Из моето съзнание...

Той вече не беше онзи хлапак. Нямаше я тъпата усмивка, смешната прическа и блуждаещият поглед. Макар да не беше навършил още 22, и да нямаше сигурна работа и доход – мисленето и съзнанието му показваха, че може да бъде отговорен, че се е превърнал в мъж. Сърцето му обаче, още младо и жарко, му нашепваше, че е специален, че ще стане – велик. Колективните представи и стереотипи водеха тиха борба вътре в него с жадуванията на вътрешния му свят. 

За щастие, докато се разхождаше покрай Парижката Света Богородица и тарабите на букинистите край Сена или вървейки по най-чаровните улички в света, тези в Рим, в него наставаше покой. Битката заглъхваше и гърдите му се изпълваха с онзи въздух и мирис, които го караха да се заблуждава, че той е човек и наистина живее.

Той беше благодарен, че има толков силна опора - неговата жена и семейството му. Те бяха тези, които го спасяваха да не експлоадира от болка по отдавна изгубените идеали в неговата страна, по изтляващата човечност в душите на хората и собствената му.

- Дали пък не деволюираме точно сега, точно в този момент се питаше ?....

Той се намираше все още на мъглявата граница между бъдещето и въображаемото, които никога нямаше да се докоснат, чиито два свята дори нямаше да се доближат, макар и за кратко един до друг.

Мъжката сила, чест, достойнство и кавалерски маниери станаха демоде и ненужни. Машината и роботът сега са 100 пъти по силни от един мъж. Вратите  вече се отварят сами, честта и достойнството умряха с последния самурай. Истинското мъжко сърце обаче, все още тупка в гърдите ни и сълзите ни са също все така най-горчивите...

Срам и позор

Срам, срам и позор за Асеня,

за Иваница страшен и Крум.

Срам за Симеона и Александра,

засрами се Ти - народе глум.

.....

Тяхната кръв – затихващо ехо...

Техният глас – просто един шум...

Тежко ми е...

Тежко ми е да гледам сълзите ни.

Погледът ни безжизнен и разноглед.

Жално ми е да слушам брътвите ни,

думи без сянка и без силует.

 

Отдавна са в пепел душите ни,

Богът в нас е умрял.

Пепел са само мечтите ни,

животът ни грозен идеал.

 

Но има надежда за всинца ни.

Тя е тъй проста наглед...

Остана ли сила в ръцете ни ?

Добро да направим на някой човек !?

Лек

Горят ми сърцето, главата
и кожата пари, гори
жадувам ледния вятър
студът ще ме успокои.

И с очи затворени ще вдишам
от хладния въздух навън,
дробовете ми той ще прониже
и всичко ще бъде просто един сън.

Живеем в привидна свобода -
уютна и блажена, майчина утроба,
готова срещу нас да вдигне тя ръка
гласът ни мъртъв е, космична тишина.

Сърцата тупкат още в нашите гърди
поглед в себе да отправим...
да заблъскат здраво в техните стени
да сринат до основи, свободата що ни тегне.

И тихо, ехо, звънка в нашите уши
от съдбите, чието време отминава
погледът забит ни е в земята,
сърцето запламтя. Гори!

Живеем върху кълбо от нерви
ненаши, чужди са ни те
и треперят, опънати до скъсване
и животът ни е в техните ръце.

Мечтите, бъдещето - също не са наши,
пътят - все направо, тъне между две стени.
Затворена е птицата в клетка,
препълнено с отрова е нашето сърце.

Дори в този тъмен час обаче
природата надежда ни дари.
Придържаме я у гърдите ни с уплаха -
светъл плач, прониза тъмнината...

В небето просветнаха звезди!

Гербер, китка, магданоз
който избереме, все е прост.

Парите за култура
изчезнаха под голямата му камба.
После що сме ний овце,
като овчарят ни е - все на к**еле !

България - страна на политици,
а пък тях ги няма никви.
България - страна на чудесата
ала в тях невярват вече и децата.

Пряко сили той е Бог
и не се държи кат сноб.
Но какво ли той направи?
Нас..на кръгъл идиот.

Професорът е виден тип,
с титли и награди много.
Но тетрадката му, жълта грозна -
е от изчезнал архаичен вид.

Рапъри са новите народни защитници!
У нас и по Света.
Къде сте вий писатели?
Да не сте станали родоотстъпници?
Докъде докарахме нещата,
народните права да защитава -
рапер с кенеф наместо устата!

Студентски град е с чалготеки много
купон се вихри до зори.
Книги се четат безспирно
пък чалгарките се карат:
- Строй се, мирно! Лей лей
.....
Къде са библиотеките обаче
чакаме Фъндъкова да каже.
Не може постоянно да се чете
с черно фередже.

Драпаме за работа, заплата, позитиви
а зазяпваме се пак по чалга диви...
И музиката до зори да свири,
после  пак сме ние криви !?

Б.Б. радост ни достави
60 години още само пляви.
И много пътища си той направи
в бъднините да се слави !!!

Десетте заповеди на Васил Левски

В едно време не тъй далечно, както на нас ни се струва. Време на робство, подобно сегашното, може би не тъй страшно, но по-опасно. Издигна се в нашия небосклон една личност велика, легенда, апостол един друг. Български лъв, с кръв израилска, душата народна, по психика на никой от нашето време приличащ...и се случи така на земята яви се, за втори път, Бог. Той смъртта си намери, тъй както Иисус, на „черно бесило” ,оплакан от майка и близки, и като него в гроб той полегна, но изгубен остана во веки последний му дом по пример христовия. Честта си обаче той своя преглътна и прероди се в 21-ия век. Яви се пред нас и рече ни тей:

I

Аз съм Левски, син твой, който се помъчих тебе да изведа Българийо от туй робство османско...ти няма да имаш друг такъв син, ази ще съм последният твой борец! Каза и отсече. Зашушукаха старците, пушилка се вдигна, захилиха се байганьовците, Тато се расърди и предложи избори, политиците набързо приправиха конституцията, пък ние...Ние се спогледахме, изказахме си мнението и продължихме апатичния си живот.

Дякона присви очи, понаежи се, пък после се почеса без да го сърби и телефона му звънна. Той прие повикването, беше ЕС. 
– Добър ден, чу се от слушалката. Разбрахме, че изявявате някакви...желания, ние решихме, че така просто не може - какво е това фриволно поведение от Ваша страна, да се появявате току така от нищото, обявяваме се против!!! 
( - Питай го да не би да е намерил нефт в България, чу се шушкащият глас на Америка ) . Тогава последва едно изпращтяване и в разговора се намеси не кой да е, а майка Русия.
 – Аз подкрепям нашия брат славянин, братушка Левски не се притеснявайте, ще Ви доставим всичко необходимо – статуи, паметници, бюстове, книги от които да се лее словото Ви - помощ, каквато желаете и ви е нужна... Вижте обаче за газта ще трябва да се разберем по мъжки, че това вашто племе много нагло беее. Вземете едно шише от оная сливовица и ви чакаме след 8 часа в Берлин на наша територия. Ще ни познаете по танковете...

II

Щастлив, че има подкрепа, Апостолът български на свободата продължи и наставляваше така: Недей издига друг на власт, не му се кланяй до земи, недей го приравнява с мене.
 - Късно е Дяконе, къснооо, провлачи замислено един побелял старец, на пейката до него в парка, и изпусна болна въздишка. След това продължи да си говори с набора седнал отстрани му. Васил отрече!
 – Никога за нищо не е късно, щом воля силна имаш и умът ти буен зее.
 – Абе човек, каква воля, какъв ти ум. Нашият ум гарвани изкълваха, а волята...тя отдавна ни беше пречупена, след това по закон взета, та накрая, програмирани, без воля се раждаме вече, рече минаващо наблизо момче с безцветна, куха, сферична глава и не вярвайки че е срещнал някой толкова изостанал и наивен, продължи пътя си оправяйки конците на ръцете и краката, които се губеха някъде нагоре в небето.

III

Дякон Игнатий изгледа учудено младежа, махна с ръка подир него и реши да си провери фейсбук страницата  - „Васил Левски – Апостолът на свободата” . Прие още няколко покани за приятелство, хареса две-три свои снимки и доволен от това, че е създал 2,500 000 искрени приятелства, постна следния статус: Не изговаряй напразно името ми, твоят мъченик-спасител...

След това поигра малко на игрите в социалната мрежа - ДепутатSvil, Партия Wars, Овце Society и още други.  После рефрешна профила си и с изненада видя, че поста му има вече 654,397 лайк-а и щастлив от активността на своите привърженици, подскачаше от крак на крак, вътрешно удовлетворен, че ненавистниците му  ще се изядат от яд.

IV

Доволен, че е толкова популярен, той реши да направи страница в социалната мрежа, която да бъде на по-лежерна тематика. Той я нарече „Помни съботния ден - изпий едно и за мен..” После сложи снимки от снощния купон с 12-те си другари ( Ботев, Раковски, Бенковски, Захари Стоянов, Иван Вазов, Кочо, Братя Жекови,  Каблешков, Братя Миладинови, Караджата) .

Всички много се изкефиха на страницата, тя бързо набра популярност в интернет средите, дори излезе, като 5-та поред новина в централните емисии на телевизии и радиа. Поради големия обществен интерес и подкрепа, Правителството веднага гласува съботният ден да се обяви за Национален празник. По случай честванията пък, на университетите беше позволено да построят всеки по една-две дискотеки и да се отдаде дължимото на апостолите с 4-5 часа танци под звуците на модерните български народни песни

V

Виждайки, че думите му дават плод в душите на българите, Джингибито на нашето минало и бъдеще реши да затвърди позициите си в българската младеж и сподели малко опит от юношеските си години: „Майка ти и баща ти пасат трева, туй да ти е ясно, не им обръщай внимание какво ти говорят, отнасяй се с тях, както ти е кеф – те ще търпят, друго не им остава, а сигурно не ги и бърка особено...”

Думите му посрещнаха одобрението на всички млади хора, впоследствие дори бяха включени в учебниците по педагогика и семейна психология, и се изписаха върху тяхното значение множество трудове и анализи. Състави се теория в основата на която стояха тези нови напътствия. Те бяха доразвити и държавата започна да провежда социалната си политика по нейните стъпки, което доведе до небивал успех сред обществото и неговата морално-ценностна система.

VI

След като управляващите натрупаха положителни активи поради подкрепата, която оказваха на заповедите проповядвани от апостола, съдебната система и парламентът прикоткаха Левски за пръв съветник и спомоществувател за промяна на законите в Конситуцията на България.

В първия си ден на работа, Дяконът на народната съдба нареди следното: „Не убивай, но ако искаш да убиваш стани: мутра, политик, шеф в държавна институция или имай много пари, щом си такъв прави, каквото ти душа сака”. Предложението бе прието с мнозинство, като имаше 160 въздаржали се ( защото ги е нямало на работа ) , 40 против ( зашото, докато са си бъркали в носа са натиснали грешното копче)  и 40 гласували ЗА ( защото са чули правилно какво им е казал шефа на партията да натиснат ).

VII

Оправил вече Наказателния кодекс, Васил Левски насочи благата си проповед към промени в Гражданския. Помислил малко и рекъл: „Не прелюбодействай...изчакай да направим канали за проституция, публични домове, няколко модни агенции и конкурса за красота - пък после давай смело без да се срамиш.”

Тъй като на него не му се занимавало, оставил народните представители да се погрижат за създаването на нужните структури, които да спомогнат закона да проработи. Те се справили бързо със задачата, защото Европейският паричен фонд им отпуснал нужните субсидии и системата завъртяла така бързо парите, както хамстер - колело.

VIII

Дошло ред на Игнатий да се погрижи и за милите, безстопанствени, малцинство сред българското общество (около 1,5 млн.), роми. И така той заповядал: „ Не кради...освен ако не си ром. Ако нямаш работа, нямаш с какво да храниш семейството си, не можеш да си платиш водата и тока, нямаш възможност да пратиш децата си на училище, да им купиш дрехи, книги...и се случи така да откраднеш, то не подлежиш на милост и отиваш за дълго в пандиза.

Зарадвали се ромите, запели песни, започнали се едни маанета, лял се спирт до зори и три дни крали, били, чупели надгробни плочи, насилвали, горили, убивали и вдигнали един ткаъв ми ти празник за чудо и приказ.

IX

И така както работата му тук на земята привършвала, айфонът на нашия патриот звъннал. На дисплея изписало ЕС – оффф, на тия не им ли писна да ме притесняват, аз се опитвам да водя реформи тук, а те не спират да звънят. 
– Кажете, пронто, кое бре ?? 
– Добър ден, г-н Левски, ние тука Ви звъним, да Ви кажем, че черновата на критичния доклад за Вашата страна е готов и ще Ви го пратим възможно най-скоро.
 – Абе какъв доклад, това не е вярно, няма такива работи, какво пак не Ви харесва у нас. 
– Еми как да Ви кажем. То такова..Съдебната система малко, един вид, абе, куца така да го кажем.
 – Е, нали направих реформи, какво още искате ??
 – Ами то такова, ако може да направим нещо там в нея за нащте хора...нали се сещате ?
 – Ама сте наглии, пфу змия да Ви изпие очите...добре, така да бъде, ама да не съм ви чул повече, айде марш !!!

Помисли малко Левски, въздъхна смръщи вежди, сякаш това дето щеше да каже хич не му бе при сърце и изрече своята девета заповед: „Не лъжесвидетелствай, освен ако не е в полза на някой престъпник, политик или друг подобен.”

X

Накрая Левски преценил, че трябва да даде един последен съвет на българина. В главата му се въртяло нещо от сорта на: „Не пожелавай нищо, което е на ближния ти. Не пожелавай дома на ближния си..” Само където, как може да даде такъв съвет, когато това е в природата на българския гражданин, когато това е дълбоко вкоренено в неговата народопсихология и той неможе да избяга от себе си, а и няма възможност да го направи. Оказало се, че той е безсилен пред завистта, самосъжалението и мързела на българския народ и няма смисъл да се опитва да го промени....,какъвто е бил преди 200-300 години такъв ще си и остане и занапред. Никой бог или личност не ще успее да го промени, мислел си Левски. Единствено сам българинът  има силите да го постигне, но засега той не го е поискал...остава да се надяваме на Чудо.

Апостолът погледнал грижовнически цяла България, сините му очи топло я обгръщали и попивали всеки сантиметър от нея, тогава той с усмивка казал: „Свърших квото мога и ..Дим да ме няма” след това се изпарил безследно, все едно, че никога не е бил при нас. Семето обаче било посято и съвсем скоро се очаквали плодовете от неговата неуморна работа. Тълкуването на заповедите му той оставил на нас...

И все тъй лети безспирно...

Времето бясно лети. Стремглаво то препуска възседнало див мустанг и ни насрещен вятър, ни магия някаква могъща може да го спре. Къде отиваш ? Защо тъй бързаш ? Да не би от страх да бягаш ти? Поспри се моля, почини за малко, дъх си поеми. Усети вкусa на студенaта планинска вода, в пресъхналата ти от хилядолетия паст. Огледай се наоколо и докосни с грубите си, напукани пръсти - меката, зелена трева. Вдишай въздухa чист и изпълни с него гърдите си мощни. Усети с душата си пясъчна -  величието на Балкана и чуй кориите как те приветстват тържествено. Сетне полегни да отдъхнеш и да положиш изнуреното си тяло на земята честита, и изгуби се в бледосинята небесна шир, почувствай слънцето ярко по тялото ти и заспи, моля те. Дай ми още час, минутка поне да се потопя аз в очите й за сетен път, да допра устни до нейните, да погаля лицето й и да препусна с теб към безкрая.

Вдъхновен от дъждовното време

От какво се нуждаем? Нуждаем се от нещо малко, но значимо! И аз открих какво е то – нуждаем се от един кратък, но проливен пролетен дъжд. Ей така просто да се излива от небето, да бъде, като водна пелена и да покрие всичко наоколо с плаща си от кристални капчици. Колко много имаме нужда от онази приятна, възбуждаща свежест, която изпълва въздуха след пролетния дъжд. Как ни е необходима тя, за да прогледнем в минало,настояще и бъдеще и с ясна, и чиста мисъл да тръгнем напред, бодри, като пионерчета. Но първо прераждащия дъжд трябва да отнесе в канавката всички онези боклуци и мръсотии живеещи си необезпокоени по градовете и селата ни. Да ги повлече със себе си и отнесе право в огнената адска бездна – там, откъдето няма връщане. Къде си ти пролетен дъждец ? Защо не идеш ти ? Ела бързо моля те, земята ни вече пресъхна, напука се и разцепи се в рани жестоки тънката й снага...

Paris

Париж! Париж е прекрасен. Париж е самата любов, в нейния най-чист вид. На върха на Айфеловата кула или пък на хълма Монмартр, на корабчето по Сена, или по крайречните алеи. Сутрин, обед, вечер – виждаш само любов, грабиш с пълни шепи от истнския живот и си алчен за още и още. Чувстваш го чак в стомаха си. Буквално осъзнаваш, че в момента се влюбваш. И ей така без да усетиш, столицата на света неизменно става твоя любима. И ти неискаш да си тръгнеш, неискаш да я оставиш. Колко много ми липсват малките бистра, с кокетни сервитьори. Тесните улички и умопомрачителни базилики. Захласването по древните артефакти и радостта на окото от всичко наоколо. Букинисти Вас също не съм Ви забравил! Най-много ми липсва обаче въздухът, който във всеки час, всеки момент, на всяко място е различен, мистичен, съблазнително парижки. 

Paris, je t`aime.

Бързай бавно приятелю

Бързо! Бързо! Бързо!

Всички бързат, всички бързаме, давай по-бързо!

Най-после се качихме в метрото. Грешка, исках да кажа, наместихме се и пресовахме във вагона на метрото. Чакай да се почеша. Опппааа...това не е моя крак, мен още си ме сърби. Газ, спирачка, газ, спирачка, газ...разклатихме се, изпонастъпихме се, изпоблъскахме се. Абе, по филмите тези, които се возят в метрото защо не се клатят наляво-надясно, като махало? На нас ли нещо ни има ? Може би е от мотрисата – вагоньi метрополитного. Ама пък е здрава! И спирачките й са здрави - усетихме ги, винаги ги усещаме. Все едно съм се качил на някой присвиващ корема, обиден на гравитацията атракцион в лунапарка.

Станция *** . Вратите се отварят, a пред тях, все едно чакайки да ни пребият, са се скупчили тумба хора. Абе, направете път да минем бе! Гледат те празни, овчи очи. Мее-е-е-е-е-е. Я си гледайте работата! Изпъчвам се, поемам си въздух, брадичката нагоре и през тях. Ей, момче, какво си се разблъскал? Простак с простак – вика ми една наконтена бабичка. Аз се обръщам бавно, като Терминатор 2. – Ми ти що не се дръпнеш да минем, а ? Тя влиза бързо, за да си изпроси място да седне и после да слезе на следващата спирка.

Не трябва да си губя времето с глупости. Бързо! Бързо! Състезанието продължава. Който стигне пръв до ескалатора получава възможността около него да няма вмирисани граждани и да се наслади на спокойно изкачване преди да се впусне в още по-бесния хорски трафик навън.

Три, две, едно...излизам от бокса и се престроявам в движението. Все едно съм във Формула 1. Газзззззз. Трета, четвърта. Изпреварвам изостаналите, мрачни и изкривени физиономии по стълбите. Щастлив съм, че напредвам може и да стигна навреме.

Изпреварвайки хората пропуснах да кажа „здрасти” и да се заговоря с един приятел, който не бях виждал от две години и който много ми липсваше.

Бам! Граааа, грааа – блъсва те главата уникална палитра от звуци, най-вече животински, от кокошка до слон. Градските музиканти пеят никому, освен на двама-трима в цяла България, позната песен и се дерат, колкото им душа дава. Уникална икономическа тактика – изнерви възможно най-много хора, за да ти дадат възможно най-бързо пари, че изчезнеш, колкото се може по-скоро в кръчмата и да спреш да дразниш по 200,000 души на ден. Заради техния музикален и противозаконен феномен, и заради бясната скорост, с която минах, незабелязах в ъгъла малкото, луничаво момиченце свирещо божествена мелодия на своята цигулка. Бутат ти в ръката флаер, искат от тебе пари за „Дарение” и продължаваш напред, невъзмутим!

Вече си навън. Тротоарът е широк два метра, в момента всички са в движение, защото е обяд и две кокошки са решили, че ще се хванат за ръце, ще се кискат и бавно ще провлачват крака блеейки във витрините на магазините. Ейййй богу, тия хора съобразителност нямат ли? Трябва бързо да ги изпреваря, няма време, я отляво, хоп, нестава, а отдясно – не, няма да ми се получи. Изпреварвам ги, но се натрисам на още едни, забавящи въртенето на света, изкукали хорица. Тоя път пенсионери, трима, едвам си стоят на краката, обсъждат проблемите на България през 45-та. Абе, хора, паркове има, градинки пред блока също или пък у вас се съберете и си приказвайте, колкото душа ви сака. Да де, ама те не са се виждали от 67-ма, и живеят още в 73-та, та затова... Прелитам над тях, гледайки часовника, закъснявам, ходя с великански крачки, усуквам си глезена на клатещи се плочки, поправяни преди месец и бързам, бързам.

Е , те това е. Стигнах. Ох, най-накрая. Минах през какво ли не. И колко много още пропуснах да ви опиша. Но всичко свърши, въздух нямам вече, прасците ми горят, от мен се лее пот, все едно съм бягал 1500м с препятствия. Къде стигнах ли? Е, как, тъкмо навреме за любимия ми сериал, серия 118767-ма . Как се казва ли? Не се ли сетихте, казва се „ Бързай бавно”. Става дума за нещата от живота и за това колко от тях пропускаме и колко още бихме искали да направим, а нямаме време.

Рекламите свършиха, айде до скоро.

Надежда

Сутрин прохладна, обляна в червено

посрещам аз новия ден – уморен.

Птичка пропява до мене на клона зелен,

и дими ми в ръката горещо кафето.

Загледан в небето бледо, уютно -

сънливо запалвам си фас.

Мисли тежки нахлуват в сърцето

и да направя нещо аз трябва тоз час.

Спирам да бягам от вас,

макар да невиждам остров в морето.

По-силен ставам тогаз

щом за света си отворя сърцето.

Пристанах ази отчаян, ранен -

на тебе, безнравствен човеко.

Ти добър бъди сега с мен,

че аз съм крушенец, на брега на морето.

Идеал

Прегърбен, грохнал
крачи едвам.
С брада до земята
сляп великан.
Векове той вече
броди навред,
вдъхновява народа
за геройства безчет.
Навсякъде де помощ
нужна била, явявал се той
със сърце силно -
готов за борба.
Но низвергнал го
народа неблагодарен.
И той станал ненужен
останал забравен.

На теб любов

Очи, звездици изумрудени искрят,

очи на приятелка, любима и жена са.

Душа на ангел, сродна моя в любовта -

ще бъда с твоето сърце докрай света в омая.

Изгубен, безтегловен в твоите ръце,

прегърнати, под топлото небе в безкрая.

Подарено е на тебе моето сърце

и устните все твои аз желая.

Всеки ден със теб подарък е за мене,

всяка твоя дума, всеки нежен жест, копнеж.

Единствено аз твоето дихание желая,

а любовта ни да остане пролетен цъфтеж.

( на Сузи )

Любима

Извивките на твоето сърце,

ковачи древни изковаха –

И в смисъла на мойто битие

превърна се макар и плахо.

И слънчев водопад се лей,

в гори и светове неземни, страстни.

Усмивките на твоето лице,

блестяха в него тихи, златни.

( на  С. )

Чужбина

Копнения силни приспиват сърцето -

натъжена ти свеждаш очи.

Сили вселенски увличат детето ти,

а твойта утроба гори.

Мъглива и лепкава дърпа ги тя,

непуща тез скръбни души.

В бяло облечена, ледна кралица

тихо в ухо им шепти.    

   

Безсилна заставаш на пътя тогаз

и падаш в крака им, уви –

сърцата изстинали, веч нетупкат по тебе

остана сама и низвергната, ти.

   

Всесилен

Всесилен съм.

В късната нощ,

под небе от звезди -

аз всесилен съм.

И мога да правя 

чудеса най-различни.

Прекрасни,

от чудни по чудни.

Всесилен съм.

И мога аз всичко -

Да бъда човек,

не глупак.

Да правя добро,

а не зло.

.......................

Всесилен съм!

.......................

Сутрин е,

денят е пак тук -

сив,

полуспрял,

угнетен.

И аз роб съм.

Сила и Чест

Гладиатори

древни

велики

огромни

безмерни

сме ний и

Колизея е нашият дом,

Свят безпощаден.

Трибуни претъпкани.

Кръв, борба

и миг свобода -

за наште сърца.

А после -

Овации. 

Песни.

Венци на победа.

Сила и чест.

Живот или смърт.

Битката наша -

съдбата човеческа.

На тълпата ревът.

Цезаря.т

Ръката.

На душата удари часът.

На Нас

Жестоки.

Жестоки са хората

и зли са , и грозни,

и в бяло облечени

тровят се -

с думи чудесни.

Премъдри, обречени.

Аз дишам едвам,

постоянно бълнувам,

мечтая, жадувам.

Болен живея..

Откакто родил съм се

свободата първо мирисал.

В срам преобразила се

убийство без умисал.

Дорде ще чакаме -

плахи, безименни.

Да искаме -

неможем,

а да имаме,

незнаем какво е.

Не ви ли писна вече,

не ви ли догади.

Мен ме чак втриса -

от тези житейски наслади..

Приказки за пораснали

Въведение

Имало едно време една далечна страна, на един стар контитент, наричали я Страната на чудесата. Тя била прекрасна държава с вечно красиви, достолепни гори, и великански планини. Реки и поточета прорязвали нейните плодородни земи и тук там някоя наскоро изхвърлена бутилка или зеленикава торбичка бавно се носели по течението им. 

Този чуден рай на земята бил пълен със замъци и важни особи, накипрени принцеси и войнствени рицари, но също така и с много мързеливи и недотолкова мързеливи човеци. Бедняците, простите хора и бързомножащата се раса на бай Банго Васил обаче представлявала истинското ядро, около което и заради което се случвали най-невероятните, невъзможни, космически, извънземни, приказни и немислими чудеса.

Чудесата случващи се ежечасно били просто пречудни – каретите на велможите спирали, неглобявани от никого, кажи-речи на средата на пътя, бездни в земята поглъщали колите, една минимална работна заплата се равнявала на едни дънки от замъците за пазар, богатствата принесени в дар от чуждоземни страни потъвали в мрака на неведението, всеки закон на физиката и разума бил обърнат наопаки. Това се дължало на древна черна магия, която народът отключил, колко съзнателно или несъзнателно никой незнаел,и която преобърнала с главата надолу цялото му мироздание.

За кучета и котки може, за прасета неможе”

След това кратко и абсолютно непълно въведение нека ви разкажа една анималистична история за много прасета и сравнително малко наброй кучета и котки. Всички кучета и котки били изключително наперени, те ходили важно важно, говорели на едро и правили, каквото им душа иска. Те били неприкосновени, макар повечето от тях да извършвали нетвърде законни дейности, чрез които се препитавали. Кучетата били верните на управляващите кралството особи от знатен произход, инструменти, чрез които те поддържали установения чудесен ред. Котките от друга страна били невъзможни хитреци и нагаждачи, които с помощта на чудесните правила уреждали собственото си положение и живот и така спомагали за равновесието в Кралството. Прасетата се явявали, като техни домашни любимци, хранели ги, с каквото намерят и се държали с тях, като с нищожества. Те обаче трябвало да работят, като волове - да си мълчат, като ги бият и да благодарят от все сърце и постоянно на своите стопани. Тук таме някои прасенца изваждали късмет и се превръщали в красиви принцове и принцеси на 18-тата си година, тъй като били родени с рожденен знак във формата на лъв, който бил точно до сърцето. Имало и диви прасенца, които нетърпели да бъдат домашни животни и прислуга, и живеели на воля сред чудесните земи, били мнозинство, но животът им бил труден. Те тръпнели под постоянната заплаха от кучетата и котките, но докато не им се месили в работата, те не ги закачали. Така кучета и котки, прасета и диви прасета, принцеси и принцове, знатни особи и крале с кралици, съществували в едно извратено равновесие, в което виновните били невинни, а невинните – виновни; богатите по-богати, а бедните още по-бедни; където доброто било наказвано със зло, а злото било най-висша ценност. 

Световната организация за защита на животните от своя страна се опитвала да помага на прасенцата, чрез множество средства и добре изпитани практики, за техния по-сносен живот, но кучетата и котките усвоявали тези средства за собствените си цели. Така животинките оставали без нужната помощ и надежда. Всичко било забранено за тях, имало закони, които трябвало да спазват и които били предназначени изцяло и единство за техните тях. Да не забравя да спомена щедростта на котките и кучетата, които плащали на своите роби – разбира се заплатата била от малка по-малка , но добрите прасенца и на това били благодарни. Вярно че можели да си купят само две-три благинки с тези пари, другите отивали за такси, данъци и сметки, но те не роптаели. От дъжд на вятър, у някое от тях незнайно как се раждало желанието да получава по-високо възнаграждение и кандидатствало за по-хубава работа от тази на слуга, но за късмет винаги на тези позиции били назначавани или някое зло куче, или пък някаква проскубана котка. Разни прасенца все пак се случвало да успеят и да додрапат до желаната работа, тогавало се случвало едно от онези чудеса и то се превръщало почти мигновено във важно коте или кученце. Розовите животинки търпели всичко - те били ограбвани, убивани, обиждани, използвани по най-долен начин, но нали законите били само за тях, а те невършили такива злини, и косматите им мъчители се измъквали безнаказно.

Много мъки и скръб преживели ппрасенцата, а също и принцовете и принцесите. Нагледали се били на чудесии и извращения, всяка година била от лоша по-лоша за тях. Техните сърца и души най-сетне закърнели от болка. Един по един се превръщали в същества без мисъл и съзнание чакащи прегърбени края на своя живот. Ако разбира се получели позволение за това.

Тъжният Бах

Утрото мрачно и влажно

облъхваше всичко навред

и мъгла се стелеше бавно -

човекът бе силует.

Крака трополяха, шумяха уста

и вдигаха глъчка всред този,

библейски потоп от лица.

Мелодия дивна се понесе тогаз

 и времето спря да послуша

-  кантата на Бах.

Тъй стоеше прав до стената

велик музикант,

с виолина в ръката

и пускаше звуци

на топъл екстаз

- русоляво детенце се спря във захлас.

Загледа се то с големи сини очи,

усмихна се леко, засмя се дори.

Тълпата безспирна

като вихрушка вървеше

нечуваше нищо, замислена беше

 и тук таме някой вял человек

 пускаше долар и цент - със свито сърце.

Съкилийник

Обичам те, тъй както само син обича,

прегръщам те със поглед аз едва,

съзерцавам се във твойта синева омайна

- сърцето ми е пълно със тъга.

Постъпиха със тебе нагло,долно

- потъпкаха народните права.

Оставиха народа да се моли,

за къшей хляб и мъничко вода.

В твойто лоно се така, се сгушваме кат мишци,

животът майко е за нас игра.

И ние в нея пешки сме на Юди висши,

душите ни продадени са тайно във ноща.

Любовта

Говори се за нея дух е, призрак,

видели я били в далечината -

могъща , силна, зла, луна

и все пак мила, нежна и добра е.

Твори тя пакости навред, нашир

говори с всеки, но за кратко.

В очите й безумие безспир,

а в скута и лежиш си сладко,сладко.

Незнайно ней скитосва се сега

в дела се вижда, но нехае,

че разбито е сърцето ти сега,

че то за нея се терзае.