***

Не отричах истината, да, не я харесвах особено, но пък какво можеше да й кажеш? Не отричах и себе си, поне не през цялото време де, въпреки че беше по-лесният вариант. Отричах обаче всичко останало! И ако някой тръгне да ме оборва, то той е глупак и заблудена душа. Защо ли? Защото, когато научиш истината кой си всъщност, е моментът, в който всичко рухва и спира да съществува. Саморазрушаващо е! Оставаш там, самичък в нищото, към което също не принадлежиш и отрекъл се от всичко ставаш нов Бог, създател на нови неща, с нов смисъл и значение. Нямаш нужда от старото, само от съмнението, че си Той, но това е нормално, защото е човешко.

***

Лодката се носеше и носеше…
нямаше вълна, която да я обърне,
нямаше и екипаж, който да я води,
никой не знаеше накъде отива и откъде идва
и нищо не можеше да я спре.
Призрачният бродник на синята равнина -
претенциозно име за един живот,
бил той и безпътен, и самотен, като този.
Заслужена чест обаче за някой,
който беше отдал най-милото си
за една химера – така сладостна,
тази да бъдеш истински добър и себе си

Inspired by The Doors 1

Потъваш под звездите,

безутешен за живота минал край теб

и въпреки целувките, усмивките и сълзите

си само въздишка в големия свят

вдишан от всички

и от никой.

Inspired by The Doors

Отнеси пепелта ми

далече, далече от твойто легло

защото скъпа, не ще ме спре смъртта

да обитавам сърцето и поглъщам душата ти

отнеси ме далеч, отнеси ме в пустинята

да се събера с всички онези, дребни прашинки

обичали някога тебе, умрели в очите ти.

Разпръсни пепелта ми,

отнеси ме далече,

остави ме да пия

с моите братя

в пустинята

от мъка.

***

Ти помниш ли, капките дъжд,

се спускащи бавно

по нашия цветен прозорец

и мрака отвън приканващ, ласкаещ.

Ти помниш ли, думите казани -

тихо, потайно -

обети за вярност или за раздяла,

и мечтите детски, така тъжни накрая.

Ти помниш ли себе си, мене си, нея

и наште животи – буреносни, отровени -

от неща не направени, от чувства загърбени

и  погледи сведени,  души не целунати.

Ти помниш ли… аз знам, че помниш

макар да не искаш, се сещаш за нас,

понякога, но съвсем без да искаш

и тихо, там в ъгъла плачеш,

от кошмарите гонен

самичък съвсем.

Константин Костов

Когато ме повикаш...

Когато всички звезди паднат

и луната  потъне в небитието.

Тогава, повикай ме по име

 и аз ще осветя пътя ти.

Сърцето ми

ще те намери и хване за ръка

и през мрежестия мрак оплетен от  лоши сънища

ще те преведе

и теб няма да те е страх,

и то няма да те остави дотогава,

докогато го помолиш

да отиде там, зад ъгъла,

и да чака

твоя следващ

зов.