Коледа на “браздата”

Вратата на белия опел се отвори. Вътре влезе Ставри посинял от студ. Колегите му потрепераха, но не толкова поради нахлулия миш-маш от вятър и снежинки. Техният приятел беше мораво-червен. Полицаите знаеха, че сега беше техен ред да мръзнат на браздата. Трябваше да обходят своя район, а в преспите и вятъра това не беше никак приятна и лека задача. Не обелиха ни дума с него. Той и не можеше да приказва още. Пък и от няколко дни на никого вече не му се говореше.

- Хайде момчета, престраши се някой, трябва да вървим, дългът зове. Опитваше се да звучи някак бодро. Не му се получи. Колегите му едва доловимо се размърдаха. Един с гримаса на отчаяние. Друг с плувнали очи. Трети просто бесен. След още миг безмислено колебаене, вратите на патрулката се отвориха и четири сенки потънаха в сумрака. Сняг и вятър ги поеха в своята люта прегръдка.

Беше навечерието на Коледа. Бъдни вечер. Ставри се чувстваше слаб и замаян. Сърцето му за сметка на това се удряше с все сила в гърдите. Не можеше да запали колата, защото началството беше забранило. Нямало бензин. Мускулите на тялото му се отпускаха и стягаха в болезнени спазми. Нямало бензин, помисли си пак той. Не ни стига това, че обувките ни са протрити и прокъсани, униформата - гъзовейка, пък и за бензин им свиди. Добре че поне пазеха едно шишенце с ракия, тук в жабката, за когато стане нетърпимо.

Той беше командирован вече втора седмица да пази границата от имигранти. Чуваше се, че дори Нова година ще карат тук. Помисли си, че това е работа на армията и изруга. Ние сме охранителна полиция - битова престъпност , дребни кражби и прочие. Ама,  като няма кой, ние ще го ядем. Каква армия, какви глупости си мисля, то такава няма. Едните в Афганистан, а другите се готвят за Афганистан, третите пък - администрация... Ами нека техният задник да дойде за малко тук, та да видят що е студ по 12 часа на ден.

Опитваше се да се ядоса, за да повдигне духа си. Единственото, за което мислеше обаче беше неговото семейство. Момчето му току що беше навършило пълнолетие. Будно момче беше. Притвори очи и образът изплува. Съпругата му, мила женица, работеше в малка фабрика за бродерии в града и се грижеше за възрастните си родители. Бяха заедно вече двайсет години. Ей, пустият му живот. И хубаво имаше и лошо, ама бяха навикнали един с друг и тя му липсваше. Очите му се навлажниха. Толкова далеч от тях. Тук на границата. В нищото. В навечерието на Коледа. Сам.

Наближаваше осем вечерта. Той си спомни как по това време сядаха със сина си край масата в хола и отпиваха сладко от домашното червено вино. Момент между баща и син. Жена му приготвяше  вечерята . Ох, какви вкусни сърмички въртеше. Бяха взели вече един буркан туршия от мазата. И тя , тяхно производство, като киселото зелце. Не им допадаше купешкото, тяхното си е тяхно и е по-добро от всичко останало. Изчистваха зелката от изгнилите листа и отделяха годните. Опитваха се да й помогнат. Нескопосано, по мъжки. Искаха да свършат още някоя и друга домакинска работа, но тя ги отпращаше да седнат на масата. Искаше да подготви всичко за празничната вечеря, както само тя си можеше и не желаеше никой да й се меси. По нейния си начин. За нейните си момчета. Беше топличко, украсено и уютно. Толкова домашно и коледно. Пламък на свещица трептеше по средата на масата и приласкаваше всички да се съберат около нея. Подаръци под елхата, естествена и ухаеща на Балкан. Пакетите, малко, но лъскави. Идилия.

Потривайки ръце, той пускаше въздух в треперещите си шепите. Стягаше го. Не можеше да спре да мисли за дома и любимите хора. Помръдвайки, едва-едва, опита да се настани по-удобно на седалката. Краката му бяха мокри. Не ги чувстваше. Ръцете и тях. Не усещаше топлина. Малко по малко се отпусна, унесе и сякаш  потъна Вече не чуваше ударите на сърцето си, а само от време на време, силно “туп” показваше, че то още е там. Бялата хала блъскаше по прозорците. Идваше за него.

Очите му се затваряха, когато за секунда някакви светлини се отразиха в стъклата на патрулката. Ставри се опита да се надигне, за да ги провери, но не успяваше да помръдне. Можеше да движи единствено погледа си и то с неимоверни усилия. Светлините се появиха пак и като че ли ставаха все по-големи. Заслепяваха го. Изведнъж завеса от мрак се спусна над него. Той припадна.

….

Светлините, които Ставри видя бяха от неговата собствена кола. Разбира се, тя не бе дошла по своя инициатива. Зад волана беше синът му и заедно с майка си бяха пропътували 650 км. , за да бъдат със своя любим баща и съпруг.

Сутринта на предколедния ден, момчето винаги ставаше по-рано. Правеше кафе и палачинки за тримата. Тази година, майка му влезе в стаята, когато той тъкмо слагаше кафетата на масата. Видя, че чашите бяха три, погледнаха се и това беше достатъчно, погледнаха се и това беше достатъчно. В следващия момент вече гласяха всичко необходимо за една Бъдни вечер, която щеше да се състои на открито, в палатка. Тръгнаха следобед. Караше малкият, тя нямаше книжка. Така и не изкара шофьорския курс. Пътуваха над пет часа. Беше тъмно и мразовито като пристигнаха. Снегът навяваше огромни преспи. Упъти ги едно младо полицайче, което сигурно беше последна година в Академията. Спуснаха се по едно възвишение, а черният път ги отведе към рехава гора, зад която се намираше  злополучната за толкова имигранти и полицаи “бразда”. Видяха патрулката, която им каза да търсят кадета. Спряха до нея, слязоха и видяха през прозореца техния Ставри със затворени очи и клюмнала глава. Опитаха се да го събудят. Помислиха , че спи. Той не отговаряше…

Коледа. Сутрин. Топло и чисто е в болничната стая. Ставри отваря очи и вижда до себе си усмихнатите лица на своите най-скъпи хора. Те изглеждаха точно, както в сънищата му от последната нощ. Не знаеше какво прави в това легло и защо те са при него, но усещаше, че всичко е както трябва да бъде и се почувства щастлив.

И тримата знаеха, че са получили най-ценния коледен подарък в целия свят...

Протест и Смисъл - есето, което не спечели награда

Протест и Смисъл

Защото искам повече!

За какво ни е протест? Нали всички сме щастливи. Не сме ли? Еми, докажете ми обратното! Ако не бяхме щастливи този нравствен протест щеше да се състои много по-рано. Това недоволство, което кристализира при последните две правителства, много отдавна щеше да избухне и то из цяла България. Тоест, ние сме щастливи, фактите не лъжат. Проверете какво е населението на България и проверете каква е била общата бройка на най-многобройния, повсеместен протест тази година. Резултатът е, че протестиращите са малцинство. Нещастните са малко, а щастливите явно са доста повече.

Протестът, както казах, в своята същност е нравствен. Основното е, че се изисква морал от онези, които сме назначили да управляват. Не толкова явната цел на протеста е, че той цели и “събуждане” на нацията, на гражданите, на хората. Това е важно, защото ако ли не, протестиращите ще продължат да бъдат малцинство и исканията им ще си останат просто лозунги. Съответно, друго малцинство отново ще избира вместо нас кой да ни управлява. Не говоря само за ромското, ами и за платеното малцинство. Нравственото събуждане на българите е необходимо, за да могат те да прогледнат около и отвъд себе си. Трябва да излязат от зоната си на комфорт.  Да разберат, че макар да са се настанили уднобно в единствения им предоставен модел на живот, той не е прекрасен, както са свикнали да вярват. Съществуват реални проблеми в този техен “щастлив живот”, а и не само в него и тези проблеми трябва да се решат.

Българинът е спрял да упражнява политическата си свобода, защото не вижда смисъл. Той не се чувства значим ,когато и като я прилага. Неговата партия губи изборите, не изпълнява своите обещания. Случват се разни “шменти капели” с бюлетините и това го обезверява. Да се чувства по този начин е съвсем в реда на нещата. То е характеристика на всеки един модерен човек, от всяко едно модерно общество. Виждайки как онези, за които е гласувал и които са съставили правителство, злоупотребяват с дадената им власт, това чувство на незначителност се усилва още повече. Да, гадно е. Да, неправилно е. Но отново е нормално. Навсякъде, който упражнява власт, той и зоупотребява с нея. Примерите са стотици и из целия свят, не си мислете, че тези неща се случват само в България. Ние обаче живеем в представителна демокрация, сложили сме “управители” на нашето настояще и бъдеще и ние сме тези, които трябва да ги контролираме дали си вършат работата в наша полза.

Въпросът е - кой ще дойде? Отговорът е ясен на всички  - пак същите. Ако не точно същите, то такива, които изпълняват техните нареждания. Получаването на оставка на правителството е просто инструмент. Той ще поправи грешното виждане, че българинът, като гражданин и човек, е просто една “бита карта”.  Ще направи и това, че следващото правителство да се замисли и да не смее, да взима фрапантни и антиКАКВИТОИСКАТЕ решения. Да, ама това е едва половината смисъл на цялото упражнение.

Разбира се, не може да се очаква, че всички ще се събудят и упражняват постоянно контролни функции върху управляващите. Затова трябва да се вземат превантивни мерки. Тоест, настояване с цената на всичко за ефективна промяна на изборния кодекс, която да обслужва подчертавам, интересите на гражданите, не на политиците. Също така и промяна в конституцията - гласуването да бъде задължително за всеки. Тогава оправдания от типа, почти половината българи не гласуваха, нормално този и този да дойдат на власт и да свършат поразии, не важат. Изборният кодекс мисля, всички виждат как не върши работа в България. Мажоритарната избирателна система е въведена в множество държави, където се наблюдават добри резултати от използването й. Най-малкото, вече няма да могат да влязат в парламента лица, които биха били меко казано “недостойни”.

И кво от това? За какво е нужно всичко? Защо трябва да се извършат толкова куп сложни неща и то от нас самите, все едно си нямаме друга работа?

Приятели, поне за себе си знам със сигурност отговорът на тези въпроси. Защото не искам да се задоволя с единия лимит, който ни е предложен. Защото искам повече! От какво? Еми от всичко! От бъдещето, от живота, от България, от десетките институции - образователна, здравна и т.н. Това, което го имам не ми е достатъчно. Задушава ме, спира ме, обижда ме. Прави ме нещастен. Искам, каквото уча, да мога да го работя, без да се притеснявам за същестуването си. Искам и образователната система да предлага изключително важното гражданско образование, за да може да се създаде реално гражданско общество. Изисквам ако се разболея, да не се задоволя със ⅓ от животоспасяващите лекарствата, предоставени от Здравната ни система. Настоявам не само едното ми дете да може да ходи в детска градина. Искам да не работя за минимум заплащане. Искам държава ми да не е последна дупка на кавала в международната политика. Искам българин да значи нещо голямо, а не нещо посредствено. Не на последно място искам защита и сигурност чрез върховенство на правото. То не само ще ни пази, а и ще установи контрол върху социалните взаимоотношения, за да не си прави всеки, каквото поиска. Нужно е да бъдем до някаква степен хомогенни, за да вървим напред все пак.

Не са само тези неща, искам стотици други малки и големи условия за живот, които ги нямаме или са в състояние на най-ниска допустима, че и недопустима  граница. Тези неща не са невъзможни. Не е ненормално да ги искаме. Те съществуват в редица европейски и неевропейски държави, но не си мислете че там са възможни, защото политиците им са много човеколюбиви. Народите са си ги извоювали. Поискали са ги и са си ги взели.

Хора, нека искаме повече. На това ни учи протестът и това е неговият смисъл. Поискайте повече, решете го и го заявете твърдо. Видели във вас крайна решимост за промяна, ще се намерят хора, които да направят необходимото, за да се случат правилно нужните промени. Тези хора  са сред нас и в чужбина, тях ги има, но за да помогнат в изграждането на по-добра България, вие трябва да им покажете, че сте готови и можете да вземете това по-добре бъдеще. То стои пред вас, поискайте го....

Нека всички да се борим и работим заедно, за нашето добро и за доброто на децата и страната ни.