***

Мълчания заседнали на гърлото са,
само тихи шъпоти едва се чуваха -
и заглъхвахa в ехото на времето.
Така, невъзвратимо, като снежинки 
се разтапяхме в живота,
без да предизвикаме
дори опасност от лавина.
Докато един ден сърцето спря
да измагьосва човеци.

Спомени за по левче

Сред купчините вехтории на тавана

се търкаляха спомените ми.

Доста прашасали и малко опърпани,

с ръждив, леко скърцащ цвят,

но като цяло запазени.

Пък и бяха единична бройка,

добра цена щях да им взема,

достатъчно да изкарам до на пролет.

Те без това, вече изкупуват наред

всяка паметност, която докопат,

дори на общаци и чиновници,

а камо ли моята, на мечтател.

Чудно ми е, на кого ли ще ги продадат?

Сякаш пък някой има време да се рее

из спомени за несбъднати жажди,

среднощни терзания и сърдечни битки.

Но, нямане е, разбирам ги хората

готови са дори това да пробват,

ако ще им даде глътка въздух.

Ех, а аз едно време как дишах само…

***

вечер по тъмните улички

съвести скрити са в сенките

вървят по петите ти, дебнат

и пиянстват. надигат до дъно

бутилки с лъжи и заблуди

заливат те с думи обидни и груби

пък ти не обръщаш внимание

залисан в безброй занимания

глух за всички техни слова

в своя затвор от мечти без дела

ти живееш в оптична илюзия.

***

Погледът ти изстиваше като есенното слънце -

ни прижуряше, ни трябваше да мижам срещу му.  

Косите ти променяха цветовете си и падаха,

а аз прилежно ги събирах от земята, за да ги запазя

измежду страниците на любимите ни книги.

Лицето ти сякаш изтъня и стана млечнорозово,

затова го сложих в шепите си да го стопля,

но то все така безутешно леденееше.

Точно като сърцето ти,

което с бавни и отмерени удари

изпомпваше от себе си

последната моя любов.