Мислите ми са неми. Страшно е, когато спреш да чуваш гласовете в черепа ти. Това е знак, че се претопяваш в нормалността. Или е знак, че ти е нужна промяна. Или просто трябва да си легна, защото алкохолът вече ми е в повече и е рано сутрин. А може би сърцето ми е още не е заздравяло и само нескопосано съм сбрал и залепил парченцата му едно с друго. Истината е, че съм скучен. Не просто безинтересен, а не-вълнуващ-самия-себе-си. Поне да можех да проведа един читав диалог с вътрешното си аз. Сигурно ми трябват стимуланти. Искам да се надрусам с живот, за да поема дълбоко въздух, че чак да усетя топлинка по краищата на пръстите ми, а ръцете ми да настръхнат, като от превъзбуда. 

Навярно изплашен от невъзможността съм забутал азът на желаното мен толкова надълбоко, че ще ми трябва свръхпомощ да го примамя на повърхността на съзнанието ми. Нужно ми е повече от градуси и химии, трябва ми доброта. Искам да срещам човещина и състрадание. Искам, когато вървя по улицата да не ме присвива сърцето от болка. Искам, когато погледна в чуждата физиономия и погледът ми премине през плътта й, и струните на съзнанието ми докоснат душата му, да не се сгърча в жестоки конвулсии, а да се усмихна тъпо. Така, както се усмихваме на възлюбения си, или на коледните подаръци, или на снимките на малките сладки чужди бебенца. 

Да си идеалист е сладко. Опива те. Кара те да мечтаеш. Колко от Вас продължават да мечтаят още. Мечтите не са това, което бяха. В днешния свят ако го искаш достатъчно можеш да сбъднеш всяко желание. За това обичам България, тук мечтите са си такива, каквито трябва да бъдат. Недостижими! Това му е чарът на цялата работа. Да искаш и да се бориш със зъби и нокти за нещо и да знаеш, че то няма как да се случи. Иначе скука. Иначе светът щеше да свърши много по-рано под напора на сбъднатите съкровености на изродените ни сърца. Добре, че я има нашата мила държавица и нейната компания от страни на чудесата, в които чудесата ни не се случват, а има само техни криви, чужди проекции.

Лягам да спя. На кой въобще му трябва да чете подобни размисли. Откога различното е интересно? Дали то е различно? Като почнах да пия вчера все още не беше. Дали остана в чашата ми още една глътка? Дали възглавницата ми ще мирише на косата й? Дали в сънищата си тя ще ме целуне по челото така както целувах аз нея? Ако се усмихна насън значи е…

***

Тя му се възхищаваше. Не на самия него, а на начина по който виждаше света. Затова всеки път, когато се возеха в таксито или шофьорът ги караше нанякъде, тя се присламчваше по-близо, за да гледа през неговия прозорец. Искаше поне за малко да усети това негово така завладяващо възприятие за заобикалящото ги пространство.

После винаги беше малко разочарована. Не знам защо, може би очакваше да види еднорози и разни магьосници, които правеха живота да изглежда по-шарен и по-интересен. Но не, нямаше такива неща. Нямаше дори и спомен от тях, всичко беше такова, каквото си е. Тъпо и нормално. Но това го правеше да бъде още по-различен, още по-неудържимо желан от онази в нея, която всъщност я нямаше и която искаше да попие всяка капка дъжд падаща от небето.

Из България

Да съм скапан от работа не ме кара да се чувствам зле, не ми тежи. Нито пък това, че нямам време да си гледам кефа, да ходя по кафета или дискотеки. Още по-малко ме кара да се чувствам ужасно, че не мога да си позволя - "на море за една седмица в Гърция" или да си купувам скъпи парцали..., но да ме спира (за пореден път) старец на улицата, спретнат и чист, и с треперещ глас да ми поиска 50 стотинки , не ме кара да се чувствам ужасно, а направо ме убива! Ами ако беше моят дядо?

Най-тъпото е, че на един пияница, който ми се моли 5 мин. му дадох стотинки (като го "нахраних" здраво разбира се), а дядото погледнах с учудване и докато премисля какво да направя той отмина. Или аз отминах... Очите му бяха тъжни, лицето избръснато, гордостта наранена... след 20 метра се обърнах, чудейки се дали да го настигна. Той беше влязъл наполовина в един контейнер.

Ей такива неща ме скапват - те са навсякъде, по много и най-различни. Такива неща ми развалят деня и ме карат да се чувствам ужасно. Заради такива неща ходя намръщен и със свито сърце по навикналите на подобни гледки български улици. Кажете ми моля, как спите нощем ???

Един текст написан в автобуса,
/от работа до вкъщи/

Бирени истории

Събудих се много на изток. Ехеее, чак току пред слънцето. Там в Шанхай. Още не съм легнал и то се показа и вместо кафе ми връчва една биричка. Ей, така, за отскок - пий, вика ми. И аз нали съм любезен, няма да му откажа... и я пресуших. Беше страхотна! Рано сутрин e най-сладко...всичко, народна мъдрост.

Дръннах биричката и заминах за София. Пътувам, пътувам със самолета и тъкмо стигаме над Габрово, моят роден кът, и се приближава една секси стюардеса до мен. Спира. Навежда се, като по филмите, сещате се, и ми подава един леден Хайнекен. - Welcome to Bulgaria, sir, а аз - Леле, какоооо. Тъкмо ми беше станало горещо, разбирате ли, и този Хайни ми дойде като манна небесна. Отпивам. Очите ми се разшириха. Вените ми се издуха. Почувствах в себе си един невероятен прилив на енергия и мерхучета в стомаха, стиснах здраво биричката, да не я разлея, смигнах на стюардесата и скочих от самолета. Кацнах на един мост близо до града, лунната светлина ме огряваше, а аз отпивах на малки глътки от ледената свежест, за да се насладя на миговете с нея.

Тъкмо изпих последната капка от бутилката, една разноцветна фуния ме засмука и завъртя, а след секунда се озовах на Софийската гара. В ръката ми вместо бутилка - билет, пред мен влак, казвам си - ще се качвам, това е съдба. Нито знам за къде, нито за колко време, ама - туф-туф, туф-туф и така цяла седмица. Луд станах. Във вагон-ресторанта нямаше биричка или поне не от моята. Бях като бедуин в пустинята, карах го на миражи седем дни. Стигнах. В Амстердам съм. Слизам от влака поглеждам нагоре - вали дъжд. Поглеждам надясно - канал, наляво - пак канал. Мисля си - Абе тия холандци за бира не са ли чували, само дъжд ли знаят? Поглеждам надолу, моята червена звезда ме чака и се разтапя от притеснение, защото няма търпение да впия устни в нея. В Амстердам беше мокро и зелено...през цялата нощ!

Сутринта отивам до магазина за кафе и след това всичко стана мъгла и цветове, а аз се превърнах в дракон и полетях. Феята  Мери Джейн ме придружаваше и пърхаше около главата ми, та чак свят ми се зави и започнаха да ми се привиждат червени звездички. За секунда мернах любимия Paris и съвсем слабо дочух един нежен женски глас, който ме зовеше - Je t`aime, mon amant! Revient chér vers moi, s'il vous plaît, но вече бях много далеч, за да й отвърна...Кацнах в Лондон. Дъжд. Миризми. Камбани. Кралици. Очи. Травестити. Добре че има пъбове тази държава, че иначе не знам. Влизам в един такъв, гледам вътре пълно с фенове на Челси и крещят срещу един телевизор. Hey, mate, с кого играят ваште, а той с презрение ми отговаря - Liverpool. Викам си на акъла - вие Наште, няма шанс да ги биете. Сядам. Девойчето ми носи чичко Хайнке, аз й викам - Тенк ю, дарлинг. Отпивам с наслада и погалвам Red Star за късмет, тогава Джерард вкарва гол и съдията свири край. Ливърпул спечелиха купата. YNWA! Заобичах Лондон.

Излизам от пъба и се сблъсквам с една група празнуващи титлата. Подхващат ме под ръце. Песни. Танци. Викове. И после като почнахмеее... Дай, дай, дай, дай...То не бяха бирички ( от нашите ) , то не беше чудесия. На сутринта се будя на Таймс Скуеър, NYC. Нищо не помня. Оглеждам се наоколо, никой не познавам. На другия край на света съм, снощен съм и не знам какво да правя. Ужас. Клекнах,  хванах се за главата и заревах. Ама яката, с глас. Явно съм бил много трагична гледка, защото хората се смилиха над мен и почнаха да ми оставят пари. Ей, тези американци, не могат да разберат драмата на човека. На кой са му притрябвали пари в такава ситуацията...добре че се намери една балканска душа измежду всичките тия празни, дето да разбере сърцето ми. Слава тебе богу, братята сърби са голяма работа, te volim celoi jivot tebe more, srpsko srce bratsko. Поех с трепераща ръка оставената до мене Crvena zvezda и засмуках жадно…

Скъпи приятели, в живота ни се случват много гадни неща, но се случват и много хубави. Запомнете, че на този свят няма нищо трайно и когато ви стане тежко на сърцето и болно на душата, сетете се, че бутилката може да бъде и наполовина пълна...от Вас зависи !!!

Просветление: който търси, намира...

"Пиши за хубавите, красивите неща в живота" - перефразирам разбира се. Иска ми се, само че живота не е само хубави неща, има и много лоши и добре че е така иначе няма да има смисъл да търсим хубавото и прекрасното в него, а без това защо изобщо да живеем. Самото търсене ни гради като личности, то ни бута да вървим напред, изобщо смисълът е в търсенето, но тогава идва въпросът, а кои са правилните действия, за да стигнем до неговия край - няма. Реално, то е все едно да се опитваш да хванеш въздуха с ръце - хем го хващаш, хем в шепите ти няма нищо. 

Живеем, за да открием заблудата (дали пък затова всичко почна да се върти около материалните неща и парите, а даже и покрай секса, от него поне за момента сякаш си достигнал това което търсиш, хората навярно подсъзнателно са усетили как ги мотаят ). Но не можем разбира се ( как да намериш заблуда ??? ) затова почваме да заменяме: откриваме любимия човек, преоткриваме родителите, работата, сватба, семейство, деца и т.н. , а после ги казваме, че това е нашата заблуда, нашето търсене е приключило. Не! Това са подаръците, които то ни дава , за да ни хвърли прах в очите и да не се отчаяме прекалено. Да не осъзнаем, че в края на нашия живот ще намерим единствено смъртта (и слава богу, защото направо не искам и да си помислям... ).

Все пак, колкото по-усилено търсим, толкова повече подаръци ще получим, който не търси ще се радва на малко, а тогава животът е труден и неприятен.  Усилията ще бъдат възнаградени, затова положете ги, за да бъде вашето търсене по-леко и сладко. А и съдбата иска да ни се реваншира за всичките гадости, които ни се случват по каменистия, скалист даже, път, по който крачим, все пак равновесието е в основата на всичко, та и тук го има. Търсете, търсете, търсете...и не забравяйте да разпознаете вашия подарък иначе ще бъде жалко, много жалко и тъжно.

П.С.

Който търси, намира...щастието!

***

Еволюцията ни взе всичкото време, остави ни без живот. Нямаме вече достатъчно минути, в които да промислим съществуването и взаимоотношенията какво остава за природата, любовта и мечтите. Имаме обаче неограничен интернет за всичко останало. Развивайки се технологически отнехме възможността да се развиваме като човеци и останахме осакатени и самотни...

Скъпи мои приятели

Дайте ми света. Дайте го, аз ще го погълна целия и от сърцето ми ще завали щастие във всички посоки. Любов и усмивки ще се излеят върху ви и ще намокрят душите ви, и радост ще покълне в тях, като изгрев над морски хоризонт. Сервирайте ми света, нужда от прибори и подправки нямам, само вашата приятна компания е добре дошла, за да го споделя с всички ви. Защото, за да дадем, първо трябва да споделим, а след това да можем да приемем даденото ни, а аз като глътна света ще имам толкова много за даване, че по-добре елате повече, нека се съберем цялата “La Familia”, за да ни бъде весело. Скъпи приятели, такива, с които се познаваме отдавна и вие, с които тепърва ще се срещна или никога няма да видя. Всички вие, които ви има във всяка държава, на всеки континент, във всеки полюс, дайте ми света. Аз ще наточа вино, баба ни ще го сготви и нека празнуваме, да играем самба, под топлия летен дъжд от любовта ми към вас.

Светът на мечтите ни

Моля те, срещни ме, бавно. Ах, как искам да се гмурна в тревите ти, да се потопя в дълбините ти от любов, а след това да вдишам хората с тяхната доброта, които летят из пределите ти. Дай ми малко от теб, аз ще дам всичкото си, само да те имам за кратко. Подръж ръката ми, погали я с твоите сълзи от ясна утрин, после ги целуни с устните ти от нощна красота и прошепни в ухото ми шума на изтеклото време, разбитите вълни и буйни ветрове. Тогава и само тогава ще ти отдам цялото си същество и ще заспя във всемирната ти прегръдки. После да обичаш себе си и живота си става лесно…

Отивам за лимони

Деца, не посягайте към луната, лимоните са кисели! Всички някога, по един или друг начин сме искали да изядем луната. Да увиснем върху клона, на който се държи и да го разклатим и раздрусаме докато тя не падне. Ама не може и разбира се има си причина за не моженето - луната всъщност е неузрял портокал. И докато чакаме да узрее, за да я откъснем, навън просветлява и ние трябва да станем отново ония възрастни ненавистни човеци, на които не им се ядат плодове, а камо ли им се виси по клони. Виж, ако луната беше бонбон това вече е друга работа, ама е невъзможно, бонбоните не растат по дърветата. Ако беше иначе всички щяхме постоянно да тръскаме едни клони и да събираме от земята бонбони все едно орехи. Не забравяйте и кариесите, както казах има си причина нещата да са си така, както са.

Моята мечта е да увисна на звездния клон и да откъсна този ми ти лимон. После да се покатеря на световното дърво да седна най-отгоре му и да разрежа на две бледожълтото си съкровище, да взема едната му част и с детска наслада да заоблизвам сочната сърцевина с език. Защо, ще попитате вие. Защото живота трябва да е сладко-кисел.

Уморен си приятелю, нали?

Уморен си приятелю, нали? Ходиш като слаб, есенен повей. Шмугваш се между хората. Фуйют. Фийют. Задминаваш един, че втори, почти се сблъскваш челно с трети. Лицето ти изпито като на болен. Сенките ти под очите прилични на боксови аркади. Погледа мътен, слаб...Да, знам приятелю. Няма пари, няма работа или има, но е омразна. Много нямания имаш и много имания за теб са нямане. Стотинките ти в джоба подрънкват едва-едва. Малко са. Недостатъчно са, но това е, други няма. При всеки техен звън, сърцето ти подскача сякаш ужилено. Със страх придържаш с ръка джоба си и продължаваш напред.

От ужасната работа, през ужасно тесните, нагъчкани тротоари, към ужасно гнусния, миризлив, раздрънкан транспорт. Ти не си сигурен дали мразиш градския транспорт. В повечето случай, когато се возиш, ти става лошо, призлява ти. И как не, то вътре мирише на кенеф. Още повече, че е пълно с човекоподобни създания. Кой не би се почувствал отвратително? Друг път обаче, ти търсиш нарочно да се качиш в пръскащият се по шефовете автобус. Търсиш срамежливо докосването на чуждите ръце покрай теб, тялото ти сякаш само се отдава на непознатия допир. Всеки има нужда от интимност, макар и студена, несъзната. Тогава е един от малкото пъти, в които не се чувстваш невидим, отхвърлен.

Слизаш доизцеден. Довлачваш се до блока ти и сядаш на пейката отпред. Няма да помогне. Нито главата ти ще оветри. Пустото, сметищно, междублоково пространство няма да ти донесе вътрешен мир. Нито цигарата, която тъкмо запалваш. Камо ли бирата, взета на вересия, от която отпиваш малки глътки, та да има за по-дълго. Но когато погледът ти срещне току разпукалите се снежнорозови цветове на джанката и се приплъзне към слънчевите жълтурчета, сякаш нарочно намацани, без строй и ред, петна по зелената полянка, душата ти ще въздъхне и лека усмивка ще подръпне устните ти… чурулик, чурулик - ще запееш с кацналата птичка на клона. И нито торбите с боклук търкалящи се из градинката, нито бутилките и презервативите, на които са стъпили краката ти, камо ли циганските кючеци идващи от прозорците на съседите ти ще ти отнемат животворната магия на пролетта.

***

Наблъскали сме се в автобуса. Ама така сме се натиснали, че античните организатори на оргии ако бяха живи щяха да стиснат ръка на софийския кмет и да му се поклонят до земи.  Мисля си, ето това е животът ни. Само една опция имаш да стигнеш до целта. Ама не може да ни огрее всички. И естественият подбор оставя по-слабите на спирката. Всички останали бавно, безславно, потно и прекалено интимно се отправяме към сладката победа. Разбира се има дупки, лакти в стомаха и мазолясали от стискане на железните дръжки ръце, ама то лесно няма. Някои се целят по-ниско, искат по-малко от живота. Той не се противи. На ти спирка, слез, прав ти път.  Спирките обаче са коварна работа за останалите. Слезеш ли може и да не се качиш повече. Забаламосваш се и докато се усетиш мястото ти е заето. И вратите се затварят под носа ти. Така както някой друг получава повишение, което ти си заслужил или взима работата, за която си се борил, или приятелката, която така самоотвержено си обичал. Та живота продължава, скърца, мръсен е отвътре, има контроли, но пък те води напред и само напред. Има такива, които са по-облагодетелствани. Това са тези с план за живота. Скочили са в него от първите спирки и са си седнали на удобни местенца и безпроблемно пътуват натам, накъдето. Има и пъти, в които успяваш да се добереш до твоята спирка, стигнал си целта, слизаш по стълбите и пляясс, цопваш в локва...Абе, живота е чудна смесица от чудни смесици, която така те замесва и те размесва, че накрая и ти не знаеш в какво си се замесил.

Проклятието е там, че цялата процедура се повтаря от начало, ден след ден… Днес автобусът ми се счупи посредата на пътя... Обаче си заслужава и през виелицата тръгвам пеша!

***

Не искам да скачам в живота. Той ме напъва...аз се опъвам. Не искам бе! И все пак, малко по-малко, против волята ми, всичко ме бута натам. Искаш, не искаш, ежедневието те завърта във вихъра си и разбира се накрая те изплюва като някаква никому непотребна част от вселенския ред. И пак, и пак, и пак...кръговрат на живота може би. Майната му! Вземете си го, не го ща. Искам си моя свят. Живота, какъвто аз го виждам. И хич не ми е притрябвал този. Ще се оплача на Комисията за защита на...! Оплакване?  Каква комисия? Каква защита? Какъв живот ?...

В търсене на застрашения вид

Чарът се изгуби. Онзи, през който виждаме лицето на любимата по залез и приятелите, седнали на пейката пред блока. Няма чар във въртенето на скрол-а и на пад-а, в снимките и постовете. Не е същото да играеш на градове онлайн и да се криеш в кварталните ниши, докато не чуеш - кой зад мен, кой пред мен… Липсва ми този чар в съществуването ни. Търся го постоянно и все по трудно го намирам. Някой път съм късметлия и виждам случайно падащо зелено листо, кацнало сред жълто-кафявото поле от братовчеди, слегнали се със земята. Такива едни неща, непринудено шармантни, като къща от началото на XXв. , която се е посвила между новите, студени кооперации. Романтиката на миналото - близко и далечно, с твърда крачка върви към множащия се списък с видовете на изчезване. Ще кажете вече има друга харизма, тази на новия век. Сигурно, но за мен не е същото. Не е истинско. Някак си не е мое...

Сладостно детство. Искам си липсите. Всичките

Какво ми липсва от детството. Много неща. Хората сме алчни, за миналите, хубави спомени. Любимите липси на детството изскачат изведнъж. Неусетно се сещате за нещо и се мъчите да го запомните на всяка цена. Вкопчвате се, като в съкровище, което току що сте открили, а вие сте пиратите. Меча ви е пръчка, куцате с единия крак, а окото го криете с ръка. Г.Г. ме подсети за една такава сладка липса. 

Липсва ми момента, в който съм си на село. Косовете кълват гроздето, пеят, а дядо ми се тюхка, но вече май се е отказал да ги гони. Слънцето препича. Звукове, жужене, миризми - всякакви. Най-вече на бабините мекици. Аз съм в старото корито и си правя "кефчета". Радиоточката съобщава нивото на река Дунав на български, френски и руски.... Имааа нема, имааа нема...

Мисъл

В една недемократична държава най-репресирани са интелигентните хора, бедните ( без значение образовани или не) - са просто недоволни и свикнали. 

В моята държава, която е демократична, има много интелигентни граждани, чието положение е зле и започват да свикват с това, както и много бедни хора, които са просто недоволни и свикващи с всичко. Най-лошото обаче е, че има изключителен брой бедни и в същото време интелигенти българи, хибрид между горните две, което е страшно...

Най-трудно е да промениш себе си

Най-трудно е да накараш излъганият да повярва;

загубилият истината да я види отново; 

неморалният да бъде морален;

ценностно ограбеният да се опре на нови ценности;  

онзи, който не вярва вече в доброто да направи добро;  

имащият да даде от своето;  

примиреният да надигне глава;

песимистът  да се съгласи, че е възможно; 

слепият да прогледне. 

Мечтая си за свят, в който това е постижима реалност. За България, в която българите сме способни да излезем от зоната си на комфорт и да видим с други очи ставащото около нас. Да се изпълним с положителна енергия и да започнем градежа на едно по-поносимо бъдеще. Точно така „поносимо” , не по-светло или по-добро бъдеще, защото трябва да сме реалисти. Реалисти, които да са наивни като деца, за да могат мечтите им за едно по-различно утре да бъдат смели, истински и непорочни. За да можем с лекотата на детския дух да се издигнем от блатната ни действителност и да тръгнем напред, към развитие.

Въпросът е как? Как да се променим? И ако промяната се случи, как да започнем, откъде да тръгнем, по-какъв начин да го направим?

Ако българите нямаме връхна точка на търпимост. Ако наистина сме бездънни душевни контейнери. Ако можем да понасяме постоянно всяко зло. Тогава тази метаморфоза въобще възможна ли е? 

Истината е, че нямам отговори на тези въпроси. Просто не знам и съжалявам за което. Знам обаче, че нещата трябва да се променят. Сигурен съм, че и хиляди други са го усетили също. И имам една формула, която може да е от полза – Нека бъркаме! Нека правим грешните избори. Нека гласуваме за неправилните хора. Нека протестираме, не по учебник. Нека неуспехът, бъде наш двигател. Защото ние сме млади, и приятелите ни са млади, и родителите ни са млади, дори бабите и дядовците ни са млади, лелите, чичовците, братята, сестрите ни. Ние сме млада нация, младо общество и грешките са ни простени. Ей така по правило да приемем, че сметката ни е без лимит. Моля Ви, нека обаче се учим от тях! Да бъдат градивни, а не разрушителни. Да бъдем разумни, а не самоунищожаващи се. Това е единството и неотменимо правило, за да има успех.

- Това е лековато, ще кажете. Еми нека бъде, пък ще отвърна аз. Често пъти най-добрите решения са и най-простите. Да не забравяме, че те могат и да са най-случайни също.

Надявам се грешните ми мисли, да провокират в главата на някой, друг по-добър модел. И да се разкрие пред този някой, начинът по който моделът му да проработи. И съшия този някой да направи онази толкова важна първа правилна крачка. Тази, с която Човекът е започнал да ходи изправен, тази която е довела до еволюция, до цивилизация, до луната и до днес. Тази, която ще доведе до бъдещото, леко хладно, но ободряващо и съживяващо, утре сутрин.

И когато най-закоравелият омекне, и когато най-безсрамният се засрами. Ще знам, че оттук нататък, ще спра да се гордея скришно, че съм българин и че живея в България, заедно и измежду, тези толкова невероятни хора, като Вас – българите, моите съграждани. 

Всички сме лоши, цаката е да намериш зрънцето добро в другия. Дори и в най-лошия.

Има надежда

До 10 години 50% от учителите в България ще се пенсионират! Това е, иска не иска най-накрая държавата ще трябва да увеличи заплатата на учителите. В противен случай ще се сбъдне немислимото,  ще бъде нарушено правото на голяма част от децата да получават образование. Не че в България това е невъзможно да се случи. Напълно е очаквано, все пак ние сме „Страната на чудесата” , при нас законите на физиката, мисълта и разумът са изкривени, даже бих казал извратени. Успокоявам се, че ЕС никога няма да допусне това да се случи и българските политици ще усетят болезненото подръпване на уши си от Запада.

Парите ли са проблемът? Да бъдеш учител не е ли призвание? Призвание е! Обаче не може да се живее нормално, да се покриват нужди от първа необходимост с 350 лв на месец. Едно време и без пари са работили учителите, ще кажете вие. Да, ама едно време да си учител е означавало да си на най-високото стъпало в обществената йерархия. Хората са те почитали, канили са те в дома си и са те гощавали,  не е било нужно да търсиш къде да спиш и какво да ядеш, защото народа ти го е осигурявал, почитал те е като най-умен измежду тях. Сега ако беше така, да, с удоволствие щях да се откажа от високата заплата и щях да работя за жълти стотинки, че и без пари.

Та, Скъпи колеги филолози, педагози, студенти - потрайте още малко. Само още 5-10 години работете, каквото дойде – общак, шофьор, чистач, мияч и т.н. След това за всички ни ще има работа, ще бъде добре платена и ще сбъднем онзи съкровен трепет на душите ни, онова чувство на дълг, което ври и кипи вътре в нас – да предаваме знания и да изграждаме личности. 

Жалко, че ще се стигне до тази промяна по такъв начин. Благодарим Ви учители за отдадеността, себеотрицанието и саможертвата, която направихте и все още правите. Благодарим Ви, че ще удържите докрай, изпълнявайки светия  дълг да бъдеш учител. С Вашата хекатомба, Вие ще дадете шанс на нас - младите, с нея ще промените статуквото и ще извоювате победа за бъдещите поколения учители и ученици. Поклон пред Вас, Будители!

Бележка за Вселената

Какво е Вселената с тези милиарди планети и животи? Мехурчета от пяна, продухани от дъното на нищото, които се лутат безпътно в пространството...докато се спукат !!!  Майната му на този садист, хващам совалката и пълен напред към безтегловността и милиардите шансове да бъда блъснат от случайни късове материя и изпепелен до молекули от радиацията. Животът извън мехура не ти дава много перспективни възможности:  или живееш както експериментален плъх, или щъкаш като свободен електрон и чакаш докато безсмисленото ти съществуване свърши.  Жалка игра на онзи/онези от там долу/горе/ляво/дясно, дано им се върне тъпкано. Създателят ни или е тотално некадърен геймър или ангелите го разсейват прекалено много. Пък и програмистът не се е справил добре. И тялото ти не е като тяло – я крив нос, я заешка устна, къси крака, космати крака и прoчие крайници. Чувствата и те така, всичките до едно са егоистични като на първо място е любовта! Абе, бъг-а в системата е очеизваден, само че нито антивирусната на религията може да помогне, нито тази на парите. Бъг-а дава засечки постоянно, и макар вирусите да могат да се сложат под карантина, той се намира  в основата на структурата и нищо не може да се направи, за да изчезне.  Дори не може да се открие какъв е всъщност проблемът, трябва да се изтрие цялата система и да се почне отначало... Пък на кой би му се занимавало с подобни екстравагантни  дейности? На никой!