с опрени в небо рамене.
Приют на пъплещи гадинки,
цялата пргнила, в плесен…
Къде сте вие Богове?
Здраво впила се в земята черна,
с корени безброй, навред.
Душата ти е грях изпила
- греха на твойте синове.
Ти вече плод недаваш
и съхнеш ден след ден…
Не ще спра аз да пея
на клона ти, що още зелен.
Болна си ти смъртно и
бледнееш веч, гориш.
Те ядат те, майко, и неспират,
а ти за тях тъжиш.
Полива те небето, и топли
слънцето ръцете – груби, стари.
Земята храни те, и впиват зъби,
нокти в тебе, тия долни, жалки твари.
В лоното на твойте брегове
стоя на пост и пазя с мойте братя,
но те са много майко , а помощ няма…
Остали са те тебе дево в копнеж по други светове.
Къде сте вий, о, лъжебогове?
Там в подножието на твойте планини
- повяхна райската градина.
Змията свойта кожа замени -
времето на Прав, и Яв, и Нав отмина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар