Коледен поздрав за вас

Светът не е тъжно място. Не е и много весело. Празен свят, изпразнен от смисли и съдържания. И в това няма лошо. Щом е такъв, значи така трябва. Малко чудеса останаха в този наш земеживот. Още по-малко хора останаха, които могат да ги видят. А тези, които можеха да ги създават - те май почти изчезнаха, за тях знаем само от онези неща с правоъгълнообразна форма, в които има страници от хартия, на които са написани някакви неща с букви... за книгите говоря. Да мечтаеш е дръзко, да следваш мечтите си смело, да правиш - вълшебно!

Безпътни са животите ни. Прави са и очертани открай докрай..., а пътят, ех, пътят - той е криволичещ, с отбивки за почивка и за бой с дракони, отбивки за спасяването на някоя принцеса също. Пътят, той е неравен, с камъчета по него, които убиват през обувките ти. Пътят минава през планини високи, заснежени, слънчасали и раззеленени и се спуска в долини ту пищни, назрели с едри класове, ту с мрачни трънаци и черни цветове. Няма път вече. Избуяха така, както избуяха и сърцата, и мислите ни. Дали не забравихме и да вървим? Пътят, приятели, той обаче се прави. Той се протъпква, прохожда се. Така че, място през което да мине пътят винаги ще има, запомнете го това, бъдете от хората, които ще направят първата крачка!

Пожелавам ви,
Честита Коледа и много интересна нова година. Скъпи приятели, бъдете мечтатели, бъдете чудосъздатели, правете пътища за себе си, до себе си, за и до всички нас.

Поздрави,
Константин Костов
25.12.2015г. гр. Габрово

По европейски

Кървава зора… така започна този ден, така и утрешният ще започне. Пак ще изстискаме парцалите, напоените с вчерашна кръв, за да забършем и днешните ужаси, и да ги забравим, като другите. После бързо ще обърнем гръб и с тихи стъпки ще се приберем скрили черните ръце в плитките джобове…

Константин Костов, 17.11.2015

***

Омачкани от снощни алкохоли

се гледаме очи в очи притихнали

и думите не казани, потънали

в усмивките сънливи са, ненужни.

Едва се пръстите докосват, галят,

свенливо вплитат се едни във други,

треперят устните, напрегнати телата,

оковани във веригите на мисълта ни.

И още чувстват я ръцете и гърдите,

че здраво е притисната към него

дали е сън, или е спомен всичко

да кажат могат само чашите от вино

***

Повярвай ми, вече владееш стихиите,

блестящи светкавици потъват в очите ти,

и морските бури притихват под взора им,

и аз смирено свеждам глава…

Луните смениха се една по една и

всички слънца помрачиха се

копнежи прашасаха, завехна света,

без вяра останаха дните ни.

Спаси ни владетелко, една на света,

устни безбагрени отключи, не ги стискай

на свобода пусни да погали живота сега

небесното дихание на разума.

Константин Костов, 2.11.2015

Къде си?

Къде си? 

Черни клони протягат се

сухите им пръсти проскърцват

и няма песнопойки по тях

а само по някое изсъхнало листо

домът на гарваните това е.

Черни клони протягат се

търсят къде да впият зъбите си

а над тях в кръг обикалят, гонят се

гарваните на светлината и на мрака

Черните клони протягат се

и вече усещаш буцата в гърлото си

стягането в гърдите и свитото,

треперещо птиченце вътре в теб

сянката вече тегне над душата ти…

Черните клони протягат се…в капан си,

следиш с очи небето и се молиш

белият гарван да настигне черния,

но това никога няма да се случи!

Черните клони припукват от вятъра…а ти къде си?

Ами, когато бъде убит български граничар/гражданин?

Ами, когато бъде убит български граничар/гражданин?

/публикувам със задна дата 21.10.205г., преди президентът да реши за КСНС, който пак не е отнесен пряко към бежанската криза/

Национално отговорни или безотговорни родоотстъпници са политиците? По-голямата част от обществото ще приемат въпроса за реторичен. Ще кажат – разбира се, че са безотговорни родоотстъпници - и ще започнат да сипят зловония върху целия политически „елит“ без значение на цвят и пол, обвинявайки ги най-вече за собствената си горчива, неизкована съдба. Сигурно са прави. Поне някои от тях ще са прави в обвиненията си. Те ще бъдат прави и по още една причина. Важна причина, която за момента дава тласък на геополитическите събития и решения в света. Сирийският конфликт и бежанската криза в Европа. От тяхното начало и въпреки първия убит мигрант, за жалост на наша територия - България, ние гражданите, управляващи и опозиция, не  излязохме с единна, ясна, официална позиция по тези проблеми. Позиция предлагаща конректни решения, от които да сме част, а не политическо говорене, с което да бягаме от отговорност.

Президентът Плевнелиев някак плахо и тихичко се оправда, че е свикал Консултативен съвет за национална сигурност преди две години по въпроса с бежанската криза и всичко било решено тогава. Явно силата на решенията на нашия КСНС е вселенска, като Бог, щом не подлежат на промяна при главоломно развиващите се събития. Разбира се, това не направи впечатление, Плевнелиев никой не го приема на сериозно, всички знаят, че той няма характер.

Онези в България, „големите“ в политиката, представляват освен нас и една държава част от ЕС и негова външна граница - държава приемаща бежанци в пределите си, както й се казва да прави; пазеща сърцето на Европа; играеща все пак някаква роля в НАТО и ООН и преди всичко една от най-стабилните и водещи страни на Балканите. Не трябваше ли точно тези „големите“, смело и ясно, национално отговорно, да се изправят и да заявят пред българските граждани каква е общата, българската позиция по важните в момента за света и стария континент проблеми? Не трябваше ли онези, които сме избрали да стоят в НС, да гласуват, освен онова, което им е възложено от политическите централи  и икономически интереси, и  една позицийка на българския парламент за тези важни, уж, неща? Не трябваше ли министър-председателят на Република България да събере българските министри и МС да излезе пред народа с единно, официално изявление по тези въпроси, променящи облика, структурата и бъдещето на ЕС и България? Ами, да, трябваше! Не знам за вас, но на мен ми писна ние, като държава, да внимаваме кой ще обидим. Писна ми да нямаме мнение, да нямаме позиция, да нямаме характер. Писна ми да не ни уважават, да сме безгласен звук и да не отстояваме ясно и твърдо пред света това, в което вярваме. Това че сме малки не е оправдание – и Щвейцария е малка. Самочувствието и уважението се изграждат, добиват не за един ден и не без пот и кръв. Ама постигнеш ли ги, то можеш да се наречеш наистина силен, и да разчиташ на някой и друг приятел, който да ти пази гърба.

Та, мълчанието си продължава и няма изгледи скоро да бъде нарушено. Не мога да преценя дали сме заровили глава в пясъка, отдавнашна черта в народопсихологията ни, чакайки да отмине бурята. Или българската дипломация лавира майсторски между големите геополитически и икономически играчи. Или защото един народ без национално самочувствие и самосъзнание се управлява по-лесно. Или пък слугуването на чуждите интереси е по-важно от благото на България. Или пък всичко това заедно.

Някои ще кажат, да, ама Бойко Борисов защити националните ни интереси пред САЩ с изказването си пред Американската търговска камара в България и присъстващите официални американски представители. Така е, защити ги и аз се почувствах истински горд от това, но не го ли направи прекалено късно? Някои ще кажат, да, ама правителството има позиция по сирийската и бежанската криза, която представя и защитава пред Европейския съвет и Съвета на Европа. Така е, но обърна ли се правителството официално към българския народ преди това, за да му каже каква е тази позиция? Да му обясни обстоятелствата,  да му каже какви действия ще предприеме, да обяви стратегия за справяне с проблемите, да заяви ясно, ние смятаме ли, че Башар Асад трябва да остане на власт или не, и докога? Да ни каже какво е официалното мнение на България за бомбардировките на Русия в Сирия и т.н. Борисов се обърна към гражданите по БНТ със запис от събитие, в което говори повече за това какво е „гореща точка“ и как България се вписва в това определение. Той изказва мнение по посочените проблеми пред медиите, но някак си отчета с официални изявления, документи и позиции пред гражданите липсва. За разлика от него, Плевнелиев се възползва от силата на политическото(празното)  говорене и пред ООН, и с разни изявленийца ( не пред медии, за да не му се задават неудобни въпроси) си изми ръцете за всичко. За българския парламент все едно такова нещо като бежанци и криза въобще не съществуват, камо ли пък да имат нещо общо с България.  В предизборната кампания за местните избори темата, не заемаше също особено място, никакво място!

Какво ще се случи обаче, когато следващото убийство не бъде на мигрант ами на български гражданин? Без значение дали граничар, ловджия или  случаен минувач. Ще мишкувате ли и тогава скъпи, господа политици? Ще чупите ли пръсти, ще излизате ли с думи на съпричастност към близките и приятелите на загиналия, казвайки и призовавайки, че проблемите застигнали държавата и народа ни трябва да бъдат решени? Сякаш някоя чужда сила трябва да ги реши и ние не участваме в този свят, ами сме само наблюдатели. Ще сложите ли след дъжд качулка, както добре умеете? Ще сложите. Ще направите всичко това. Дори повече. Ще погледнете майката, бащата, децата на загиналия и ще им кажете без капка срам и неудобство колко много съжалявате. Ще им стиснете ръката и ще наградите въпросния посмъртно с някой важен орден, а след това ще се качите в лъскавите автомобили, облечени в скъпи костюми и ще продължите да работите в името на нещо ваше, чуждо на националните ни и граждански интереси. Един съвет. Действайте докато е време. Вземете ефективни и полезни мерки, докато можете. Другият път няма да мине номера, че смъртта на мигранта е нещастен случай. Както няма да мине пред хората, че бъдещият убит от мигрант граничар е жертва на обстоятелствата. Вие, няма да сте направили достатъчно, за да опазите и двете засегнати страни и това ще се върне към вас като бумеранг. Защото, както някои от вас казаха, България е „ничия земя“, по границите ни „се води война“ , а ние не сме готови за нея, пък и ничията земя на никой не му трябва да я защитава. Помнете това!

Ето и една хрумка към читателите: Борисов лобира затова колко важна роля има Турция за ЕС във връзка с бежанската криза.  Борисов се среща с премиера на Турция и разговаря по телефона с президента Ердоган.  Първи убит мигрант на българо-турската граница.  Борисов си тръгва от среща на върха в Брюксел. После в Гърция убиват мигрант. Меркел отива при Ердоган и Давутоглу, и говори за реевроинтеграция на Турция. После Турция настоява за много, много, много пари от ЕС, за да се справи с бежанската криза,а Германия изглежда съгласна (повече мигранти, за да поддържа икономиката не й трябват). Въпросът е следният – имат ли нещо общо убийствата на двама мигранти с милиардите, които ЕС ще трябва в крайна сметка да даде на Турция за собствена защита? Борисов с Меркел ли е, с Ердоган ли е, двойна игра ли играе или се опитва от всичко това да извлече най-доброто за България, и къде са американците в цялата работа?

Нас това не ни засяга

Нас това не ни засяга!  Главата в пясъка. Запушваме очите, затваряме ушите и край. То ще ни подмине, така както винаги. Вечната философия на българина да се справи с всички проблеми изправили се пред него, но не засегнали го пряко. Така е било и през вековното робство, когато детето на съседа е било насилвано, или му е била неправо взета нивата, ограбен имота, убит сина. Представете си, какъв непукизъм за собствената държава и народ е върлувал навред, щом толкова години сме доволно прекланяли глава и толкова малко са загинали в името на свободата. Било е така и преди робството, когато проблемите на едната част от разделената на много части държава, не засягали останалите. Сигурно така е щяло да бъде и по време на войните през миналия век, ако не е било модерно да сме били патриотари и не е имало един цар над всички, който да казва как трябва да бъде. На овцете им трябва пъдар.

Проблемите не са мои, а ако станат, тогава ще се оправям, както аз си знам. Веруюто на българина. Нито снимки на удавени по брега деца, бягащи от ужасите на далечна за нас война, нито снимки на баща и син от „братския“ славянски народ, прегърнати, с окървавени лица, нито трагедиите на нашите деца и семейства по пътищата, в училище, вкъщи промениха или могат да променят това. Оцелявали сме стотелетия по този начин, защо да спираме сега, какво е по-различното? Честно ли? Не знам. Вероятно нищо. То си е за вас, за мен, за теб. Затова да спиш нощем спокойно, за да можеш да живееш със себе си. Въпреки че ние сме толкова обръгнали, та надали това би ни попречило да си „живуркаме“ или да „къртим“ в леглото.

Не дай си боже, на нас някога да ни потрябва помощ, не знам кой би ни подал ръка… добре, че има международни договори и закони, че без тях, най-вероятно никой, поне не с чисто сърце.

Не мисля, че националното самочувствие, престиж и прочие се градят на икономиката ни, „професионалните“ ни работници, спортните и всякакви други успехи. Градят се на постъпките и действията. Затова все още си спомнят за „нашата“ постъпка да спасим стотици евреи от ужасите на Холокоста. Затова все още си спомнят героичните ни победи и загуби във войните. И… толкова, май друго не си спомнят за нас. С второто ще останем в историята, защото сме се били срещу не когото трябва или с някой прекалено важен. За първото, докато е жива паметта на евреите, и поради важността на самите трагични обстоятелства.

Постъпките са важни, госпожи и господа - Извинете ме за обръщението – празни люде, съжалявам отново, исках да кажа – същества безсърдечни. Нека трагедиите на семействата от статиите и снимките, за които четете и гледате не ви се случат никога. Нека живота ви мине безтегловно и безсмислено, както минаваше досега. Нека, когато преди да умрете, в онзи миг преди да склопите очите, не тежи нищо на съвестта ви. Нека и близките ви да не срещнат тази съдба. Заровете глави, всичко ще отмине. Нека не ви е срам, вие сте такива – низки, прости, безсърдечни, нелюбящи, наивни, пасивни, апатични. Вие сте българи и няма да се промените, така както и българските цигани няма да се променят. Те поне са един за всички и всички за един. Не, не – главата в пясъка, не смейте да я надигате и да ме хулите, па камо ли да се променяте. Там долу, наведени, на топличко, то ще отмине, а вие плахо, плахо – с надути мускули, оправени вежди – ще си доживеете подобието на живот. Незнанието е сила, а вие сте титани. Незнанието е щастие, а вие се къпете в него. Бъдете здрави и приятно изкарване в небитието. Там, забравени и потънали в нищото на безвремието, там където са безстойностните.

***

Искам само с теб да споделя умората си
и онова което през деня ме е ядосало,
нещата, които ме правят тревожен,
в които съм несигурен...
Или да мълча намръщен
и да гледам в нищото,
а ти да си до мене сгушена.
После да ми мине и да ти се усмихна едва,
малко смешки да ти направя
и да те намачкам като плюшена играчка,
колко си красива да ти кажа
и ти разбира се да отречеш,
а след това сладки, сладки
сънища и събуждания
…
иначе няма смисъл
иначе заспивам от преумора,
а не от спокойствие,
че съм те притиснал до себе си -
вдишвайки аромата ти,
галейки меките коси,
потъвайки в очите.
Иначе няма смисъл,
защото ти си смисълът на живота ми,
а не това което се случва в него,
то няма стойност без теб.

Шибаният ром..петнайсет бутилки в сърцето на пирата..йо,хо,хо

Шибана работа, ей. Шибана жега. Навсякъде пълно с шибани хора. Редиш се на опашка за топла, шибана бира, дори. Цаката е да застанеш на течение. Онова течение на живота, което да те поохлади и даде сили. Само че то, май само мъртво вълнение има около нас.

Отнякъде звучи френска соната, но ти не си в шибания, бохемски Париж, или разгулна Марсилия, а на някое друго скапано място. В което нито има парижанки, нито десертно вино, нито бурно море, поклащащо се, като задника на разгонена французойка в три през нощта. Ех, французойката. Ех, задникът й. Ех, морето…

След третата бира и те са ми скучни вече. Да избягаш от жегата можеш, но да избягаш от пустинята в теб не можеш. Трябва обаче да се нагодиш, като бедуините. Измисли ли са го те, копелетата. По цял ден в оня, потен ад, следобед в оазиса, и вечер с бедуинките се наливат. Ама само докъм 22ч., че после ще им замръзнат мартинките, а те не рискуват, че ще останат и без бедуинки иначе, а на оазиси само и пясък не се живее.

Кутийките бира свършиха, търкалят се в краката ми. Имам малко останал ром. Червен. Пиратски. Оставиха ми го едни пичета, не за друго, ами не можаха да го изпият. Нищо аз ще ги отсрамя. На абордаж момчета. Сигурно така са викали капитаните, когато в морската, солена пустиня им се е привиждал бряг с криво скован бардак на кея. Ром и жени. И море. И ром. И повръщане. И ром. И жени. И вълните те полюшват към непознатото, а ти застанал с усмивка (може би от изпития ром, или от жените, или заради бъдещето)  на кърмата, се провикваш с цяло гърло – Ейййййй, шибаняци, отрепки пиратски, дайте ми стълба, за да открадна двете най-далечни звезди и от тях да изкова очите й. Дайте ми въже, за да издърпам луната и с чук и длето да извая сърцето й. Свалете млечно-бялото платно, за да бъде то кожата й. Гребнете пияната от вълните и това да са веждите й. Доплувайте до най-далечния остров и ми донесете най-сочният и екзотичен плод, и той да е устните й. Друго не ми трябва, само меч и ром, аз сам ще се преборя с мрака морски, безкраен, за да бъде той душата й, и само подвластен на мене да бъде…Йо, хо, хо…петнайсет души в ковчега на мъртвеца и бутилка ром…йо, хо, хо…Ти само пий, това остава на боеца…йо, хо, хо,,,сипете още малко ром.

Всички сме се вкарали в баси филмите!

Признавам си, взех заглавието и се вдъхнових от една снимка в социалната мрежа. Обаче, така си е по дяволите, всички наистина сме се вкарали в баси филмите. Някои направо са главни герои в сериали, сеш`се!? Все пак не бива да съдим прекалено строго, да бъдеш във филма е много по-лесно, отколкото да бъдеш себе си, да се изправиш срещу проблемите и да се справиш с тях.

Животът бил гаден и скапан…така ли!? Fuck U. Спри филма и се стегни, ако не можеш, помоли някой да те фрасне здраво, за да се освестиш. Животът е гаден, но за хубавото трябва да имаш очи и душа, а ти ако нямаш – жалко за теб. Хубавото е в разговора с най-хахавия ти приятел, който е толкова странен, колкото и ти. Хубавото е в излежаването „още пет минути“ сутрин преди работа. Хубавото е в спомените. Хубавото е в любимата ти манджа, която ядеш един път в месеца. Хубавото е зад ъгъла, на покрива вечер, през лятото, на Коледа. Хубавото е, когато ставаш и лягаш с мисълта за нея/него, а тя/той да не знае. Хубавото е да мечтаеш. И още прочие много хубави работи има, в това съм сигурен.

Няма истинска любов, тя/той не ме иска…така ли!? You are so Lame, really. Ами защо не пробваш да спреш да се оплакваш и да действаш. Разбери какво искаш на първо време, след това направи, каквото е необходимо и се дръж като истински мъж/жена, а не като лапетия и мекотело, да не си на 15? Ако си от онези, дето вярват на сладникавите, американски, романтични филмчета ( с които толкова ми харесва да се разтоварвам ), направо ще си умреш сам/а. Това е Холивуд, мой човек, в реалния живот не се случват тези неща. Излез от този филм, веднага махни касетата от видеото, че я превърташ вече за стотен път.

Велик/а съм, баДка съм, VIP, world famous star, G, rider и etc… така ли!? Чувал ли си приказката – Всеки батко си има батко? You are nobody! Освести се малко бе човек. Ако си такъв, дори не си струва да обяснявам какво трябва да направиш и че трябва да се промениш. Живей си мишкарския живот, щом ти харесва, само не ме занимавай с глупости, не ми е до теб, под нивото си ми.

България е ужасна, махам се оттук и отивам в чужбината…!? DFQ, man? На лесното всеки знае, не е ок да е трудно и гадно, нали, само че, както казва безсмъртният Джоко Росич, лека му пръст: „…Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво“. Да вземете да се стегнете и да се опичате акъла, стига сте циврили…моля ви, искрено ви моля, не искате ли да живеете в нашенски си, хубав филм, като онези старите, черно-белите...?

Знам всичко и мога да наливам с фунията в на хората главите, защото съм по-добър от тях…!? Are u superhuman or what? Това са камъни в моята градина. Никой не знае и не може всичко. Никой няма право да се меси на другия, освен ако не му е поискана помощта или съвета. Да си дървен философ е тегава професия. Никой не е перфектен и ако не харесваш някого просто стой далеч от него. Всеки има право да бъде всякакъв, ако ти се намеси в твоя живот, само тогава имаш право да действаш, но не и иначе. Гледай себе си, влез в обувките на другите и си дръж устата затворена – това ще е най-доброто, което можеш да направиш и спри да си мислиш, че ще станеш велик. Може и да станеш… ама друг път…в друг филм!

Хайде приятелю, излез от видеотеката, торентите и слез долу на земята, че както намериха наскоро нова, може и да ти е за последен път преди да си помислиш, че си Аватар или Дарт Вейдър.

***

По лунният път аз вървя
и оглеждам се за теб,
и не зная звезда ли си 
или черна дупка в безкрая

Покажи ми лицето си,
искам да видя очите ти
не отричай, че искаш
да отровиш сърцето ми.

Ще се нося аз по вълните
без пристан и без страх
и няма да мисля повече
за теб и за мен.

Докога, вълните ще отмиват следите ми
Докога, ще усещам аромата на косите ти
Докога, ще живея така, както не искам
Докога, ще бъда без теб.

Хей, ти, момиче с рошави коси
и раздърпани дрехи,
с жадно сърце, облечено в доспехи,
подай ми ръка х 2

Дай ми свобода, пусни ме да летя
искам да легнем на някой облак
и там на него,
да сбъдваме мечтите си.

Докога, ще живееш в лъжа
Докога, няма да ме поглеждаш
Докога, страхът ще бъде твой приятел
Докога, докато дойде нощта ли?

Хей, ти, момиче с рошави коси
и раздърпани дрехи,
с жадно сърце, облечено в доспехи,
ела при мен х 2

***

(В една уморена нощ, когато бирата и чистият въздух бяха в повече, а хората малко, но истински и важни)

Трябва ти много -
да чуеш неговото добро утро,
или пък да видиш сънената й усмивка
и топлото легло да не ви пуска да станете.

Трябва дори повече –
за да бъдеш себе си
и да опознаеш другия,
да се вдишвате и издишвате,
да бъдеш пръстите, очите и устните му.

Нужно е малко…
за да пратиш всичко по дяволите,
да теглиш една на всеки бъдещ миг и спомен
и в залязващия ден да потънеш
в безлунното и лесно нищо.

и да ти е хубаво… и тъжно,
и да ти липсва…и да се заблуждаваш,
и да свикнеш…знаейки, там някъде дълбоко,
че всичко, от което имаш нужда е една душа -
близка на твоята, която да разтупква сърцето ти
и да го спре…
Туп…туп-туп…туп-туп-туп…туп-туп…туп…!

***

Не отричах истината, да, не я харесвах особено, но пък какво можеше да й кажеш? Не отричах и себе си, поне не през цялото време де, въпреки че беше по-лесният вариант. Отричах обаче всичко останало! И ако някой тръгне да ме оборва, то той е глупак и заблудена душа. Защо ли? Защото, когато научиш истината кой си всъщност, е моментът, в който всичко рухва и спира да съществува. Саморазрушаващо е! Оставаш там, самичък в нищото, към което също не принадлежиш и отрекъл се от всичко ставаш нов Бог, създател на нови неща, с нов смисъл и значение. Нямаш нужда от старото, само от съмнението, че си Той, но това е нормално, защото е човешко.

***

Лодката се носеше и носеше…
нямаше вълна, която да я обърне,
нямаше и екипаж, който да я води,
никой не знаеше накъде отива и откъде идва
и нищо не можеше да я спре.
Призрачният бродник на синята равнина -
претенциозно име за един живот,
бил той и безпътен, и самотен, като този.
Заслужена чест обаче за някой,
който беше отдал най-милото си
за една химера – така сладостна,
тази да бъдеш истински добър и себе си

Inspired by The Doors 1

Потъваш под звездите,

безутешен за живота минал край теб

и въпреки целувките, усмивките и сълзите

си само въздишка в големия свят

вдишан от всички

и от никой.

Inspired by The Doors

Отнеси пепелта ми

далече, далече от твойто легло

защото скъпа, не ще ме спре смъртта

да обитавам сърцето и поглъщам душата ти

отнеси ме далеч, отнеси ме в пустинята

да се събера с всички онези, дребни прашинки

обичали някога тебе, умрели в очите ти.

Разпръсни пепелта ми,

отнеси ме далече,

остави ме да пия

с моите братя

в пустинята

от мъка.