват с възпитаниците на французките училища при Луи-Филипа и руски при императора Николая и които са замръзнали на същата точка, при която са напуснали университета. Срещал съм също и хора, от които слоят на образованието пък е отпадал като някое лошо лустро; същевременно зачудвали са ме други, които, без някога да са излизали из България, прилежно чели – с любознателните си въпроси върху тънки подробности на различни науки. Това сега се изменя чрез растящото влияние на младата литература, която прави несъмнен напредък, и чрез бързо нарастващето множество на по-млади, по-образовани мъже“ (Иречек. Кн. Б. I. 347–348).

Може да се каже, че българската интелигенция все още няма една определена физиономия и не представя една завършена картина – все още се характеризира с един незавършен процес на образуване. При това, както отбелязва Иречек, „нейното количество мъчно може да се определи, понеже то бързо расте и се губи надолу в народните слоеве без рязка межда“ (Кн. Б. I. 345).

За да разберем по-добре еволюцията на българската интелигенция, ще трябва да отбележим, че в идейно отношение тя се намира в известна зависимост от епохата преди Освобождението. Всъщност, ако се вгледаме по-внимателно в обществените отношения, ще видим, че на тъмните, на консервативните и реакционни сили у нас се противопоставят всъщност две течения. Едното бихме нарекли либерално, демократично. Отначало негови изразители се явяват Славейков, Петко Каравелов и всички онези, които ратуват за едно демократично устройство на българската държава. Другото течение също се придържа о либерални принципи, само че те са изразени в една по-крайна форма – привържениците на това второ течение се ръководят от радикални политически идеи, борят се за съществени реформи от обществен и социален характер – за преобразования, които да засягат не само политическите, но и социалните отношения на живота.

Както демократичното, така и това друго течение, което се застъпва за коренни реформи, води началото си от времето на националните борби. Негови предвестници и първи изразители са Любен Каравелов и Ботьов. То продължава своето развитие след Освобождението. Може да се каже, че това радикално течение възниква главно под руско влияние – под влиянието на руските публицисти: Херцен, Писарев, Чернишевски, Добролюбов и др., обуславя се от обществените и идейни движения в Русия през 60-те и 70-те години. Това е епохата на руските увлечения от позитивизма, от трезвения реализъм и тъй наречената „нова наука“. На подобно увлечение се поддава една значителна част от нашата младеж през 70-те, 80-те и 90-те години. Научните, философски и специално литературни интереси на радикалното течение у нас през него време се характеризират със склонност към рационалистични схващания, към положителни знания – то признава правото на здравия разум. Това е богът, на който се кланя Ботьов – бог на разума, защитник на робите. Ботьов е вярвал, че след една социална революция народите ще се съединят и ще празнуват деня на този бог. От литературата се изисква да бъде преди всичко тенденциозна, да служи на обществения живот, да отразява прогресивни идеи; писателят е длъжен да изобразява реално живота, действителността – но като излиза от една предвзета идея, като се превръща в проповедник, агитатор и публицист. Привържениците на новата наука считат за свои учители създателите на позитивизма, увличат се от немската материалистична философия, от всички науки най-високо поставят естествените и социалните. За тях най-големи авторитети са Конт, Спенсер, Тома, Бокл, Мил; немските материалисти: Feuerbach, Büchner, Vogt, Moleschot; за последна дума в областта на естествената история считат учението на Дарвина за произхода на видовете и половия подбор. Вполитическата си и обществена дейност привържениците на това радикално течение засягат преди всичко материалния бит на народа, въпросите на народното благосъстояние, преустройството на държавното управление. При това те се борят за съществени преобразования на обществените отношения, за демократизация на обществото, за пълна политическа свобода, за освобождение на човешката личност – не само на мъжа, но и на жената, – от тяхната среда излизат първите проповедници на определени феминистични идеи у нас. Характерно е и това още за тях, че в революцията те виждат едно важно средство за прокарване на социални и политически реформи. Освен това мечтаят за съюз на свободните балкански народи.

Казах, че първи изразители на тия нови схващания се явяват у нас Каравелов и Ботьов. В края на 60-те години Каравелов ги пресажда в Сърбия и след него в същата посока работи неговият сръбски приятел Св. Маркович. В началото на 70-те години нашият революционер изразява своите реформаторски идеи и на български – в редица статии, които помества във вестниците си „Свобода“ и „Независимост“ и в списанието „Знание“. В по-крайна форма, вече с известна революционно-социалистическа окраска, тия идеи се явяват изразени в стихотворенията и статиите на Ботьова, който проповядва социална революция, не признава друг Бог освен разума и друга борба освен борбата за социално и политическо освобождение на поробените. Каравелов и Ботьов стават учители за поколението на своето време и за онова поколение, което дохожда след Освобождението. Само че привържениците на Каравелова и Ботьова отиват по-нататък в разработването на новите реформаторски идеи – обогатяват ги с ново съдържание, – разбира се, пак в зависимост от руски влияния.

Ако се вгледаме по-внимателно в еволюцията на нашата интелигенция, привърженица на радикални идеи, в развитието на нейните обществени идеи, ще отличим няколко фази.

През 80-те години и първата половина на 90-те години българската младеж се намира под влияние на руското народничество – на руските обществени идеи от 70-те години. С какво се характеризира това народничество? Вниманието на интелигенцията е насочено към масата, към средата, към обществото – на обществото се гледа като на главен фактор на развитие. Привържениците на народничеството считат за свой дълг да служат на селската маса, на същинския народ (оттук името „народничество“), съзнават своя дълг към народа, искат да го просветят, да му разкрият идеите на своето ново учение. Девизът на руските народници е „В народ!“ – да идем сред народа! Те са представени в множество произведения на руската литература – между другото и в някои романи на Тургенева („Новь“).

Върху почвата на това народничество се развива по-нататък както в Русия, така и у нас тъй нареченият „утопичен социализъм“ – утопичен в смисъл, че не може да има практическо приложение, че неговите идеи не могат да бъдат осъществени. Негови представители са Сен-Симон, Фурие и Робърт Оуен. Това са създатели на нова вяра, нова религия; те говорят за ново християнство и ново евангелие. В съчиненията си утопистите изтъкват, че е необходимо да се разпределят по един справедлив начин продуктите на труда, посочват как трябва да се организира обществото и индустрията, производството – как ще изглежда бъдещето общество, ако се осъществят техните идеали.

Отначало социалистическите увлечения в Русия, както и у нас, носят народническа окраска. Едно смесване на народнически със социалистически схващания срещаме напр. в съчиненията на Херцена, Огарева, Лаврова, отчасти у Добролюбова и Чернишевски – това са все учители на нашата интелигенция. Техният социализъм всъщност носи не пролетарски, а земледелски характер. Те вярват, че Русия може да мине без капиталистическата стадия на развитие – убедени са, че капитализмът може да донесе само вреда и изтощение на народа и земята и поради това по всякакъв начин трябва да се направи невъзможен в Русия – според тях всички обществени и социални реформи трябва да бъдат съобразени с местните условия в една страна, с народния бит, с особения характер на народното стопанство. А като сила, която ще осъществи реформите, те считат народната маса и интелигенцията – а не пролетариата в тесен смисъл. Херцен пише: „Человек будущего в России – мужик, точно также, как во Франций работник.“ Ето защо повлияните до известна степен от социализма народници искат да просветят масата – да й възложат задачи, които социалистическото учение възлага всъщност върху работничеството, върху пролетариата. Понеже в Русия е нямало още пролетариат, както го е нямало и в България, понеже западноевропейският социализъм се е зародил при съвсем други икономически условия, те са искали да приспособят идеите на този социализъм към руските и български условия – към условията на една земледелска, а не индустриална страна – като са мечтаели за социалистически строй, осъществен чрез народа. Този народ именно е трябвало да бъде просветен от прогресивната интелигенция, за да може с пълно съзнание да участвува в едно обществено преустройство – да се бори за създаване на едно ново общество, в което ще бъдат премахнати съсловните противоречия и собствеността ще бъде справедливо разпределена между отделните негови членове.

По-нататък, към средата на 80-те години, у нас почват да проникват идеите на същинския, на научния социализъм – тъй както са изразени те в съчиненията на Маркса и Енгелса, главно в Марксовия „Капитал“. Марксизмът всъщност измества народничеството, утопичния социализъм и означава една нова фаза в развитието на интелигенцията. Първенствуваща роля в общественото преустройство марксизмът приписва на пролетариата – на онова съсловие, което възниква в епохата на капитализма в предимно индустриални страни. Самият капитализъм се счита за нещо неизбежно, за една историческа необходимост в процеса на икономическото развитие; едни страни са дошли вече до него, а други ще го преживеят по-късно. Научният социализъм се опитва да установи законите на икономическата еволюция, да изтъкне икономическите противоречия между две съсловия – едното, което произвежда и живее в лишения, пролетариатът, и другото, което се ползува наготово от материалните блага, буржоазията – съсловието, което експлоатира работничеството. Привържениците на този социализъм в агитационната си дейност внушават на пролетариата класово съзнание, за да го подготвят за борба с имотното съсловие. Тъй че докато по-рано се проповядва култ на масата, на народа, на селянина – при народничеството, – сега излиза на пръв план пролетариатът, изтъква се неговата особена мисия: да унищожи днешния капиталистически строй, да премахне неравенството и да създаде бъдещото общество – същевременно да създаде един нов морал, нова мисъл и ново изкуство.

Под името социалисти у нас се обединяват отначало хора от различни среди и съсловия, с най-разнообразни възгледи и политически влечения. Преди всичко социализмът е бил в противоречие със земледелческия характер на нашата страна; у нас не е имало развита индустрия, не е имало фабричен пролетариат, за да намери учението му практическо оправдание. Ето защо неговите последователи излизат главно от средата на интелигенцията, на учителството и чиновничеството – дори от средата на имотното съсловие, на тъй наречената буржоазия, в лицето на която социализмът е трябвало да вижда свой смъртен враг. Като модно учение той е привличал множество идеалистично настроени младежи, които малко са се интересували от неговата теоретична същност, от неговото икономическо учение и от философските му предпоставки. Примамвало ги е само едно – борческият, революционен характер на социализма, борбата с буржоазията, с тираните, с всички онези тъмни обществени сили, които спират прогреса и се противопоставят на либерализма и новите преобразования. Тъй че социалистическите увлечения отначало у нас носят повече романтичен и идеалистичен, отколкото теоретичен и идеен характер. Със своята проповед за освобождение, за унищожение на днешния ред и днешното робство, за създаване на нов ред и ново общество, дето всички ще бъдат равни, дето няма да има господари и роби, социализмът е подхранвал борческите устреми и идеализма на нашата младеж. Характерно е, че числото на неговите последователи се увеличава през режима на Стамболова, когато най-силно се е чувствувал у нас политически гнет, когато са се вършили най-големи неправди от страна на властта. Тогаз именно идеализмът на социалистическата младеж придобива по-активен характер. С една необикновена смелост тя излиза срещу произволите на властта, срещу политическите тирани – за нея не съществува въпрос за пролетариат и буржоазия, – всъщност в нашата обществена действителност тя е подчертавала противоречия не толкоз от икономически, колкото от чисто политически характер.

На социалистическото увлечение – и то през 90-те години, когато не се прави строга разлика между социализъм и народничество – се поддават почти всички по-млади наши писатели. А по-старите, възпитани в духа на възраждането, се отнасят неприязнено към новото учение, гледат накриво младите, които ходят с дълги коси, с вдигнати яки, червени вратовръзки, проповядват равенство и категорично заявяват, че няма Бог. Старите не са били в състояние да доловят нещо положително в социалистическите увлечения на младежта, не са забелязвали, че тъкмо в тия увлечения се е разраствал и закрепвал нейният идеализъм. Новото поколение е представяло за тях нещо карикатурно: така го изобразява Вазов още в „Под игото“, в лицето на Кандова, отпосле в „Нова земя“, в лицето на Борис Шамуров. В сатирите си Михайловски иронизира над последователите на новото учение, осъжда ги като безотечественици и безбожници. А младите считат Вазова и Михайловски за буржоазни писатели и се вдъхновяват за поетическо творчество от страданията на въображаемия български пролетариат, възпяват при това българския селянин, чийто живот съвсем не са познавали и чиято душа им е била изцяло чужда.

От 90-те години у нас се разраства обширна социалистическа литература – излизат множество брошури, които засягат от социалистическо гледище различни обществени и социални въпроси; редактират се социалистически вестници и списания, издават се отделни сбирки от стихотворения и разкази, надъхани със социалистическа тенденция. Но в тия разкази и стихотворения, в цялата тази литература, която претендира да бъде художествена, все още не се прави разлика между народничество и социализъм. Обикновено тук се изобразяват страданията не на пролетариата, а на селската маса. Нашите белетристи, по примера на руските писатели народници, изобразяват селския живот, с увлечение идеализират селянина, често преувеличават неговите страдания и неговите морални качества. В някои случаи нашият селянин е изобразен точно като руския крепостник. Шчедрин, Тургенев („Записки охотника“), Успенски. Мнозина от нашите писатели през 90-те години черпят сюжети за произведенията си от селския живот – възпроизвеждат мъката на българския селянин. Това ние виждаме в разказите и повестите на Влайкова, на Церковски (Ц. Бакалов), в първите литературни произведения на А. Страшимиров, в първите разкази на Петко Тодоров („Пенко“). Покрай това писателите през същото време пишат разкази, в които изобразяват тогавашната българска интелигенция, нейния идеализъм, нейните борби и страдания, преследванията, на които е била изложена от страна на консервативното общество. Представени са смели агитатори на социалистическото учение, идеалните образи на български учители и учителки, окичени с всевъзможни добродетели – напр. в разказите на Ив. Кирилов, Петко Тодоров, Ив. Андрейчин и на редица други разказвачи, които печатат произведенията си в списания и вестници или пък ги издават в отделни сбирки – множество от тези сбирки днес са съвсем забравени, никой не ги чете, фигурират само в книгописа на А. Теодорова. Обикновено това са изображения, издържани в най-сантиментален стил – авторът въздиша над участта на някой селски учител, който страда, като гледа невежеството и бедността на народа; идеалният български младеж в тия сантиментални разкази живее сред една сурова действителност, наслаждава се от звуците на някоя китара и накрай авторът го заставя да умре от туберкулоза – за да излезе всичко по-трогателно. Разбира се, нашата действителност не е била точно такава, каквато е представена в тия тенденциозни произведения – по тях ние не можем днес да съдим за българския селянин, нито пък ще намерим в тях едно художествено реалистично изображение на българската младеж. И в произведенията, в които се изобразява селската маса, и в другите, които представят българската интелигенция, ние срещаме все един и същ сантиментализъм на народническа основа – това е сантиментализмът на едно малокултурно общество. Характерно е и това още, че във всички тия разкази, с които се пълнят тогавашните списания, не се прави разлика между селска маса и градски пролетариат.

Същата обърканост на понятия и естетически схващания, същия фалш и същата тенденциозност виждаме и в лириката – напр. В първите поетически опити на К. Христов и Яворов, гдето се възпява един фиктивен социален роб, дето авторите рисуват нашия селянин, като излизат не от наблюдения, а от своето въображение и сантиментално чувство.

Може да се каже, че влиянието на народничеството и социализма има повече значение за количеството, отколкото за качеството на българската литература. Количествено тя се увеличава – мнозина млади писатели неуморно пишат разкази и стихотворения уж из живота на народа, на пролетариата и интелигенцията, но цялата тази литература е тенденциозна, често грубо тенденциозна, отначало докрай, откъм художествена страна тя е извънредно слаба, не издържа критика – в нея изобилствуват фалшиви, неестествени положения – главно поради това, че самите писатели са били лишени от литературен талант или пък са писали произведенията си като юноши – при това съвсем не са познавали народния живот, не са излизали от наблюдения, а както казах, тяхното творчество е плод на наивност и сантиментално чувство.

Това се отнася до първите произведения на Петко Тодоров, К. Христов, Яворов, Влайков, Страшимиров и др., които произведения днес са съвсем забравени.

От началото на новия век в средата на българската интелигенция започва да си пробива път едно ново идейно течение – индивидуализмът, който увлича по-даровитите писатели измежду младите, дори и тия, които преди това се бяха поддали на социалистическо и народническо влияние. Индивидуализмът, култът на силната личност се явява като реакция срещу култа на масата, отчасти като реакция срещу социализма. Индивидуализмът е враг на доктринерството, на филистерския морал, на всичко онова, което ограничава свободата на творческата сила и воля. В тълпата, изобщо в масата, той вижда само материал, върху който се издигат аристократите на духа, висшите представители на един народ. Като типичен изразител на идеите на индивидуализма се счита Ницше, най-големият враг на пролетариата и социализма, на християнския морал, морала на робите, който е убивал човешката личност и нейната жизнерадост. Според учението на индивидуализма, който в някои отношения напомня увлеченията на предишните романтици, човек трябва да се освободи от всички условности, трябва да намери себе си, да открие своята воля и да й остане верен докрай. В крайната си форма индивидуализмът твърди, че вън от своята личност и воля човек не трябва да признава друга воля и друг морал. В западноевропейската литература тия идеи намират израз в някои от творенията на Ибсена („Бранд“), Хауптман („Потъналата камбана“), Стриндберг, Хамсун и др. – в руската литература в карикатурна форма тия идеи са изразени в произведенията на Горки и Л. Андреев. Не може да се откаже, че влиянието на индивидуализма върху художествената литература е твърде силно – до известна степен и благотворно. То освобождава изкуството от догмите, от грубата тенденциозност – не го превръща в публицистична проповед и досадна поука. Индивидуализмът учи писателите да бъдат изразители преди всичко на себе си, на своя творчески дух, на онези идеи и чувствувания, които са неразривно свързани с техния характер, с тяхната личност. Особено благотворно е влиянието на индивидуализма върху писателите с по-значителен талант и по-силна воля – писатели, чийто индивидуалитет се чувствува еднакво силно и в техните нравствени идеи, в техния мироглед, и в тяхното творчество. Най-силно се поддават на това влияние в нашата литература Пенчо Славейков и Яворов – първият към края на 90-те години, след като отива в Германия, а вторият в началото на новото столетие – през втория период на литературната си дейност. Освен тях можем да споменем и Петка Тодоров, който постепенно изоставя народническите и социалистически мотиви и се опитва в някои от своите идилии и драми да разрешава проблеми от индивидуален характер. Същото виждаме у К. Христов в неговата подражателна драма „Стълпотворение“ (Данану карик на Zarathustra), отчасти в драмата „Боян магесникът“ и в някои лирически произведения.

Както и при социализма, така и тук има множество недоразумения. Казахме, че социалистическите увлечения на нашата младеж отначало са повече от романтичен и идеалистичен характер – тя не е познавала както трябва теоретическата същност на научния социализъм, на марксизма. Същото виждаме и тук: мнозина говорят за Ницше, за неговото учение, за Zarathustra, обаче малцина го познават, малцина са го проучвали, едни го отричат безразборно, нервно, с негодувание, виждат в неговото лице един жесток разрушител на морала, един ненормален човек–други пък, съвсем заслепени, се прекланят пред неговия авторитет, с една рабска преданост ценят всяка негова мисъл – но твърде често и едните, и другите, и противниците, и поклонниците са много далеч от неговото учение; неговите идеи и за едните, и за другите в повечето случаи са съвсем непознати и чужди. Както с Маркса, така и с Ницше у нас се запознават обикновено по брошури, и то полемични брошури, където има всичко, само липсва научна обективност и добросъвестност. Разбира се, това не е само у нас, но и в други страни – в средата на славянската интелигенция, която винаги силно чувствува и страстно се увлича – до заслепяване, и в своите увлечения, които обикновено траят доста дълго време, тя губи способност да се отнася критично към нещата, да преценява обективно идеите. При това нейните увлечения от една идея или от едно модно течение продължават и след като тая идея и това течение в западноевропейските страни, дето са възникнали, преминат, забравят се и се превърнат в един обикновен исторически факт – след като ги сменят нови идейни течения. Обикновено у нас, както и в Русия, духовният живот върви винаги с голямо закъснение – с едно закъснение от 20 до 30 години...

Не ще бъде преувеличено, ако кажем, че увлечението и чувството в духовния живот на нашата интелигенция играят по-голяма роля, отколкото спокойното и критично вникване в една чужда философска мисъл. Едно пълно и всестранно разбиране на Ницше ние не забелязваме дори у Пенча Славейков, макар той да се е намирал под неговото мощно влияние до края на живота си. Славейков се е увличал само от отделни негови идеи, от отделни качества на неговата личност – поддава се на неговото въздействие, без да излиза от едно основно проучване на неговата философия, от едно впечатление, което да обгръща изцяло всички страни, всички особености на Ницшевата мисъл и индивидуалност. При това Славейков се е спирал по-внимателно и по-дълго само на Zarthustra – а не и над другите съчинения на Ницше, които също така са важни, за да се разбере изцяло неговото учение за свръхчовека и да се уяснят неговите отношения към изкуство, религия и морал.

Това са то главните точки, които означават пътя на българската интелигенция – които набелязват посоката на нейното идейно развитие от 70-те години, от времето на Каравелова и Ботьова до днес. Отначало я виждаме да се увлича от идеите на рационализма и позитивизма, от руското народничество, от утопичния социализъм, да смесва народнически и социалистически схващания; след това провъзгласява за свой учител Маркса и счита за свещена догма учението на марксизма и най-сетне като реакция на тия социалистически увлечения започват да се оформяват сред нашата интелигенция идеите на индивидуализма. Всички тия идейни течения, както видяхме, оставят известна следа в литературата, отразяват се в нейното съдържание и определят посоката на нейното развитие. Ние без друго трябва да си дадем сметка за тях, да си ги уясним, ако искаме да разберем еволюцията на мотивите в нашата литература, развитието на нейното идейно съдържание, а преди всичко да разберем връзките между литературата и обществените движения – между книгата и живота.

Бай Ганя – Б. Пенев

Едва ли има друг образ в нашата литература тъй различно и противоречиво тълкуван, както Алековия Бай Ганю.

Чужденците, пък и мнозина у нас, го считат за типичен представител на българския характер, нещо повече – на българския национален дух. Произведе­нието на Алека е преведено на руски, немски, сръбски, френски, за да могат чуждестранните читатели да се запознаят с особеностите на нашия народ. И преводачи, и читатели са убедени, че това е българинът изобщо. К. Кузмински, съставител на „Болгарский сборник“, пише: „Бай Ганю е събирателен тип на българин, едва засегнат от културата, самонадеян, пресметлив.“ В предговора към сръбския превод И. Живанович казва: „Алеко jeупутио jeдaнтип у општу кньижевност. BajaГанье jeу колу оних имена, kojaпредставльау све особине оне расе у kojojсу поникли.“ Д-р К. Кръстев в книгата си за Алека подчертава, че Бай Ганю е „символизация на индивидуалните качества на българския народ“.

Може ли да се приеме такова едно тълкуване, имаме ли основания да считаме Бай Ганя за типичен образ, който обгръща съществените особенос­ти на българския народ?

Една голяма грешка, грубо заблуждение е да се гледа на Бай Ганя като на изразител на типичните български качества, и то изразител, който изчерпва в психическото си съдържание всички тия основни качества. Преди всичко в тоя образ са вложени само отрицателни черти, само недостатъци и пороци; а нашият народ, като всеки друг, покрай отрицателното, таи в себе си и нещо от най-положително естество. Това, което отличава народната душа, което е свързано с дълбоките особености на националния характер и е най-ценно в него, то не е засегнато в Алековото произведение. Ако искаме да се доберем до цялостната българска психика, еднакво до нейните тъмни и светли страни, ние ще тряба да се спрем не пред Бай Ганя. Типичния образ на българина ще дирим не в тая карикатура, а преди всичко в народната поезия и след това в творенията на първите наши художници – тия, които чрез вникване в себе си и чрез наблюдения над народния бит постигат първичните движения на народната душа. Психическата същност на българския характер, тъй както се е определяла в продължение на векове и както е изразена в народната поезия,в битовите условия на живота, в традицията, в ясновидството на нашите национални поети, е чужда за Алека и неговото творчество. Той никога не се впуща в по-дълбоки наблюдения и изучвания на този характер, никога не се вживява напълно в него – обикновено се движи на повърхнината на живота, увлича се като публицист в тревогите на деня, на дадения момент, не прониква и не е в състояние да проникне в оня психически фокус, от който се обуславя и ценното, и несъвършеното у българина и в който се събират не само импулси­те на неговата воля, но и значителните форми на неговата мисъл и неговото чувство.

Да считаме Бай Ганя за представител на българския народ, събирателен образ на определени негови качества, значи да нямаме никаква представа за националната българска психика или пък да не държим сметка за онова, което Алеко конкретно ни дава в книгата си.

Не са ли изразени тук типичните, най-характерни недостатъци на бълга­рина? Ако Бай Ганю не е художествено обобщение на народния характер, не може ли да се счита, тъй както е представен от Алека, за представител само на отрицателното у българина? Щом нашата народност, като всяка друга, се характеризира еднакво и с положителни, и с отрицателни качества, не са ли дадени тук само едните, отрицателните? Някои са наклонни да схващат Бай Ганя именно като образ, в който са събрани само недостатъците на българина. Тъй гледа на него например проф. М. Мурко, който го отбелязва с няколко думи в един от томовете на Kultur der Gegenwart. Един историк на нашата литера­тура дава следното тълкуване: „С Бай Ганя Алеко не създаде творение съвър­шено, но със съвършенство улучи схващанията на българина за собствената негова дебелащина, безочливост, подлост и егоизъм.“ В един критичен етюд върху Алека четем: „Бай Ганю е живият образ на всичко отрицателно в българ­щината.“

Ние не можем да се съгласим с такова едно мнение. (Ценното в българската психика, както споменах, съвсем не е засегнато, а отрицателното, дадено в неограничени размери, няма национално-типично значение: чудовищно би било да приписваме на българския народ всички тия пороци, що открива авторът у своя херой, да считаме нашия народ точно като Бай Ганя крайно безхаракте­рен, подъл, продажен, престъпен, неспособен за никаква благородна помисъл, изроден във всяко отношение. Ако у Бай Ганя срещаме някои недостатъци, свойствени за българина, това не значи, че у него, както мисли Мурко, са съединени всички български слабости, или пък че всички пороци, що притежава, са специално български. Както ще изтъкнем, множество от тия пороци могат да бъдат отличителни и за други народи.

Тогаз как тряба да се гледа на Бай Ганя? Ако не е синтетичен образ на българските морални качества, нито пък само на отрицателните, какво е той собствено?

Както е даден в произведението на Алека, Бай Ганю не може да се разглежда като закръглен и цялостен художествен образ. Наистина, у него срещаме известни типични черти, но той, изцяло взет, не е тип – в него са съединени външно няколко типа. Той съдържа всевъзможни качества от отрицателен характер; ала тия качества, взети вкупом, по никой начин не могат да се припишат изключително на една народност или на една среда. Всъщност авторът ни дава не един, а няколко типа под едно и също име. У Бай Ганя има черти, които напомнят българския характер, но покрай тях има и други, които нямат нищо общо с националната психика. При това в много случаи той проявява качества не специфично български, а по-общи, присъщи на всеки некултурен народ. Веднъж Алеко има предвид своя народ, друг път само една част от нашето общество – спира се ту на българските недостатъци, ту изключително на политическите нрави през деветдесетте години, ту пък на недостатъци, свойствени на всяка културна среда – не само на нашата. Съотношението между съдържание и обем на дадения образ постоянно се мени– съдържанието му ту се разширява, ту се ограничава, а в зависимост от това се менят и размерите на неговата типичност. Мени се и самият образ носител на разнообразни черти, които не се свързват в една цялост, макар Алеко да ги приписва все на едно и също лице. В преображенията си Бай Ганю напомня манекен, който се явява в различни костюми и маски: веднъж го виждаме пътуващ търговец, неспособен за най-обикновени човешки обноски, друг път се представя като видна политическа личност, влиятелна и авторитетна; от никому неизвестен продавач на розово масло той се превръща в политически и обществен ръководител, „чийто дух“, както се изразява авторът, „лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат“. Очевидно е, че в случая Алеко е искал да засегне различни страни на нашата действителност, без да е имал за цел да създаде един завършен, издържан тип, чиито качества да са вътрешно обединени, взаимно обусловени. Бай Ганю напомня мнозина, но тия мнозина не се съединяват в един. В известни случаи той напомня българина, като проявява не всички, а само някои негови качества; в други случаи представя българския политикан само или пък изобщо един крайно невъзпитан и груб човек, който може да бъде не само българин по народност – и в същото време нито е тип на българин изобщо, нито пък изключително на една битова, обществена или политическа среда. Даденото във втората част на „Бай Ганю“ няма никакво отношение към националната психика.

Ако има нещо, което да го сближава отчасти със специфичното у българи­на, то е неговият груб практицизъм, неговият утилитаристичен и материалистичен мироглед, неговият трезвен реализъм. Но всичко това тряба да се схваща условно – не като конкретна постъпка, отвратителна в морално отношение, както ни я рисува Алеко, а като мироглед, като вътрешно пред­разположение, като посока, в която се движи не само мисълта, но и волята. Важна е тук не моралната, а изобщо психическата окраска. Алеко не вниква в основата на отбелязаните типични особености: в произведението му те са засегнати външно, в най-груба, карикатурна, дори невероятна форма, при това твърде епизодично, анекдотично. Загатнахме, че той нито е в състояние, нито пък си поставя за цел да изчерпи съдържанието на българския характер– това е непосилна за него задача. Много по-ясно и по-силно се чувствуват известни страни на национално-типичното в собствените признания на Алека, в неговите авторски изповеди, пръснати из фейлетоните и пътните му бележки, отколкото в изображението на Бай Ганя. Сам Алеко, например в „До Чикаго и назад“, неволно, несъзнателно много по-пълно и по-определено от своя херой изразява типични български черти. С мирогледа си, със своя вкус, с предразположенията си, с интересите си, той е много по-типичен българин, отколкото Бай Ганю.

Бих изтъкнал още едно обстоятелство: докато в собствените Алекови признания и себеизображения, главно в „До Чикаго и назад“, българската психи­ка непосрено сама себе си разкрива, докато тук имаме работа с чисто душевни качества, с елементи от психологично значение предимно, в „Бай Ганю“ всичко е дадено или като карикатура, или пък от становището на известна нравст­вена оценка на някоя обществена или политическа идея – преобладава етич­ното, а не психологичното. В тая книга ние не намираме едно свободно и непредвзето художествено възпроизвеждане на българския дух, едно поставя­не на тоя дух извън категориите на ограничения морал, на обикновените граждански добродетели и общеприетото благоприличие. Всеки изобразен жест, всеки карикатурно даден епизод се свързва с известна нравствена или публицистична тенденция или пък с постоянната преднамереност на автора да противопоставя нашето на чуждото.

Елементи от национално естество бихме могли да отбележим в известни положения и фрази на Бай Ганя, в идиотизмите, с които обича да си служи, в начина, по който задава своите въпроси и разговаря с околните, в някои негови поразително верно доловени обръщения – но това са предимно външни черти, чрез които трябва да бъде индивидуализиран хероят; при това те не са използувани както трябва за една по-установена, по-съсредоточена вътрешна характеристика.

Споменах, че у Бай Ганя могат да се посочат множество прояви, които съвсем не са специфично български – прояви, свойствени и на други народи и общества. В много отношения Бай Ганю е ориенталец изобщо. Не в един от тия епизоди, които рисува Алеко, ние можем да си представим Бай Ганя, колкото българин, толкова и невъзпитан сърбин, влах, арменец или грък. В тия случаи той се явява продукт на една извъннационална среда, която, противо­поставена на европейската цивилизация, на истинската духовна култура, прави впечатление със своята грубост и невъзпитаност. С Ориента Бай Ганю е изтънко запознат: „Ии, ами що свят съм изръшнал! ц-ц-ц... Ти остави Едрене, Цариград, ами Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турно-Могурели, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ... сички съм ги изредил.“ Нашите съседи, които пре­веждат Алековата книга, съвсем напразно ни се присмиват: в културно отно­шение помежду ни няма никакви особени различия – върху фона на общата ориенталска некултурност националните различия на известни обществени среди съвсем слабо се чувствуват. Бих отишъл още по-нататък, бих поставил Бай Ганя в един още по-широк кръг: неговите качества могат да се срещнат не само на Ориента. Може би Бай Ганю затова е намерил толкова много преводачи и читатели на чужбина, защото у него покрай екзотичното чужден­ците намират нещо от собствения си бит. Ако той им беше съвсем чужд, не щеше да ги заинтересува до такава степен. Струва ми се, че с постъпките си, с начина на своето мислене той не е толкова далеч от тях, колкото си въобразяват те. И съвсем не е прав Живанович, който самоуверено заявява, че Бай Ганю изразявал само чертите на племето, към което принадлежи, както не е прав и Кръстев, който намира, че в Бай Ганя били въплътени индивидуалните и социални качества на българската народност…

Общността с другите, с ония, които в културно отношение не се разли­чават много от нас, най-ясно личи там, дето Бай Ганю е противопоставен на европейската култура. Разкази, в които се описва подобен контраст, ние срещаме не само в нашата литература, не само в литературата на нашите съседи, но и в руската, и в чешката, и в полската.

В сръбската реалистична литература, например, можем да отбележим не един образ, който напомня произведението на Алека. В най-добрите нейни произведения пластично са дадени смешните и отрицателни страни на живо­та. Представителите на сръбската хумористична и сатирична повест, които се движат винаги в кръга на непосредствените наблюдения, рисуват с най-го­леми подробности развалата на сръбското общество, всички ония пороци, що се очертават върху фона на политическата и обществена действителност в Сърбия. Дори и когато изобразяват простия народ, селската среда – не само при възпроизвеждане на градското общество и интелигенцията – те изтък­ват недостатъците на своите събратя, недостатъци, не по-малко смешни или по-малко грозни от тия, що рисува Алеко. И важното е, че в много случаи и те, като нашия писател, изхождат от понятия и представи за една по-висока нравствена и интелектуална култура, на която се противопоставя безгранич­ният егоизъм и грубостта на цяла една среда, що живее еднакво и в градовете, и в селата. Човек се задъхва в реализма на Стефан Сремац, чувствува се угнетен в неговия безпросветен свят, в неговите изображения, толкова едностранни, колкото и Алековите. Със своята тежест и бруталност тоя реализъм, който представя най-тъмните страни на сръбския живот, убива дори художестве­ния хумор, характерен за цялото творчество на поменатия писател. Действителността, с която ни запознава Сремац в повечето от произведенията си, се свежда към една безкрайна вулгарност – това, що взема надмощие в нея, са огрубелите човешки нрави, низките страсти, неограничените инстинкти. Още по-нерадостни са изображенията на друг един сръбски белетрист, Радой Доманович. И аз не зная защо трябва да се считат за национални, типично български ония прояви, които разкрива Алеко във втората част на произведе­нието си и които изглеждат тъй бледни в сравнение с политическата и социална сатира на Домановича. У отбелязаните двама писатели, както и у редица други, е дадено не само най-комичното, но и най-безнадеждното, най-угнетителното в сръбския живот. Можем дори да кажем, че обобщенията, до които се издигат те, са много по-широки, при това много по-определени, засягащи повече страни на сръбския градски и селски бит, отколкото неуловимите и противоречиви обобщения на Алека.

В Русия се ползува с необикновена популярност книгата на Н. А. Лейкин „Наши за границей. Юмористическое описание поездка супругов Николая Ивановича и Глафиры Семеновны Ивановых в Париж и обратно“, както и други две негови книги от същия род – „Где апельсины зреют“ и „Под южными небесами“. Лейкин описва комични епизоди, смешни положения, в които изпадат простите и невъзпитани руси в пътуванията си из Европа. Твърде често неговите херои се проявяват в европейската обстановка тъкмо тъй, както и Бай Ганю. И Николай Иванович счита за простаци не подобните на себе си, а чужденците, с които се среша. Винаги недоверчив и подозрителен, той все мисли, че другите искат да го измамят или ограбят; с няколко най-обикновени чужди фрази, които случайно е усвоил, самоуверено и смело пристъпва към всеки срещнат чужденец, убеден е, че го превъзходствува, и неведнъж арогантно заявява патриотическата си гордост. Вижда се, Алеко много добре ще да е познавал книгата на Лейкина. Когато е писал разказите си „Бай Ганю тръгна по Европа“, той е имал предвид една действителност, в общи черти подобна на изобразената от Лейкина. Основата, същността и в двата случая е еднаква, разликата е в индивидуализирането, в характерните подробности, в начина на изображението.

Тъй че по никой начин ние не можем да свържем Бай Ганя с трайните и изключителните особености на българската националност. В повечето случаи у него изпъкват черти, които характеризират една преходна фаза в нашия живот и изобщо в живота на един народ с първобитна култура. Взет само по отношение на обществените и политически нрави, той се явява носител на качества преходни, обусловени от известни исторически обстоятелства. В първата част той е представител на една среда, изостанала духовно твърде назад, една примитивна, неодялана среда, която няма понятие за западноевро­пейска образованост, не се поддава на културни въздействия, живее самодо­волно със своя егоизъм, материалната изгода счита за върховно благо, а поро­ците си – за достойнства. Във втората част олицетворява едно общество, увлечено докрай от политическата поквара, скъсало връзките си с българска­та традиция, лишено от обществено и национално съзнание, от каквато и да е гражданска съвест, жадуващо само за лично благополучие. И в единия, и в другия случай той е продукт на своето време, изразява един преходен момент в развитието на нашия политически и духовен живот.

И тъкмо като нещо преходно Бай Ганю не застава пред нас в строго определени очертания – контурите му се губят, той не се поддава на едно определение, на една характеристика. Не е нито гражданин, нито селянин: облича понякога фрак, но също така носи и пояс. Един гражданин с жестовете и грубата психика на селянин; един селянин, вкусил от отровата на градската цивилизация. Има нещо от комичната недодяланост на някой телалин, който иска да изглежда гражданин, от ориенталската хитрост на някой търговец, от алчността и продажността на някой долнопробен партизанин, от безхарактерността на някои съвременни наши вестникари. Повечето от това, що представя Бай Ганю, е все днешно, съвременно – вчерашното, миналото е по-друго, както ще бъде друго и утрешното, бъдещето: историческата дейс­твителност се мени, а с нея и духовният облик на поколенията, обществата и различните среди. Вниманието на Алека е насочено не толкова към общото, трайното, типичното в българската националност, колкото към частично­то, временното, менливото в българското общество. Бай Ганя характеризи­рат не толкова признаците на националността, колкото особеностите на некултурността, взета в най-широк смисъл – една некултурност, независима от национални качества.

Само от становището на такива схващания и тълкувания бихме могли да обясним съдържанието и значението на създадения от Алека образ.

* * *

Habent sua fata libelli.

Има своя съдба, своя история и книгата на Алека.

Никое друго произведение на българската литература не е пораждало толкова много недоразумения сред нашето общество. Никоя друга книга на новите наши писатели не е тъй популярна, тъй много четена и в същото време тъй зле разбрана. Публиката влага в нея повече, отколкото тя съдържа, създава си един образ, който не се посреща напълно с концепцията на автора. Едни от читателите виждат у Бай Ганя събрани всички отрицателни качества на българина и ги наричат, вкупом взети, байганювщина. Възмущават се от грубия и невъзпитан българин – „Какъв Бай Ганю!“ Така Бай Ганю става нарицателно име, с него се означават помислите и постъпките на недодялания, но хитър и практичен българин. Понятията за Бай Ганя в случая не са твърде ограничени, не са и съвсем определени: в тоя образ читателят влага всевъз­можни български прояви, отрицателни характери – и до какви размери ще стигне това разширение на образа, не може още да се каже. Вместо да изчезне от живота и да се съхрани само в литературата, Бай Ганю расте в съзнанието на читателите, на обществото. Неговото име незабелязано става синоним на българин – на положителното и отрицателното в българския характер. И както се произнася от нас името българин, така започва да се произнася и името Бай Ганю – понякога с укор, понякога с възмущение и презрение, със самоосъждане, а понякога и с гордост!

Може да изглежда парадоксално. Но факт е, че Бай Ганю се разраства и в такава една посока. Мнозина българи – и които са чели неговите истории, и които само по слух ги знаят – обобщават отделните случаи, поставят ги на една неограничена основа, схващат Бай Ганя като изразител на ценното, достойно за учудване в българския характер. Те дават друго тълкуване на тоя образ, съвсем различно от ръководната мисъл и намеренията на автора. И в тоя случай Бай Ганю излиза от рамките, които му поставя неговият създател, претърпява интересна еволюция в съзнанието на публиката, издига се посте­пенно до висотата на един възхитителен образ. Тия, които само слушат да се разказва за него, да се произнася името му при какви не случаи в личния и обществен живот, поискаха да видят в него не отрицателните, а привлека­телните качества на своя народ. Отрицателното, което представя Алеко, те поискаха да възвеличат като нещо, с което българинът може и трябва да се гордее. Така Бай Ганю въплъти военните доблести на българина и неговия разум, и неговия практицизъм, който у нас обикновено се счита за твърде ценно качество. За известен кръг читатели Алековото произведение е нещо като рицарски роман, който разказва за смелите авантюри на един нов херой... (Делта на автора е била да накара еднородците си да се вгледат в своите недостатъци, да посочи на своя читател, че е още твърде далеч от европейските нрави: „Аз питая в себе вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: Европей­ци сме ний, ама все не сме дотам!“ Алеко е вярвал, че книгата му без друго ще въздействува върху Бай Ганя. А читателят, когото Алеко си е представял в образа на Бай Ганя, вместо да се възмути и отвърне от своя портрет, възхити се от него – т. е. от себе си. Вместо да се позамисли и въздъхне, както е очаквал авторът, този читател се смя със сълзи, продължава и до днес да се смее, доволен, че Алековият херой умее навред да се налага и да си пробива път с жестове, със способности, които винаги у нас могат да намират одобрение и подражание, и то в една твърде широка среда.

Така осменият, подиграният Бай Ганю си отмъщава неволно на Алека, подбива се с неговите очаквания и надежди. Вярвам, неведнъж сте бивали свидетели на особена българска гордост, която съзнателно, нарочно се свър­зва с името на Бай Ганя – за да се подчертае, че в случая се подразбира родното, националното. През последната война в нашите вестници, в които господст­ваше високият патриотичен тон, понякога шеговито божем, понякога зака­нително враговете бяха заплашвани с безстрашието на Бай Ганя. В множество дописки от бойното поле се разказваше за подвизите не на българския войник, а на Бай Ганя. Неговото име заместваше името българин в много случаи, дето трябваше да се изрази национално самомнение, особено от страна на простия народ, който не е чел Алековата книга. Излизайки от себе си, от своите особености, простата маса си създаде сама един образ, едно подобие, без да иска да знае какви са били целите на Алека и какво е всъщност неговото изображение – и противопостави тоя образ на чуждото, без да се възмущава ни най-малко от себе си. По тоя начин се оформи през войната една анекдотична фигура, която се съпоставяше с друга, подобна ней, изразяваща качествата на германеца, според както схващаше тия качества нашият народ в постъп­ките на германския войник. Той му даде дори и специално име, в което искаше да затвори също такава типичност, каквато затваряше в името Бай Ганю.

Неочаквано Бай Ганю бе пресъздаден във въображението на ония българи, които не са чели смешните Алекови разкази. Не е по-добро и по-утешително отношението на множество други, които са чели тия разкази. Съвсем не е прав д-р Кръстев, като казва, че Алеко накарал „живия, движещия се по стъгдите Бай Ганю да се познае и да почувствува отвращение от себе си“. Мисля, че сме още далеч от момента, когато носителите на тия качества, които представя Алеко, ще се отвратят от себе си. Днес, вместо да се отвърнат от своето подобие, те виждат в него качествата на някаква хероична личност – за нея няма положение, пред което да се смути, няма затруднение, което да не може да преодолее със своята ловкост и изобретателност, със своята практичност и хитрост; няма опасност, която да не може да предотврати с безгра­ничната си подозрителност. И тъкмо тия качества все още импонират на живия и многолик Бай Ганю; не само че не ги е възненавидял, но даже не е равнодушен към тях: цени ги, без стеснение ги проявява и се гордее с тях. Аз не познавам в друга някоя литература по-печално недоразумение между автор и публика. Авторът иска да доведе тая публика до себепознание и нравствено възраждане – тя наистина чрез дадения образ идва до себепознание, до само­съзнание, но вместо да се поправи чрез него, влюбва се в себе си, счита за добродетел онова, което авторът е искал да изтъкне като необикновен порок.

Бих посочил още едно недоразумение, още един печален комизъм, свързан с тоя образ: в средата на нашето общество често се слушат и възмущения от Бай Ганя. Искреността им е малко съмнителна: обикновено възмутените и не подозират даже до каква степен са родствени с него.

Вие виждате: българинът, към когото се обръща Алеко, се отнася по най-разнообразни начини към Бай Ганя – само не по онзи начин, който желае авторът. Може да се смее на себе си, да се възхищава от себе си, да се възмущава от събратята си, преди да се е възмутил от себе си – може да съди другите, но не и да се отнася критично към постъпките си и да преценява от становището на един по-висок морал духовната си физиономия. Мнозина читатели в своята боязън да не бъдат обвинени или уличени в гузността си, готови са да застанат наред с автора, да вземат неговата поза, да играят неговата морализаторска роля. Заедно с него те осмиват Бай Ганя, смеят се на постъпките му, както се е смяла руската бюрокрация на Гоголевия Градона­чалник – за да се обърне сам обвиненият и осмян Градоначалник от сцената към публиката и да й каже, че тя се смее всъщност не нему, а на себе си.

Разбира се, Бай Ганю никога не би се издигнал до тоя морален патос на Гоголевия херой, както и Алеко не би се издигнал до онова изключително върховно нравствено съзнание, което може да превърне душата на един изобличител в източник на безкрайни самобичувания и самоотречения, да я опусто­ши и доведе най-сетне да трагична безизходност. Алека не вълнуват мъчител­ните и неразрешими въпроси на религиозното съзнание, той не вижда и не чувствува вечния конфликт между непостижимия нравствен идеал и плачевна­та действителност, неговото трезвено съзнание не дири смисъл и опора вън от видимия, сетивния свят, не е насочено към никой отвлечен мироглед, към никоя религия. Той знае само едно разрешение – практическото, само една действителност – реалната. Тук е ключът на цялото негово творчество. Алеко не притежава нито една от ония трагични черти, които отличават големите хумористи и ироници от рода на Гоголя, Свифта и Жан-Поля – на тия, които могат да пресъздават не само човешките души, но и себе си. Алеко наистина никога няма да умре, но и никого няма да пресъздаде, защото не е живял със страданието на тия изобличители – твърде е безгрижен и лекомис­лен. Не е никаква случайност, че най-хубавите години от живота си, най-ценното си време той прекарва в компанията „Весела България“, в средата на безличия. Като писател той никога не е чувствувал оная обязаност, която му е наложена от неговата дарба.

И кой знае дали е съвсем оправдан в морален смисъл неговият смях, дали са субективно справедливи неговите присъди. Неговата личност и неговият живот не ни примиряват напълно с тоя смях и с тия безкрайни изобличения. Има една дълбока връзка между всички ни, има една несъмнена връзка дори между автора и неговия херой – създанието неизбежно носи чертите на своя създа­тел – разликата е на повърхнината само, в проявите, но не и в основанията, в същността – не е разлика от субстанциален характер.

Ако хумористът иска да възбуди у нас нещо повече от лекомислен или добродушен смях, той тряба да ни се наложи с духовната си и моралната си изключителност, да ни завладее като мощна индивидуалност, като непобеди­ма нравствена воля. Алеко не притежава тая индивидуалност и тая воля. Той е талантлив, забавителен хуморист, но хуморист без глъбина, без проницател­ност. В неговия хумор ние не долавяме следите не само на един по-значителен мироглед, но даже и на една по-определена ръководна мисъл, на едно установено схващане. Външната комична ситуация тук не е превъзмогната. Бай Ганю е показан, осмян, но не е победен – не е преодолян напълно даже в съзнанието на своя създател. И поради това Алеко живее само в нашия смях, но не и в горчивата ни усмивка. Не се чувствува голямата творческа личност. А само тя би могла да се утвърди трайно в съзнанието ни, да разреши противоречи­ето на своите създания, да ни завладее и прероди чрез своята наложителна и неотвратима духовна сила – да запълни мълчанието, което иде след смеха.

Нашата интелигенция

Не се е още оформила и няма история.

Серия „Класическа българска есеистика“

Условията, при които се създава, не са завидни. На всяка стъпка трябва да се бори с пречки. Ако един ден закрепне и стане действителна сила, тя ще разреши своите задачи и – не се съмнявам – ще извърши истински подвиг в духовния живот на тая страна. Нейният ден още не е настанал. В здрача изпъква някоя черта; когато поискаме да доловим някаква строга определеност, всичко рухва в безформеност. Може би още дълго ще чакаме, докато из хаоса се роди това, което с право ще наречем българска интелигенция. Днес с това име означаваме тая безформеност и тоя хаос: материалът, който тепърва ще получи свой образ.

Най-голямата пречка за нейното съществуване и развитие, мисля, е слабата културност, да не кажем: несъмнена некултурност на нашето общество. Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никакво съприкосновение – и не науката ни е виновна за това – българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно – нашият писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на неговото вдъхновение.

Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре – и излишно е да се стесняват: тук няма ни критика, ни възмущение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат днес. Ще ти подадат ръка, каквото и да си извършил. Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но де са усилията? А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието – единството и волята. Непосилна задача за нас: в името на един културен идеал тук мъчно се постига единство и съгласие. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля.

В твърдата почва на тия добродетели е посято семето на българската интелигенция:

В пустыне чахлой и скупой,
На почве зноем раскаленной ...

Един ден то ще поникне и ще даде плод. Боя се да не бъде отровен тоя плод.

Но – да вярваме. Бъдещето ще бъде друго. Само мисълта за него ободрява създателите на българската култура. „А защото то е бъдеще, пише един от тях, то е дивно, но и тъга ме обзема, че няма да съм жив да го видя и изпея одата на неговото възвишение над настоящето.“ Да вярваме и да се надяваме.

Ако днес нямаме енергия да се борим с хиляди пречки, нека поне се издигнем до убеждението, че е необходимо да създадем своя култура. Нека поне съзнаем тия пречки. Средата е по-силна от онова незначително ядро, което иска да се обособи и да се наложи със своята просветена мисъл и воля. Средата смъква до своя уровен една голяма част от нашата интелигенция. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно съществуване, забравят някогашните си младежки пориви; способностите им, ако са ги имали, заглъхват незабелязано. Така те сами стават пречка на това, за което някога са се борили. Това е делничната трагедия на интелигенцията – по-страшна от всяка шумна и главоломна катастрофа.

Провинцията е обикновената обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изключително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот – София. Всичко се стреми тук. Не толкова за културата – каква е културата на София! Не за да създава, а за да бъде увлечено в пяната на общия поток. За толкова години ние не успяхме да създадем друг, макар и по-малък, духовен център. Никой не полага грижи за това – нито държава, нито общество.

Тъй че, днес за днес, остават да ръководят духовното развитие по-силните, по-устойчивите характери – тия, които имат съзнание и за себе си и, за другите и знаят какво са и какво трябва да бъдат – и се отнасят критично към българската действителност – отнасят се при това не с пасивна, а с активна критика. Ако има мъченици в тоя забравен и глух край, това са те – които дават всичко и не получават нищо – самообречените на страдания и жертви – достатъчно горди, за да не говорят за мъката си и да не чакат признание.

2.

По своя състав интелигенцията ни е твърде разнородна: мъчно би могла да се слее в цялостна обществена сила и да насочи енергията си и умствените си дарби в една посока, в постигане на един общ идеал. В нейната среда се сблъскват най-противоречиви интереси, стремежи и вкусове, най-разнообразни схващания и склонности. Особено значителни са етнографичните различия: тук срещаме тракийци, българи от северните краища, от Македония, от балканската област – а това са все различни темпераменти, различни способности и предразположения. Не е малка без съмнение разликата между психическите типове, що представят нашите области – разлика, която много добре може да се наблюдава в политическата ни история, в литературата, в икономическите отношения – изобщо в целия ни духовен и материален бит. Вече самите имена македонец, тракиец, шоп, балканджия не само изразяват принадлежност към известно място, но и загатват за особни душевни качества, за отделни характеристики. Силно подчертават различието по състав и тия, които дълги години са прекарали по чужбина и почти са се откъснали от българската традиция. И те са носители на обособена психика.

После: самият прелом в политическата ни история, резкият преход от робски към независим живот усилва още повече тая разнородност. Едни се каляват в обществени и политически борби преди Освобождението – новият живот ги заварва с оформени вече идеали; а други – тепърва след Освобождението, при променени условия и отношения. Интересно е, че някои от тези, които в ранни младини, при условията на робството, започват патриотическата си дейност, претърпяват след това странна еволюция: от революционери се превръщат в реакционери, от борци за демократични идеали – в привърженици на съвсем консервативна и ретроградна политика. От предишния им идеализъм не остава ни следа. Такъв е случаят например със Стамболова, близкия приятел на Ботева.

Като съдим за разнородния състав на българската интелигенция и за отсъствието на общи задачи и цели в нейната среда, не трябва да забравяме и друг един важен факт: повечето от тия, що я съставят, са получили образование в различни страни и училища. И разбира се, до известна степен от тия чуждестранни школи се обуславят големите различия в домогванията на лицата, в техните методи за работа, дори в отношенията им към народ и общество. Съвсем друго би било, ако нашите младежи бяха възпитаници на една домашна школа, както бива това в страни, които са създали по-висока национална, самобитна култура. Само в такива страни може да се говори за единство в образователните цели и за обща посока на колективната енергия. У нас е съвсем друго: едни добиват образование във Франция, други – в Германия, трети в Русия. И не само в тия три страни. А каква грамадна разлика има между френските и германските или между руските и френски училища, това знае всеки, който е имал случай, макар и повърхностно, да наблюдава едните и другите. То са различия не само на методи и схващания, но и на мирогледи.

Можем да ги доловим във всички области на българското творчество. Например в науката и литературата: тия, които имат за образец руската мисъл, проявяват особена склонност към публицистичен стил, към разглеждане на въпроси от морален и обществен характер, към многословно, безкрайно полемизиране. Немските възпитаници клонят повече към системата, методата; в крайните си форми техният стремеж се изразява в нещо сухо, отвлечено, педантично. За развитието на нашата наука най-много са допринесли, без съмнение, немските възпитаници: със своите добросъвестни изучвания и с методичния си труд. Повлияните от френската култура обичат да засягат бегло множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият недостатъчната си подготовка. Имат прекалена слабост към леката фраза и ефектния цитат, към големите имена и чуждите думи. Те са обикновено, които се фрапират, депримират, говорят за браншове, сочат еклатантни примери и накрай – дегутират... За тях българското все не е точно това, което искат да кажат! Самата им надута фразеология вече показва, че френската култура, с най-добрите си образци, им е останала чужда. Не вглъбяване във френската душа, а само външно, повърхностно заимствуване. Когато искат да бъдат нравоучителни и авторитетни, никого не убеждават; духовитостите им не могат да победят българската грубост, на която те сами не са чужди; афористичният им стил е нетърпим.

Различията се долавят дори в държането, във външните отношения.

Руските възпитаници са по-прости в обноските си; характерна е за тях оная прямота, която лесно минава в неочаквана и нежелана интимност и безцеремонност. За тях това е признак на демократизъм и сърдечност. Отличава ги това, което те сами наричат безалаберност. Към външността обикновено са небрежни. Естетиката на отношенията не ги занимава. Формата не е важна – съдържанието; не съдържанието, а идеята; не идеята, а догмата! Няма за тях успокоение, докато не намерят тази идея и не я превърнат в догма. Разговорът трябва да има заключение, спорът без друго трябва да бъде решен, отделните разпенени потоци трябва да се слеят в шума на общото течение. А там всичко е ясно, и въпросът за съществуването на Бога, и устройството на битието, и за смисъла на живота, за единствения приемлив мироглед и за преустройството на целия свят – не само на отечеството.

Немският възпитаник като че ли винаги има пред себе си един пример, един идеален образец – и нему се старае да подчини и постъпките си, и работата си, и мисълта си дори. Има нещо от външността на някой благообразен Schulmeister; много важен, много сериозен – всичко е устремено навътре. Дълго време не може да се пробуди от своя философски сън, за да отбори очите си за външното. Поставете само въпроса; той веднага ще го разгледа от една страна; след малко неговата бавна съобразителност ще открие друга страна – и като отделен параграф в системата на неговите мисли ще последва едно ново разглеждане; пауза; ново досещане – нов параграф. И така може да продължава безкрай. Докато те обземе безкрайна досада. От другите, които не вървят по неговия път, никога не е доволен: все му се струва, че говорят и пишат повърхностно, противоречиво, не са достатъчно дълбоки и изчерпателни. Той инак би го казал, инак би го написал; готов е да изтъкне грешките на чуждите съждения и да поправи изучванията им. Непоколебим в мисълта си, уви, той и не забелязва, че почти никога няма тема, че повечето случаи разглежда разгледаното вече, пише и говори по повод на тема, зададена и обсъдена от други. Нищо – той си остава все същият: не трепва ни един нерв, ни едно колебание го не сепва – все така е важен, самоуверен, а когато иска да прояви темперамент: благосклонен и сантиментален. Не се борете с неговата педантичност: не можете разби коравите зидове на неговата диалектика. При това той е отчаян от вас. Приемете го тъй, както е даден: жив художествен образ, цялостен и завършен – да го промените, то е все едно да унищожите един естетически ефект.

Френският възпитаник, като руския, се отличава с общителност – но от съвсем друг характер. Той знае правилата на изисканите отношения, посветен е в тайната на френския bоп tоп. Знае цената на собствената си усмивка и държи на нейната своевременност и уместност. Готов е понякога да плени другите с една фраза – но щом я повтори, изчезва всичкият й чар. Вниманието му твърде често е погълнато от външния свят, от неговите видове, дори от неговите пози. Да го наречем елегантен, би било прекалено: тая черта не е присъща на българина. Но той иска непременно и се старае да бъде елегантен – и е доволен, ако това му усърдие бъде най-сетне забелязано.

От различието в школите зависи до известна степен и различието в специалностите, а също и в заслугите. Споменах, че за развитието на нашата наука особено значение имат школувалите в Германия. Педантични са действително, мисълта им е тежка, затворена във форми, мъчни за преодоляване – но нейната съдържателност не може да се отрече. Питомците на френските и руски школи са се проявили досега повече в политическия и обществен живот. Само че докато едните остават политици в по-ограничен смисъл и добри познавачи на политическата теория и практика, за другите, проникнати от руската обществена традиция, особена важност има моралната страна на политическите отношения. Една несъмнена заслуга на руските възпитаници е, че се интересуват и от въпросите на възпитанието и реформирането на училищата: между тях срещаме учители, които през 80-те и 90-те години оказаха твърде силно влияние върху нашата школска младеж и върху системата на българското образование.

Отбелязаната разнородност се увеличава още и от това, че покрай тия възпитаници на различни школи срещаме и доморасли носители на култура – особено през първите две десетилетия на свободния ни живот – самоуци, които със странна смелост и самоувереност работят в областта на българската наука, занимават се с история, география, езикознание – и навред се проявяват като дилетанти, – пристъпват към разрешаване на най-трудни научни въпроси с всичката наивност и неподготвеност на дилетанта. Тоя тип и до ден-днешен не е изчезнал. Но вместо да развие симпатичните си качества, той усъвършенства само противните. По-рано беше по-добросъвестен, по-скромен. Днес е надменен – един полуобразован маниак. По-малко пакостен щеше да бъде за делото на българската култура, ако беше съвсем необразован. Пуст и самомнителен, той черпи знанията си от случайни книги и дири повод да ги каже, докато не ги е забравил; уверен е, че може да заблуди другите с громките си фрази, на които сам не разбира смисъла добре, пише за големите въпроси на времето, цени авторитетно най-новите литературни течения – и на всеки ред, във всяка дума показва своето вироглаво невежество. Той знае, че тук едва ли ще го забележи някой, едва ли ще се реши някой да го изобличи: духовната леност на българския читател, отчуждеността на интелигенцията от по-сложните проблеми на културата е почвата, върху която успява да вирее. Не е ли напразен труд да се воюва с него? Не му ли отдаваме незаслужено значение дори като отбелязваме понякога съществуването му? Прахът на времето, по-жесток и от най-безпощадната критика, ще заличи неговите следи. А това, което е успял да увлече със себе си, струва ми се, то не е най-надеждното и най-способното. Може би е най-лекомисленото. И кой знае дали успява да увлече. Всъщност интересът към него не отива по-далеч от празното любопитство. Guarda е раssа.

3.

Де трябва да насочим усилията си – към коя страна, към коя култура?

Не един от наблюдателите на духовния ни живот е подчертавал, че ние дължим твърде много на Русия за своето развитие. Какво би представяла днес нашата литература без руското влияние? Ако тя в много отношения превъзхожда литературите на нашите съседи, това се дължи не само на българския творчески дух, но и на обстоятелството, че измежду всички други народи ние най-силно сме повлияни от руската литература.

Бихме ли могли да си представим образа на нашата интелигенция извън руското въздействие? Всъщност руски учители я създават – те насочват първите й стъпки; нейните същински родоначалници, Ботев и Любен Каравелов, изцяло са проникнати от руски идеи. Мисля, че дори и този дух на идеализъм и общественост, доколкото го притежаваме – и той ни е внушен от Русия. Тъкмо в това е грамадното й значение за нас. Съзнавайки, че тя е сторила най-много за възпитанието на коравата българска душа, ние я чувстваме като втора наша родина. И все още не сме оценили достатъчно нейната заслуга.

За жалост руската интелигенция е влияла твърде широко върху нашата не само с най-положителните си страни. В нашите среди, ако се вгледаме по-внимателно, бихме доловили нейната прекалена слабост към догматизъм, към доктринерство и сектантство, върху чиято основа мисълта и духът се израждат в нещо вдървено, сковано и крайно ограничено. И не само това: руският вкус за афектираната дума, за превъзходната степен на прилагателните, за словоохотливата и блудкава полемика често достига тук до противни крайности – на българска почва още по-нетърпими.

Необикновена сила упражни върху нас руският социален утопизъм и утилитаризъм, руската слабост към словесно теоретизиране и умуване, при което се пренебрегват съществуващите факти, не се държи сметка за дадената действителност и нейните възможности. Само за руската мисъл – уви, не и за руската действителност – са възможни големите и резки исторически преврати. В никоя друга страна не се говори толкова много за идеологии, учения и миросъзерцания – и струва ми се, никъде другаде не се наблюдава такова поразително отсъствие на практически смисъл.

Твърде много ни допада, за жалост, и руската инертност. Може би тук имаме работа с общославянско качество, особено силно проявено у русина. Може би основата е в надмощието на чувството, което прави възможни тия неочаквани и бързи смени на възбудена енергия и безпримерна пасивност. Отсъствието на равновесие не е само руска черта – то отличава и нас. И поради това би трябвало другаде да дирим възпитатели за нашата воля и нашия характер – не в неравната руска психика, която не познава чувство за мярка и се увлича в какви не крайности – еднакво и в религиозния, и в политическия живот. Както изтъква един от наблюдателите на руската среда, максимализмът в Русия е не само политическа посока; той е същевременно и националнопсихическа черта. Дълбока истина съдържат думите на Leroy-Beaulieu: Les Russes ne se dèvouent pas á demi – voilà pourquoi, aussi dans l’abaissement ils vont plus loin.

Не толкова дълбока, но все пак доста трайна е връзката между нас и немската култура. От Германия научихме много неща; могли бихме да научим още. За нас тя е пример със своята воля и предприемчивост, с твърдостта на своя дух. А особено със способността си за организация. Ние, които не признаваме никакви авторитети в никоя област и не чувстваме потребност от ред и устройство, и не вярваме дори, че ще бъдем някога уредена и умиротворена страна – ние, българите, можем поне да се учудваме на нейната здраво организирана духовна сила, на умението й да насочва тая сила, даже в най-критични моменти, към една ясна цел. У никой друг народ не е развита тъй високо дисциплината на ума и труда. В това отношение Германия може да служи за образец на всички славяни – не само на българите. Един упорит, крепък, неуморим народ. Умее да се самообладава и да се не отчайва. Може би тъкмо затова ни прави впечатление.

Но... lоurds Allemands! Понякога волята им се превръща в сляпа, механическа сила – у нас по-често. Мудна психика: бавно мислене, бавно реагиране, овладяна вътрешна страст. Народ без темперамент, без духовитост. Тежък език – влече се бавно, като някаква огромна застрашителна маса. Груба фонетика. Чудовищно словообразуване и словосливане. Синтаксис, който може да изчерпи и най-голямото търпение. Но никога търпението на немеца – онова търпение, което е негова основна черта. Духовито бележи американецът Price Collier: немецът може дълго да седи и стои, дълго да яде и пие, дълго да работи и мечтае; надминава го само ориенталецът – разбира се, не в работата, а само в търпението. Надминаваме го и ние, българите, с пословичната си добродетел. Но сме далеч от неговата работоспособност и пестеливост на енергия – от неговия смислен труд. И все пак ние, прославените с трудолюбието си, в състояние сме да разберем оная типична черта на немския характер, която Лайбниц нарича laboriositas – оная издръжливост в труда и твърдост, която отива до твърдоглавие.

От Германия научихме да разработваме основно и обстойно темите си, да ги разбиваме като от катедра – планомерно, школски, дидактично, – да излагаме мислите си в строгите схеми на нейните назидателни ръководства по съчинението, да разбиваме мисълта си на точно определени параграфи и точки. Взри се и ще видиш: увод, изложение, заключение. Всичко е на мястото си. Много сме обяснителни – все ни се струва, че някоя от големите ни мисли ще мине незабелязана: трябва да я повторим, да убием всичката й жизненост. Въпросът трябва да бъде разгледан от всички страни – непременно от всички страни – системно, научно. И колкото по-сухо, толкоз по-добре. По-сухо, по-книжно – значи: по-научно... Ние стигнахме дотам, че и в книгите си, и в статиите си се боим да дадем място на фантазията и поетическото чувство, на свободната и непосредна фраза – от страх да не изглеждаме несериозни, леки, непосветени в науката и научния слог. Ние мислим, че това, което се чете с увлечение, не може да бъде научно. Стараем се да вършим тъкмо това, което французите наричат: faire un livre a l’allemande – т.е. да цитираме много автори и съчинения, непременно да придружим почти всяко изречение с бележка под линия и в това, що пишем, да не оставяме никаква следа от своя дух и своята оригиналност. Нещо повече: да се впуснем в подробности, за да изчерпим темата – без да се питаме дали са нужни някому всички тия подробности, без да съзираме, че половината, ако не и повече от това, що наричаме фактичност, е всъщност баласт. Оная крайност, която А. В. Шлегел осмива у своите еднородци, мисля, не ни е съвсем чужда: Andacht zum Unbedeutenden. У нас – чудно ли е – се счита за наука и събирането на материали, безразборното трупане на материали и „приноси“. Аз познавам български учени, които само материали са събирали – неподозиращи тяхната същинска стойност, неспособни да ги подложат на най-елементарна научна разработка. Примери за едното и другото – колкото искаш в изданията на нашите научни институти.

И необходимо ли е всичко да бъде казано и изчерпано! Но тъй го изисква немската суха ученост, оная Gründlichkeit, от която тъй много се възхищават и на която ревностно служат безплодните умове. Неведнъж се е възмущавал от нея Ницше, който няма време да излага основанията си. Читателят, жадуващ да обогати не само знанията си, но и своя дух, едва ли би намерил нещо по-сухо и по-досадно от тия тъй наречени обстойни и изчерпателни изложения. За жалост изключенията в нашата научна литература се броят на пръсти. Останалото не бива да служи за образец – нито като стил, нито като метода. Нека се не забравя, че понякога загатването, беглото споменуване може да даде на мисълта много повече, отколкото най-подробното разглеждане, да й помогне да се прояви творчески и да преживее радостта на своето творчество. Но тия загатвания предполагат вкус – вкус от страна на автор и читател. Един учен трябва да бъде художник, за да съумее да си послужи с тях и да намери мястото им в своето изложение.

Благодатта на немската култура носи в себе си и други опасности и крайности – например такива, които имат своя извор в диалектиката и спекулативната философия на немците – в оная отвлеченост не на духа, а на понятието, в това, което те сами наричат Begriffssouveränität. Безспорната религиозна потребност на немската душа е създала и ще създава най-дълбоките философски идеи; но за кого може да има притегателна сила оная мнима метафизика, която се превръща в схоластика и която не произхожда от интуитивен дух, устремен към тайните на света и човешката душа, а е плод само на студена разсъдъчна отвлеченост. Трябва да съжаляваме, че схоластиката и до ден-днешен не е напълно изкоренена от немската наука и философия. Даже и когато се домогват да доловят същността на духовното си битие, немците могат да се задоволят с определения като: Ineinander von Idealismus und Realismus, Idealrealismus, Realismus in idealistischer Form – или обратното – все едно. Така, по тоя път, могат да се създадат всевъзможни философски системи, може всичко да бъде оправдано, не само оправдано, но и възвеличено само защото е немско – Хегел може дори да примири абсолютното на своята философия с пруската политическа действителност.

Ценното твърде лесно се изражда в сили, които затрудняват не само социалния, но изобщо духовния напредък на цял един народ. Необикновената концентрация на духа и духовната мощ довежда до ограничен индивидуализъм, до затвореност в един съвсем тесен кръг, до отчужденост от общото, колективното – в най-добрия случай: до съзнание на дълга, но не и до чувство за дълг. Немецът, който спокойно механизира живота си и за всичко има предварително определен час – и за веселбата си, – всъщност не е общителен. Отмерен, програмен, той се задоволява в кръга на своя личен и семеен живот и на своето звание, не забравя задачата, що му е възложена, акуратно и добросъвестно я изпълнява, винаги чувствува над себе си един категоричен императив – само немската етика би могла да измисли тоя императив – и идеята за държавата поставя по-високо от идеята за обществото. Без съмнение всичко това има свои положителни страни. Но Германия трябваше да преживее една катастрофа, за да почувствува и неговите отрицателни страни. Сега ние по-ясно се вглеждаме в тъй наречената немска Gemütlichkeit; зад нейната привидна интимност и поезия се крие толкова много егоизъм и филистерско самодоволство... Зародишите на това зло, на тая затвореност ние сами носим в себе си – излишно е да дирим в случая немски образци. Нашият аполитизъм не е по-малък от немския; вместо да го отглеждаме, трябва да го съзнаем и изкореним. С нашата антисоциалност ние далеч надминаваме немците.

За образец в това отношение трябва да ни служи не Германия, а Франция.

Тая страна е единствена със своя социален инстинкт, със своята солидарност, общественост и общителност. Французинът е в най-добрия смисъл на думата обществен и светски човек. Такъв е с вътрешните си и външни качества. Неговото социално чувство го издига до космополитизъм, до общочовечност и универсалност на духа. Голямата негова амбиция е – да върши делото на цялото човечество. Съществена характеристика на самия народ се крие в обстоятелството, че в неговата поезия изобилстват общочовешки мотиви, свръхлични образи. Към околното и далечното той е еднакво приветлив, открит, отзивчив, лесно възбудим. Самият негов жив темперамент засилва връзките му със света. Чужда му е оная надменност, която отличава англичани и немци – особено в отношенията им към едно по-долно съсловие или към една народност, не по своя вина изостанала назад в духовното си развитие. Едва ли има нещо по-пакостно за обществения интерес от това високомерие и презрение, с което една съмнителна среда се отнася към друга, считайки я неизменна, недостойна за човешко отношение. Знайно е, че най-противните форми на тая надменност се наблюдават в отношенията на Англия – не само към победените, подчинените, но дори и към нейните съюзници. Д. Ст. Мил съжалява, че английският народ е лишен от ценните качества на французина – от неговата общественост и приветливост. Думите на английския мислител, струва ми се, могат да се кажат и за нашата страна: „в Англия всеки постъпва тъй, като че ли всички му са врагове“.

Нашата тежка мисъл и мудна психика би могла да се поучи и от други страни на тая хармонично развита и талантлива раса. Нейният темперамент и дарбите й особено силно проличават, когато я сравним с германската раса. Наистина французинът не притежава крайните форми на немското търпение и упорство; неговите решения са обикновено внезапни, мигновени. Но затова пък често идва до прозрения в науката и философията, до щастливи дедукции, до които трудно би се домогнала методичната немска мисъл. Колко са характерни за немския дух кантовите думи, отправени към неговите френски противници: „За да достигне човек до истината, потребно е да бъде не смел, а предпазлив!“ Французите се отделят от англичани и немци с по-развито и по-тънко чувство, с впечатлителност и нервна подвижност. Дори и когато се отличава чувството с глъбина, дори и когато не е лишено от трагичен елемент, французинът не обича да го показва и внушава на другите. Предпочита да го прикрие с блясъка на своя хумор, с привидно лекомислие, със самоосмиване – и с това понякога води повърхностния наблюдател до прибързани и лекомислени заключения за френския характер.

Бих си позволил и други съпоставяния. Не ще ли съзнаем по-лесно нашето безвкусие, ако придобием усет за френския стил? Германия тук на нищо добро не може ни научи. Рязко и жестоко са казани думите на Ницше, но без съмнение в тях е самата истина: „Ако искате да демонстрирате ad oculos немската душа, вгледайте се в немския вкус, в немското изкуство и немските нрави: какво селяшко равнодушие към вкуса! Най-благородното редом с най-просташкото! И днес още Франция е огнище на най-духовна и рафинирана европейска култура и висша школа на вкуса: но трябва да знаем да намерим тая Франция на вкуса. Европейското благородство – на чувството, на нравите – е дело на Франция.

Но това, в което се крие чарът на тоя народ и неговата поезия, то е духовитостта – специфичната френска духовитост. В нея французинът най-завършено проявява своя гений, неуморната си творческа фантазия, своята безкрайна изобретателност. Духовитостта предполага не само синтетичен ум, но и силно въображение. Едва ли ще я притежаваме някога. Много сме сериозни и сурови за нея. Да можехме поне да придобием вкус за тая духовитост!

Не вкус, а критично отношение изисква от нас френският рационализъм, оня bon sens, с който се слави Франция. Увлеченията на немската метафизика и мистика бих предпочел пред крайностите на самодоволната френска трезвеност и позитивност. Също тъй бих предпочел немското дирене на ирационалното. Нека се не забравя, че Германия е създала музика, от която и помен няма във Франция. Създадена е тая единствена музика от немския дух – съсредоточено и пречистено е в нея най-ценното, що крие той в себе си. Рационалистична Франция – ще създаде ли нещо подобно? Струва ми се, че е лишена от вътрешна възможност за такова едно музикално творчество. Практическият смисъл, като единствен ръководен принцип на нашите действия, поставящ разума над вярата, материалното над духовното, полезното над трансцендентното, може да убие всяко религиозно чувство, всеки устрем към истинска поезия и по-дълбока духовитост. Не знам дали трябва да се гордее Франция с това, че няма вкус за метафизика и потребност от религия. Не с възторг са казани думите на Лансона за френската народност: „Moins sensuelle, qu’intellectuelle: plus capable d’enthousiasme que de passion, peu rêveuse, peu poétique“…

Но Франция, която отбягва откровенията на религиозното съзнание и здрача на мистичния блян и изправена пред близкото, не иска да мечтае за безконечното, Франция познава добре цената на ясната и проста мисъл! Нейният интелектуализъм, предпочитащ яснотата пред глъбината, я води към изострена логичност, към опростотворени понятия и архитектоника, която не представя затруднения за нашата възприемчивост. Досадното е щастливо избягнато, за безпочвено умуване няма място. Френският ум, колкото аналитичен, толкова и синтетичен, изобретателен, насочен към неоспорима логика, е еднакво плодовит и в кръга на общите идеи, и в анализа на сложните понятия, способен да сведе най-заплетените проблеми до съвсем просто и понятно обяснение и определение, до гениален афоризъм. На нищо не се противопоставя тъй силно френският вкус както на излишното – излишното в разсъждението, в образа, във фразата. Френският художник умее да изрази трагизъм без афектация, философска мисъл без досадна многословност и мъглива абстракция – да създаде съвършен поетически символ с няколко думи и загадки само, прост, в същото време внушителен, без много епитети и украшения. А ние, които минаваме за пестелив народ, давим мисълта си в излишествата на една мъртва фразеология и не знаем де и кога да спрем. Тъкмо тук би ни въздействала най-възпитателно френската литература. Ще прибавя: и френският език.

С основните си отлики френският език би бил за нас незаменима школа. В него са изцяло отбелязани качествата на народа, що го е създал. Ясност преди всичко. Французинът говори и пише ясно, защото мисли ясно. При това, благодарение на силно развит усет за красотата и изразителността на езика, той е успял да възвиси своята говорима реч до богатствата на литературната, да слее едната с другата. Говоримият език не се отличава от литературния. „Le parler, пише Монтен, que j’aime, c’est un parler simple – tel sur le papier qu’à la bouche.“ И само благодарение на онзи усет е избягнато в това единство баналното и вулгарното. Книжен стил във Франция е невъзможен: веднага би се почувствувала всичката му грозота; възможен е в страни като нашата, като Германия, дето цяла пропаст зее между говоримата и писмена реч. Този език, създаден от народ с живо социално чувство, съвсем заслужено е универсален. Гъвкав, неограничаващ свободата на мисълта и въображението, той може да изрази всичко. Стегнат и в същото време сочен; враг на афектацията и педантичността. Художникът на тая реч всъщност беседва с нас: не се натрапва, не оспорва сурово и не доказва наложително – не ни държи на известно разстояние от себе си, не взема позиция, както се казва у нас – а съвсем незабелязано ни увлича в своята непринудена беседа. Език на учтивостта и вежливостта, без да бъде раболепен. Енергичен, когато е потребно, призивен като тръбен звук, възпламеняващ множествата – и нежен при това, лиричен и интимен. Образен, конкретен – а може да предаде най-отвлечена мисъл. Открит и точен – а често и двусмислен, за да постигне в нарочно двусмислие най-тънката си духовитост.

Неизброими съкровища придобива тоя, който вниква в душата на френската реч и се сродява с нея.

Предимствата на народа затъмняват неговите недостатъци.

Разумът, който твори, може и да руши – и в своя разрушителен стремеж създава скептицизма.

Но вместо да ни отрови, тоя френски скептицизъм ни завладява с артистичната си форма и с жизнената си сила. Основата му е – утвърждение на живота.

За французина по-голям авторитет има разумът, а не моралът, истината – а не доброто. И ако се застъпва за правото на другите, подбужда го не толкова нравствено чувство, колкото разумно убеждение.

Но той е искрен и неговият жест е продиктуван от благородна помисъл. Не можем да отречем, че в последната война, а особено след нея, Франция не прояви най-ценните си качества.

Но кой не измени на себе си в опиянението на победите! Самозабравиха се дори тия, които никога не са имали темперамент. За едни спомнянето бе твърде жестоко; ще дойде и за другите. И сетне – пороците на едно съсловие аз не бих приписал на цял един народ.

Увлечен от новото, французинът незабелязано се забравя в модното. Неговата социалност лесно преминава в стадност, в сляпо преклонение пред общественото мнение. Слабостта му към духовитости не е чужда на лекомислието. Той може да извърши една постъпка само за да илюстрира красотата на една фраза. Непостоянен е, прекалено волен, авантюристичен дори, алчен за развлечения, влюбен в себе си, суетен...

Но какъвто и да е, винаги остава верен на себе си, оригинален, даровит и духовит, изискан и елегантен във всичките си форми.

Особено пластично изпъкват известни отрицателни страни на руския, френски и немски характер при съпоставяне с английската психика. За жалост от английската култура ние най-малко сме се възползували; от всички влияния английското е най-слабо. Един ден ще разберем колко много сме загубили поради тая отдалеченост, не само географическа, от Англия. Дух на свобода и дейност – това е характеристиката на англичанина. Прям, независим, дирещ опора в собствената си съвест, в личното си убеждение, той е чужд на стадни увлечения. Прониква в обстоятелствата с еластичния си ум, нагажда се лесно към условията – не теоретизира много и не се губи в отвлечености. Алогичен по природа, той е противоположност на руския и немския догматизъм. Прекланя се пред опитното познание, стреми се към достижимото. И той като французина е лишен от способността за метафизика. Във философията е прагматик, релативист, плуралист. „Тия англичани не са никаква философска раса“, пише Ницше и не може да намери думи да изрази дълбокото си презрение към тях. Според него те са създали вулгарното в съвременна Европа, плебейското в нейните модерни идеи. Сляп в омразата си, Ницше естествено не може да забележи ония качества, с които Англия превъзхожда неговия народ и които са създали най-богатата европейска литература. Отсъствието на какъвто и да е доктринаризъм спасява това упорито и мълчаливо племе от увлеченията на интелектуализма и общите теоретически идеи. Цялото негово творчество – във всички области – се изразява в свободна ритмика, неограничено от предвзетости и предварително дадени схеми.

Ето – това са пътищата, пред които се намира нашата интелигенция. Тя е още твърде колеблива в своя вкус, твърде неустановена в избора си. И не би могло да бъде инак. Незакрепнала още, малолетна, неприобщена към една по-висока култура, тя се поддава обикновено на частични и случайни влияния. Отделните национални култури й въздействат само с известни свои страни, понякога съвсем несъществени, с известни качества, които съответстват на нашия ум, на сегашното ни духовно състояние. Това, що се възприема, не се разработва по-основно, не се подлага на по-сериозна критика; цялостното, общото, голямото остава скрито за погледа; не се изхожда от едно разумно отношение към него и неговите прояви. Например в литературата. Повечето от писателите ни, когато се влияят, не изхождат от едно основно запознанство с даден художник или дадена литература; увличат се от едно произведение, от една поетическа форма, от един случаен образ. И поради това влиянието е външно, повърхностно: не засяга по-дълбоко тяхното творчество, не оставя следи в тяхната духовна същност. Всеки ден тук се провъзгласява първенството на нови школи, нови течения, отрича се един стил, за да се въздигне друг. Ала жестоко ще се измамите, ако отдадете това на по-траен духовен интерес. Вгледайте се по-внимателно и ще откриете: фрази, празен шум, невежество и високомерие на ограничеността.

Нашата цел е: една синтеза върху основите на българската душа – едно критично и по-дълбоко вникване в цялостния характер на чуждите култури и усвояване само на онова, което наистина би имало значение за нас и би отговаряло на една действителна потребност. Далечният идеал би бил: да примирим в себе си немската предметност, добросъвестността и глъбината на немската мисъл с живия френски стил, да противопоставим руския нравствен идеализъм на грубата българска практичност, да победим сухия догматизъм със свободните форми на английското творчество, да осмислим и облагородим нашия ограничен индивидуализъм с широката общественост и универсалния дух на Франция.

Да бихме могли!