***

Вие ще си отидете
понесени от световните ветрове
а откъснатият ви корен
ще загние в земята
и споменът за вас
ще се изгуби във времето.
Пък ние ще останем
и след месеци или години
бавно и полека
ще разцъфнем прекрасни,
усмихнати към слънцето,
пак от същата тая наша, жива земя
и сутрешния бриз
ще носи песните ни
и легендите за вас ще разказва
нашите блудни събратя.

Константин Костов

***

Обичам вече с граници,

дотук и нито стъпка повече.

Спри! Не мърдай

или ще стрелям! От упор!

Без дори да трепна... Бам!

После...Точка. Край и дим.

Контролен куршум във въздуха

с надежда номерът да мине,

притаен очаквам развръзката

с пръст на спусъка

наоколо тихо е.

Избяга ли? Сигурно!

Трябва обаче да бъда нащрек,

буден цяла нощ ще стоя

и усетя ли, че нещо потрепва

да затворя очи, а после

един куршум насочен

право към мен...

пък кръвта ще изпише:

От любовта той живееше,

и от нея загина!

Константин Костов, 06.01.2016г.

***

Сякаш нарочно сърцето
прави се на мъртво от страх
да не изгори в пламъците
на обожанието ми към теб,
долу в краката ти,
заблуждавайки сетивата и мислите,
че за мен си никоя,
скъпа моя приятелко.
...колкото и пъти да те оставям
в миналото на чувствата ми
толкова пъти образът ти изплува.
Безсилен съм, прости ми...
Безмислено упражнение  е то
за страхливци,
за слепци,
от които скрит е пътят към благоволението
и съществото ти,
навярно такъв и ще остане
до края на сладките мигове,
в които ще те познавам,
радвайки се на частиците
от душата ти, които по невнимание
ще ми подариш, а аз ще пазя
като най-ценното, там,
до прашасалото ми
безкръвно,
сърце.

Константин Костов, 03.01.2016г.