Европейска правна система

Лекции

1. Обединителните процеси в Европа след Втората световна война – ЗЕС, ЕОИС. Съветът на Европа и ОССЕ.
След Втората световна война, Европа е обхваната от дълбока и всеобхватна криза. До войната Европа е водеща в световен план – съставена е от държави, които владеят планетата (Франция, Англия, Германия). След Втората световна война колониалната система и икономиката са разбити. Политиката се ориентира изцяло в ляво – социализъм, комунизъм. Настъпва разделяне на Европа – Изток – Запад. В същото време, през войната, САЩ увеличава 200 пъти производството си. Те не са засегнати от демографска криза и дават относително малко жертви в тази война. Важен е и факта, че войната не са води на територията на САЩ.
През 1945г. е проведена доларова реформа. 51 % от световното злато се намира във Форт Нокс – Държавния трезор на САЩ. Националната валута на САЩ става световна – с нея се пазарува в цял свят.
По време на войната стартира проекта “Манхатън”, за създаване на ново оръжие – атомната бомба. САЩ политизира това оръжие чрез използването му в Япония – Хирошима, Нагасаки. Така САЩ демонстрира военната си мощ.
Всичко това е тежко предизвикателство за Европа. Необходимо е в много кратки срокове да се възстанови банковата система, на фона на огромната инфлация в този момент. За преодоляването на тази тежка криза спомага идеята за “Обединена Европа”. Александър Македонски, Наполеон, Хитлер – всички те са преследвали тази идея, но чрез силовия вариант за реализирането й. Хуманния й смисъл е във формулата “Европа без граници”- идеята на пацифистите (войни се водят за граници – премахвайки ги, ще отпадне и причината за война).
След Първата световна война Франция внася в Обществото на народите проект за Европейска федерация. Винаги когато Европа трябва да се възстановява, неизменно се появява идеята за обединение.
1946г. на лекция пред студенти в САЩ, Чърчил произнася фразите “Желязна завеса раздра континента. Да бъдем рамо до рамо, както през войната и да създадем Европейски съединени щати.” Тук говорим за процесите на запад от Желязната завеса. Около 1947 г. става ясно, че трябва да се създаде координационен център, който да обедини усилията на всички национални формации. Такъв е създаден в Париж, наречен по-късно “Европейско движение”. През 1948 г. се свиква конгрес на Европейските федералисти в Хага (защото е нямало къде другаде). Участват 1000 души. Председател на конгреса е У. Чърчил. Приети са 3 декларации – икономическа, политическа и културна. Пресата ги обвинява във “фантасмагория”. В икономическата декларация се съдържа призива, отделни отрасли от икономиката да се поставят под ръководството на един общ орган. През 1951 г. това е факт – “Организация за производство на стомана”. В политическата декларация – да се създаде международен съд, където всеки човек да може да съди държавата си. През 1950 г. това е факт – “Съда в Страсбург”, въпреки че през 1948 г. го обявяват за фантазия.
Хагската конференция излъчи комитет от експерти, работещи в Лондон, поради което комитета е наречен “Лондонски”. На 05.05.1949 г. комитета подготвя проект за договор, с който договор се създава “Съвета на Европа” (СЕ) – международна, междуправителствена организация. Участват 10 страни-учредителки от Западна Европа. СЕ има ролята да утвърждава основните права и свободи на човека, както и всички сфери на сътрудничество - усъвършенстване на местните органи на управление, противодействие на ксенофобията (отхвърляне на различния), равноправие между мъже и жени и др. Икономическите сфери не са преобладаващи. В последствие СЕ има роля да подпомага установяването на демократизма в страните от Централна и Източна Европа.
Структури на СЕ :
-комитет на министрите на външните работи;
-секретариат;
-парламентарна асамблея (ПАСЕ) – в нея се включват представители на законодателната власт, депутати на националните парламенти, чрез които се дава възможност за участие на гражданите.
СЕ създава международни (МН) договори (конвенции), чиито адресати са страните на територията на Европа :
–Европейска конвенция за защита основните права и свободи на човека. С тази конвенция се създава МН съд за правата на човека н Страсбург – 1950г.
-Европейска социална харта;
-Рамкова конвенция за защита на малцинствата – дава само основни насоки;
-няколко конвенции за екологията;
-Конвенция за насилието по стадионите;
-Конвенция за забрана на изтезанията и унизителното отношение към хората лишени от свобода.
1956г. СЕ създава собствен химн (“Ода на радостта” от Бетовен) и флаг (син с 12 звезди. Звездите са 12, като 12 е число символ на успеха – обратно на 13, а не според броя на членовете). 1992 г. България става член на СЕ. По силата на членството ни, заедно с нашия флаг трябва да се вее и този на Европа.
1949г. тенденцията за обединение намира реализация в политическите нива – СЕ е политическа, МН, междуправителствена организация.
1947г. Франция и Великобритания подписват договор за съвместна отбрана, но срещу кого – войната току що е свършила.
1948г. в Брюксел се сключва Пакт, с който се създава Западен (военно-политически) съюз срещу потенциална заплаха от Германия. В съюза участват Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург.
Успоредно се водят и други преговори в САЩ - 5-те + САЩ + Канада + още 5 държави (общо 12). В последствие са приети и Гърция и Турция. На 04.04.1949г. във Вашингтон е подписано “Споразумение за създаване на организация на военно-атлантическия договор” – НАТО.
1954г. е подписано ново споразумение – Западна Германия и Италия стават членове на Западния съюз. В това споразумение е променено само името на съюза, на “Западен европейски съюз” (ЗЕС) и са премахнати анти-германските текстове.
1954г. СССР кандидатства за член на НАТО, но е отхвърлен.
07.05.55г. –протокол за присъединяване на Западна Германия към НАТО
На 15.05.55г. в Полша е създаден “Варшавския договор”, в отговор на НАТО.
1984 г. – приета Испания в НАТО, а през 90-те – Полша, Унгария и Чехия. През 2004 г. са приети още 7 държави.
НАТО се ръководи от атлантически съвет, който заседава на ниво министри или държавни глави. Има групи за военно и за ядрено планиране. Всички решения се вземат с консенсус (единодушие). НАТО е изключително гъвкава организация. Всяка държава може да участва, но може същевременно да заяви, че няма да участва във военни действия.


2. Интеграция и междуправителствено сътрудничество. Етапи на икономическа интеграция.
През 1949 г. държавния секретар на САЩ – Джордж Маршъл, на лекция пред студенти, изразява готовност САЩ да окажат помощ на Европа за възстановяване от войната, ако Европа поиска такава помощ. В последствие това се популяризира като “Програма-Маршъл на САЩ за възстановяване на следвоенна Европа”. Тази идея присъства и в обръщение на президента Труман пред нацията. Обръщението е вид инструмент за информиране на нацията, но вече не е само идея, а политика. Европа веднага реагира и през 1949г. в Париж се провежда среща на водещите държави за да отговорят на въпрос – искат ли такава помощ и колко ? на тази среща присъства и Молотов (СССР). На третия ден от срещата се чете Декларацията Молотов, в която се казва, че СССР няма да участва в такава програма със САЩ. България, както и цялата Централна и Източна Европа, подкрепя СССР.
Програмата Маршъл става програма на Западна Европа, по която ще се подпомага Европа. Помощите са в натура (стоки на стойност 13 млд. $), безвъзмездно. Ефекта е “глътка въздух за държавите”, която им дава възможност “да се отблъснат от дъното”. САЩ изискват :
-да се възстанови довоенното производство, от което зависи изхранването на населението
-да се възстановят банките – овладяване на инфлацията
-държавите да създадат МН организации за решаване на сходни проблеми.
В изпълнение на това през 1948г. е създадена Европейската организация за икономическо сътрудничество (ЕОИС). Тя е МН, междуправителствена организация. Позната е и като Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Среща се и като Г-24. Тази организация разделя получените помощи за нуждаещите се държави. създава се и Европейска банка за възстановяване и развитие.
За две години в Европа се създават интензивно няколко МН организации. Така Европа търси в обединението отговор на предизвикателствата от това време. Става ясно, че са необходими нови форми на обединението.
Зам.председател на Обществото на народите между Първата и Втората световни войни е Жан Моне (роден в гр. Коняк). След Втората световна война той отговаря за икономическото възстановяване на Франция. Моне създава новия модел за институционализиране и обединяване на Европа – “Интеграционна икономическа общност” (възстановяване на разрушеното цяло). За постигана целта на интеграцията има две направления :
-на федералистите – те са за формация от федерален тип.
-на опонентите им.
И в двете направления се говори за обединяване в общ интерес. Всяко участие в МН организация е доброволно ограничаване на суверенитета на държавата. При интеграцията (няма дефиниция за интеграция), ограничаването на суверенитета е в пъти по-голям. Държавите прехвърлят ръководството на създадените от тях МН организации




4. Планът „Шуман”. Създаване на ЕОВС – цели, предмет и институции. Опитите за създаване на военна /ЕОО/ и политическа /ЕПО/ общностиnи причините за неуспеха на проектодоговорите за ЕОО и ЕПО.
Пет години след края на Втората световна война на 9 май 1950г. френският външен министър Роберт Шуман оповестява Декларация (вдъхновена и подготвена от Жан Моне), която по–късно е наречена „Декларацията Шуман”, с която Франция отправя предложение до западноевропейските държави да се създаде Европейска икономическа интеграционна общност (ЕИИО), в която някои икономически отрасли да се ръководят от един наднационален орган. Идеите на декларацията са следните:
1.На първо място стои схващането за постепенност на интеграционния процес, като първата стъпка е образуването на икономическа общност, основана на общ пазар в една ограничена, но решаваща икономическа област;
2. Втората идея е свързана с решаването на Германския проблем - идеята на Жан Моне е да се обединят производствата на въглища и стомана между Германия и Франция, като с това обединение се дава гаранция за мир, а така също и разрешаване на проблемите на металургичния сектор в Европа. Обединяването на френско-германското производство на въглища и стомана е гаранция за сигурност (те са източник на суровини за военното производство).
3.Третата идея е свързана с необходимост от учредяване на нов Върховен орган, чиито решения ще бъдат обвързващи за Франция, Германия и другите присъединили се страни.
Предложението на френското правителство се приема от Германия, а така също и от Италия и държавите от Бенилюкс, а Обединеното кралство заявява, че няма готовност да прехвърли компетенции, свързани с националния суверенитет на предлагания Върховен орган. 09.05.1950 г. е обявен да ден на Обединена Европа (променя се символиката. Датата на капитулацията на Германия става дата на обединението – жест към бъдещия партньор Германия).
През април 1951г. в Париж, Франция, Германия, Италия, Белгия, Нидерландия и Люксембург подписват Договор за създаване на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС) – договора на 6-те.
Този Договор предвижда независим от националните правителства Върховен орган, които самостоятелно ще определя митата и таксите за производство и търговия на въглища и стомана, като събраните средства ще се използват от Върховния орган, а не от националните правителства. Предвижда се постепенно премахване на квотите и координиране на политиките на тези 6 държави в областта на въглищата и стоманата.
Институции на ЕОВС – 4 основни институции, носители на различен тип власт и легитимност и изразители на различни интереси. Това са:
1.Върховен орган; 2.Съвет на министрите, които представя интересите на държавите – състои се от държавите, които имат роля да одобряват решенията на Върховния орган, но само когато това е предвидено в договора; 3.Парламентарна асамблея (ПАСЕ) - членовете и трябва се избират чрез преки и всеобщи избори; 4.Съд на ЕОВС – има собствена юрисдикция. Той прилага и тълкува новото право.
През 1952г. е предложен проект за създаване на Европейска общност за отбрана (ЕОО), който се базира на планът „Плевен” (по името на френския премиер Рене Плевен) и които предвижда създаването на над национална структура със собствена (европейска) армия, включваща немски контингент и използвана в рамките на НАТО, под единно върховно командване. Целите на новата организация са:
- създаване на ефикасна европейска армия, приобщаване на ФРГ към Западния свят, улесняване обединението на Европа чрез премахване на рисковете от поддържане на национална армия.
Година по-късно външните министри на 6-те решават да възложат на Общата асамблея (ПАСЕ) изготвянето на проект за Европейска политическа общност (ЕПО). През март 1953г. проектът „СПААК” (по името на председателя на Асамблеята - Пол Анри Спаак) е приет в Страсбург. В проектът е включено предложение за създаването на европейски политически институции, които ще отговарят за проблемите, които правителствата и парламентите на държавите са решили да разглеждат общо. Нито един от двата проекта не успява да стане действителност. През 1954г. четири от 6 държави са ратифицирали договора за ЕОО, но Френското национално събрание го отхвърля. От друга страна правителствата на 6-те отказват да одобрят статута на ЕПО.
6. Създаване на ЕИО и ЕОАЕ – цели, предмет, институции.
През 1955г. Пол Анри Спаак, в качеството си на външен министър на Белгия, отправя до колегите си от ЕОВС, предложение за организиране на международна конференция в която да се обсъди идеята за разширяване компетенциите на ЕОВС и в други икономически сектори. Конференцията се провежда в Месина (Сицилия) през юни 1955г., като нейната заключителна резолюция поставя основите на бъдещия Общ пазар. На тази конференция правителствата на 6-те смятат, че създаването на обединена Европа трябва да продължи чрез развитието на общи институции, постепенно сливане на националните икономики, създаването на общ пазар и постепенно хармонизиране на социалните им политики.
Обединеното кралство отново е поканено за участие, но правителството му отново се обявява против тази форма на интеграция. Резолюцията от Месина възлага подготовката на проекто.текстовете на Учредителните договори на Комитет от правителствени представители, подпомагани от експерти, под председателството на политическа личност, натоварена да координира различните дейности. Комитета се ръководи от Спаак и през 1956г. приема доклада Спаак, послужил през 1957г. за основа на подписаните в Рим Договори за създаване на Европейска икономическа общност (ЕИО) и за Европейска общност за атомна енергия (ЕОАЕ), които влизат в сила през 1958г.
Със създаването на тези две общности в Европа вече те стават три, заедно с ЕОВС, със сходни органи на управление – Съвет на министрите, Комисия, Асамблея и съд и обща идентична насоченост.
В ЕИО и ЕОАЕ решенията се вземат от Съвета на министрите, които се одобряват от Комисията. Комисията е натоварена с изпълнителни функции. Решенията се вземат не от висш орган, а от междуправителствени организации. Решава се ЕИО и ЕОВС да имат една парламентарна асамблея в Страсбург и един съд в Люксембург.
7. Довършване, разширяване и задълбочаване на Общностите. Срещата в Хага през 1969г.Създаването на ЕПС.
Първото разширяване на ЕО е съпроводено с доста трудности. Неколкократните молби за членство на Обединеното кралство, Ирландия, Дания и Норвегия остават без последствия до 1969г.
През 1963 година Франция налага вето на първата молба за членство на Обединеното кралство подадена през 1961г., аргументирайки се с тесните транс-атлантически връзки на островната държава.
През 1967г. Обединеното кралство отново подава молба за членство и отново има наложено вето за приемането й.
Ветото на Франция продължава през целия мандат на генерал Де Гол. Едва след неговото оттегляне от властта през 1969г. новият френски министър Роберт Шуман предлага среща на върха на 6-те по формулата „довършване, разширяване и задълбочаване”, понятия, които ще останат актуални за всички стадии на изграждането на Европа.
На заседанието на държавите и правителствените ръководители на 6-те през декември 1969г. в Хага, се постига съгласие за започване на преговори за присъединяване на страните кандидатки. Договорите за присъединяване на Обединеното кралство, Ирландия, Дания и Норвегия се подписват в Брюксел през януари 1972г. След отрицателен вот на референдум в Норвегия (и до днес тя не е член) се присъединяват само трите държави. Това присъединяване на тези държави има важни политически последици за ЕИО. С него се слага началото на съществуването вътре в Общността на две основни визии. 6-те държави от самото начало и понастоящем са ядрото на този кръг държави, които пледират за по-тясна интеграция, за задълбочаване, водещо до политически съюз, докато около Обединеното кралство и Дания се формира групата на държавите, които предпочитат разширяване на интеграционния процес, ограничено до икономическите му аспекти.
Времето между първото и второто разширяване на ЕО е период на трудно абсорбиране на трите нови държави членки с радикално различни правни, политически, административни и езикови традиции. Това е етап характеризиращ се с рецесия, предизвикана от петролните кризи през 1973 и 1979г., трудности по включването на Токийския кръг на ГАТТ и бавен напредък във вътрешно-общностната интеграция.


7. Подемът в европейската интеграция в средата и края на 80 – те години.
Следващото разширение на европейските общности е през 80-те години - разширяване на юг, където има важно стратегическо положение (Средиземно море) за общността. След възстановяване на демократичните режими на Гърция (1975г), Испания (1977г) и Португалия (1974г), тези страни кандидатстват за членство в ЕИО. Гърция от 1961г. има статут за асоцииране и се подготвя за членство. 6 години след подаването на официална молба за членство от Гърция, през 1979г. в Атина се подписва договорът й за присъединяването към ЕО и Гърция през 1981г. става държава-членка. Това е втората бедна и малка държава, която се присъединява към Общността, като решението на Деветте е мотивирано изключително от политически съображения за подкрепа на демографските реформи в страната. Гърция има много добро развито корабоплаване и туризъм. Пет години по-късно - през 1986г. и Португалия и Испания стават пълноправни членки на ЕО.
Това второ разширяване на Общността също довежда до съществени политически промени, тъй като ново-присъединилите се образуват заедно с Ирландия групата на „четирите бедни”, които са основните бенефициенти на разпределителните политики на Общността. Има всички основания да се предполага, че тази група държави ще се противопостави в бъдеще на присъединяването на други бедни или по-бедни от тях.
Периодът между второто разширяване и третото през 90-те години се характеризира със съществен напредък в икономическата и политическата интеграция. Това е период, в който се осъществяват важни учредителни реформи на общностите, чрез Единия европейски акт и ДЕС. Това е етап, който е белязан от дълбока икономическа криза и рецесия, от края на студената война и от кризата в доверието, относно способността на Европейските общности до посрещнат политическите предизвикателства на времето (войната в бивша Югославия). След разширяването на Европейската общност с Обединеното Кралство, Дания, Ирландия и Гърция, провеждането на преки избори за Европейски Парламент и решението за изграждане на единен вътрешен пазар въз основа на представената от Комисията “Делор” “Бяла Книга за изграждане на вътрешния пазар”, през месец юни 1985г. Европейският Съвет в Милано взема решение за свикване на първата Междуправителствена Комисия за промени в учредителните договори.
На Европейския Съвет в Люксембург пред месец декември 1985 г. Десетте постигат необходимото решение за изготвяне на Единен Европейски Акт (ЕЕА). ЕЕА се подписва на 28 февруари 1986 г. и влиза в сила на 1 юли 1987 г. Основните промени на ЕЕА засягат изграждането на единния вътрешен пазар и задълбочаването на сътрудничеството в областта на външната политика. Записано е, че от 1992г. вътрешния пазар трябва да функционира пълноценно, което е и направено. За първи път в ЕЕА се включват норми, които уреждат външнополитическата интеграция, а не икономическата.
След направените промени в институциите, най-съществени са увеличаването на случаите на гласуване с квалифицирано мнозинство от Съвета и създаването на Първоинстанционен съд; усъвършенстване на институциите и разширяване на правомощията им; включват се нови области в обхвата на компетентността им.


8. Договорът от Маастрихт за Европейският съюз – структура и съдържание.
На 7 февруари 1992 г. в Маастрихт страните-членки подписват Договор за Европейски съюз /ДЕС/, които влиза в сила през ноември следващата година. Направени са съществени изменения в учредителните договори на Общността, които се превръщат в първи стълб на ЕС и в процеса на интеграцията. ДЕС обхваща другите два стълба - обща политика в областта на външните отношения и сигурността и сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи. ДЕС въвежда понятието Европейски съюз, но запазва съществуването на трите Общности /ЕИО,ЕОВС и Евроатом/ като единствено преименува Европейската икономическа общност, създадена с Римския договор през 1957г. в Европейска общност. ДЕС създава нова правна конструкция – ЕС, съществуваща наред и независимо от общностите, което според общото виждане се оприличава на гръцки храм с три стълба: 1 главен – общностен, допълнен от два междуправителствени – ОПОВОС (2-ри стълб) и полицейско и съдебно сътрудничество в наказателно-правните материи.
В структурно отношение ДЕС се състои от:
- Преамбюл, 8 раздела и 10 протоколи, които са приложени към Договора.
Раздел I „Общи разпоредби” (чл.1-7) образува „покрива” на конструкцията и включва текстове, в които се определят целите на Съюза, съществуването на единна институционална рамка, посочват се ценностите, които Съюзът споделя, принципите върху които се изгражда и функционира, както и последиците на продължаващо и тежко нарушение от страна на държава членка на тези принципи. След това следва централния стълб от конструкцията, които включва раздел II (чл.-8), раздел III (чл.9) и раздел IV (чл.10), които съдържат разпоредби относно измененията на Договорите относно ЕИО, ЕОВС и ЕОАЕ.
Раздели V и VI включват материи излизащи извън обсега на общностите – това са политика в областта на външните отношения и сигурността (чл.11-28) и полицейско и съдебно сътрудничество в наказателно-правната област (чл.29-42). Тези два „междуправителствени” нови стълба имат различна институционална структура и различни същностни белези от стълба на Общностите. Основните действащи лица тук не са институциите на Общността, а държавите членки и организмите, които изравняват техните интереси - Съветът и Европейския съвет. Европейският парламент и Комисията са с ограничени правомощия, а Съдът не е компетентен да правораздава в тази материя.
Основния метод на вземане на решения в тези стълбове е консенсусът -единодушие. Правото което тези стълбове пораждат е традиционно международно право и няма характера на правото на Общността.
Дейността в общата политика на външните отношения и сигурността е резултат на постепенно развитие на европейското политическо сътрудничество, формализирано и закрепено от Единия европейски акт.
Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи се развива като практическо сътрудничество, поначало неформализирано и за пръв път се регламентира в ДЕС от Маасрихт и се доразвива в ДЕС от Амстердам. Създадени са две системи за обмен на информация: едната по линия на Шенгенското споразумение. Цялата информация е в единна база данни в Страсбург като всеки полицай има достъп до тази информация и втората система е „Европол”. Сътрудничеството в тази област датира от 1972г., когато е сформирана Комисия от Министрите на вътрешните работи и правосъдието (TREVI), които търсят механизми за решаването на различни проблеми – международна търговия с оръжие, тероризъм и др. Тази Комисия подготвя основата за „Европол” и създаването на нормативна база която да урежда тези контакти.
Раздел VII (чл.43-45) съдържат разпоредби относно „засилено сътрудничество”, позволяващи определен кръг от държави членки да влязат в по-тясно сътрудничество в определени области, по отношение на които не всички държави имат готовност или желание да участват.
ДЕС завършва със раздел VIII „Заключителни разпоредби”, които са общи и за трите стълба и целят да гарантират единство на институциите на Съюза и неговия неделим характер. В този раздел са включени разпоредби, третиращи материи, като ревизията на договорите, процедурата за присъединяване към ЕС, ратификацията на ДЕС, обхвата на правораздавателната компетентност на Съда на ЕО и др.
9 I 10. Договорите от Амстердам и от Ница – изменения и допълнения в ЕО и ДЕС
Договорът от Амстердам е подписан на 2 октомври 1997 г. и влиза в сила през 1999 г. Държавите членки при подписването са вече 15. Чрез този договор се променят 3-те учредителни договора за създаване на ЕО и ДЕС от 1992г. Основни цели на договора е , че той регламентира механизми, свързани с мерки за увеличаване на заетостта, да интегрира постигнатото чрез Шенгенските споразумения в рамките на Общностите, като по този начин бъдат преодолени пречки, свързани със свободата на движение, да бъдат реформирани институциите, да регламентира по нов начин сътрудничеството между държавите членки в областта на допълнителните два стълба на интеграция. Промените са минимални.
Приета е разпоредба за въвеждане на гражданство на ЕС за всички граждани на страните членки. Те имат право да работят и живеят във всяка една от 15-те, да избират и да бъдат избирани в местни и парламентарни избори, да получават дипломатическа защита от представителства на държавите членки на ЕС във всяка друга държава, когато това се налага.
Провъзгласена е зона на свобода, справедливост и сигурност и е преструктуриран 3-ти стълб. Въпроси като визова политика, предоставяне на убежище и емиграция са прехвърлени към 1-ви стълб като при решаване на въпроси от тези сфери настъпват някои промени.
- Решенията от 1-ви стълб се вземат с мнозинство, а тези от 2 и 3 с единодушие.
- Решенията от 1-ви стълб подлежат на контрол от съда на ЕО, тези на 2 и 3 - не.
- за решенията от 1-ви стълб роля има Европейския парламент, а за решенията от 2 и 3 стълб той само се уведомява
По отношение на втория стълб - обща политика в областта на външните отношения и сигурността, основна задача е определяне на принципите и основните насоки на тази политика, вземане на решение за общи стратегии, одобряване на съвместни действия и приемане на общи позиции, като решенията се приемат с консенсус.
В областта на сигурността се подчертава същественото значение на Западноевропейския съюз и си поставя задача за създаване на обща европейска отбранителна политика, а при наличие на предпоставки за това и на европейска отбрана. Договорът от Амстердам предвижда засилване на полицейското сътрудничество между държавите членки, включително и в рамките на Европол, с оглед борбата срещу организираната престъпност, тероризма, трафика на хора, незаконният трафик на оръжие и наркотици, както и създаване на всякакви условия за сътрудничество между правораздавателни органи по наказателно-правни въпроси.
Въведена е нова служба - Върховен представител по сигурността и външната политика - Хавиер Солана.
В договора са включени текстове за засилено сътрудничество. Икономическите и политическите въпроси да се управляват от едни и същи органи.; управлението да е по близо да гражданите.
На конференцията в Амстердам, Франция поставя въпроса за заетостта (безработицата). Проблем които засяга пряко всички държави, тъй като навсякъде има безработица, но това е запазен периметър за справяне с проблема от всички държави поотделно. Стига се до становище, че и по този въпрос ще има стратегии за развитие. Сформиран е Комитет по заетостта (като мястото на Комитета следва председателството – Франция).
През 2000г. в Ница се провежда Междуправителствената Конференция, чиито основни решения са свързани със:
- как да се адаптират институциите на Общностите към разрастването на ЕС и предстоящото приемане на 12 нови държави.
- състава на Европейската комисия: ЕК ще има по един представител от всяка държава, членуваща в Европейския съюз, докато техният брой не достигне 27. След това членовете на Комисията ще се определят на ротационен принцип;
- брой на депутатските места; брой на евро-комисарите;
- Вземането на решения с квалифицирано мнозинство: Гласуването с квалифицирано мнозинство е разширено в 29 области, но за важни области се запазва единодушието - напр. данъчното облагане, социалното осигуряване, емиграционни въпроси, търговията с услуги в областта на аудио-визията и културата, гласуването на финансовия план за 2007-2013 г.;
- колко гласа ще има всяка държава в Съвета на министрите
- премахнато е правото на всяка държава да блокира създаването на форми на засилено сътрудничество като е регламентирано, че всяка форма на засиленото сътрудничество трябва да е минимум от 8 държави; само във военната област не могат да се създават форми на засилено сътрудничество;
- промени в съдебната система - взема се решение да се създадат съдебни отделения които да функционират по различни направления.
В Ница е представена „Хартата за основните права и свободи на човека”, но тя не е приета. Взема се решение съдбата на развитието на Обединена Европа да се реши след широко народно обсъждане.


. Европейския конвент – състав и мандат. Договорът за създаване на Конституция на Европа.
При изработването на Европейската конституция се използва по-прозрачен, отворен и близък до европейските граждани способ за ревизия на учредителните договори. ЕП решава при изготвянето на Договора за създаване на Конституция на Европа да използва нова формула, изразяваща се в свикването на т.нар. Конвент като възможно най-широк форум, който да дебатира при пълна прозрачност и откритост. Конвентът дава възможност в дискусията да се чуят както позициите на отделните държави членки, така и вижданията на самият ЕС и неговите граждани.
Състав на Конвента - включва представители на правителствата на тогавашните 15 държави членки и 13 държави кандидат членки (и България е сред тях), представители на техните национални парламенти, представители на ЕП и на Комисията, 13 наблюдатели от Комитета на регионите и Икономическия и социален комитет, европейският омбудсман и представители на европейските социални партньори - общо 105 члена и техните заместници.
Мандатът на Конвента, дефиниран по време на Европейския съвет от Лаакен през декември 2001г., включва задачата да се предложат решения, свързани с най-важните въпроси на бъдещото развитие на ЕС; изграждането на по-демократичен, ефикасен и прозрачен ЕС, опростяване на правните процедури и инструменти, по-добро разпределение на предоставената компетентност. Конвента е под председателството на Валери Жискар д, Естен и е подпомаган от Президиум, включващ видни фигури, свързани с развитието на ЕС. Конвентът провежда първата си сесия на 28.02.2002г. и след 15 месеца интензивни дебати в рамките на пленарни заседания и множество работни групи на 10.07.2003г. постига консенсус да представи пред Европейския съвет проект за Конституция. Решенията се вземат с консенсус, кандидатите не могат да нарушат консенсуса. След изготвянето на версиите на договора на 20 официални езици на ЕС, Конституцията се подписва в Рим през 2004 година.
Договорът за създаване на Конституцията отменя и заменя действащите учредителни договори (ДЕО и ДЕС) и кодифицира нормативната уредба. Обединяват се стълбовете и се решава въпросът за правосубектността за ЕС (че той е Ю.Л), но не се разширяват сферите на изключителните правомощия.
Договорът се състои от 4 части.
Част I „Общи разпоредби с принципно значение”, които дефинират ЕС, неговите цели и ценности, правомощията с които разполага, институционалната му структура и процедурите за вземане на решения.
Част II възпроизвежда Хартата за основните права, тържествено прокламирана по време на Европейския съвет от Ница;
Част III детайлизира разпоредбите, съдържащи се в част I, и регламентира политиките на ЕС.
Част IV е посветена на общи и заключителни клаузи. Съдържа разпоредби, третиращи ратификацията и влизането в сила на Конституцията, отмяна на съществуващите договори, процедурите за изменение и допълнение на Конституцията.
Към основния текст са приложени 36 правно обвързващи протоколи, както и не обвързващи, но с голямо политическо значение Декларации.
Договорът подлежи на ратификация от 25-те държави членки. Франция и Холандия не я ратифицират, 13 държави са „За”. За някой от страните ратификацията е възможна само чрез задължително допитване до народа (Ирландия и Дания). Останалите държави, правят избор между парламентарната ратификация и референдум.


11. Правосубектност и правна същност на ЕО и ЕС
Правосубектност на ЕО. Действащото право на ЕС предоставя правосубектност само на Общностите. Така чл.281 ДЕО постановява „Общността е юридическо лице”. Такава идентична разпоредба се съдържа и по отношение на Евроатом в договора за Евроатом. Правните последици от наличието на юридическа правосубектност се проявяват както във вътрешен план по отношение на правовия ред на държавите членки, а така също и във външен план.
Вътрешна правосубектност – означава, че на територията на всяка държава-членка, Общността се ползва с всички права, които съответното национално законодателство предоставя на своите юридически лица (правото да се придобива и да се разпорежда с движимо и недвижимо имущество и правото да бъде страна по съдебни дела), като за целта Общността се представлява от Комисията (тя е единствената институция, представляваща Общността). Има две изключения, като независими институции - Европейската централна банка и Европейската инвестиционна банка - имат призната собствена правосубектност.
Международна правосубектност - това са правомощия, с които разполага Общността, като всеки субект на международното право (сключване на международни договори с трети държави и международни организации; присъединяване към международни споразумения, участие в съдебни производства пред международни съдилища, ползване на привилегии и имунитети, право на дипломатическо представителство). Преговорите за сключване на договори с трети страни и организации се провеждат от Комисията, а подписването им е предоставено на Съвета. В зависимост от естеството на конкретния международен договор ЕП участва в процедурата по сключване чрез консултиране или одобрение.
Правосубектност на ЕС – договорът за ЕС не съдържа текст относно правосубектността на Съюза. Липсата на специална норма не е достатъчно основание за изключване на правосубектността на Съюза, а разрешението за правосубектността се прилага от практиката, според която ЕС е субект на международното право. Многобройни са случаите в които на практика Съюзът действа като самостоятелен субект на международното право. Във външните си отношения ЕС се представлява от Председателството, но наред с него и от Върховния представител на ОПОВОС. В рамките на политиките спадащи в компетентността на Съюза, той може да сключва международни споразумения (по отношение на Втория стълб). Друга проява на международна правосубектност са декларациите по външнополитически проблеми, изпращането на специални пратеници и наблюдатели на ЕС на територията на трети страни. Договорът на създаване на Конституцията слага край на дебата относно правосубекността на ЕС, като изрично признава правосубектността на ЕС, сливайки трите стълба, инкорпорирайки Общността, ОПОВОС и СОПВР в една единствена правна фигура и така премахва нуждата от различен правен статут на различните компоненти на Съюза. С изричното признаване качеството на Ю.Л на ЕС той става субект на международното право наред с държавите членки, но без да накърнява техния собствен статут на субекти на международното право. Правна същност на ЕО/ЕС – това е обединение на суверенни държави. Тези интегрирани общности не са класически международни организации като разликите са следните:
- тук степента на обвързване е много по-висока
-наличието на институции, независими от държавите членки, прехвърлянето на суверенитет върху създадените институции;
-наличието на пряко избран от гражданите на държавите членки парламент;
- наличието на собствен правов ред, различен от този на държавите членки и на международното право;
- формирането на бюджета - при международните организации се формира от членския внос за членство, а при ЕО се формира от вноски на производителите на въглища и стомана. В интегрираните общности собствени източници на финансиране са митата, таксите с които се облага внасяната от вън селскостопанска продукция, 1 % от ДДС и финансиране от държавите.
Тези разлики са основание на дефинирането на ЕО като международна над национална организация.
Членство в ЕО и ЕС
Европейските общности са създадени като отворени организации и учредителните им договори предвиждат възможност за присъединяване на нови държави членки при наличието на определени условия и при спазването на определена процедура.
Условия за членство:
1. Всяка европейска държава, която спазва принципите, прогласени в ДЕС може да се кандидатира за членство в Съюза. Тук има ограничение - само европейски държави могат да се кандидатират за членове.
2. Второто условие за членство изисква спазване на принципите на свободата, демокрацията, зачитането на правата на човека и основните свободи, както и на правовата държава, като принципи общи за държавите членки прокламирани в чл.6,ал.1 от ДЕС.
Наред с тези условия Европейския съвет от Копенхаген през 2003г формулира и следните други критерии, които допълват юридическата база :
- съществуване на стабилни институции, гарантиращи демокрацията, върховенството на правната норма, правата на човека и защитата на малцинствата;
- съществуване на функционална пазарна икономика и способност на страната кандидат да посрещне натиска на конкуренцията и пазарните сили, действащи в Съюза;
- годност на страната кандидат да поеме задълженията, произтичащи от пълноправното членство, включително придържане към целите на политическия, икономическия и валутен съюз;
Процедура по присъединяване:
1.Държавата член адресира молбата си за членство до Съвета, които е оправомощен да вземе решения по нея с оглед на преговорния процес;
2.Съветът се произнася с единодушие след консултиране на Комисията и позитивно становище от страна на ЕП, който се произнася по въпроса с абсолютно мнозинство на всичките си членове.
По всяка молба за членство Комисията представя становище, което представлява задълбочен анализ на състоянието на страната кандидат и което становище трябва да подпомогне Съвета да вземе решение дали да започне преговори за присъединяване. При положително становище от страна на Комисията се започват преговори.
Преговорите се водят от председателството на ЕС от името на държавите членки със съдействието на Комисията, или по решение на Съвета от самата Комисия. Комисията подготвя общи позиции за всички държави членки, като основа за водене на преговорите във всеки отделен сектор.
Приключване на преговорите - Комисията дава окончателното си становище по резултата от тях, след което ЕП се произнася със становище по одобрението му и Съветът пристъпва към подписване на споразумение с държавата кандидат, за присъединяването й. Това споразумение по своята същност е междудържавен договор и подлежи на ратификация от страна на всички договарящи страни в съответствие с правилата, съдържащи се в националните им законодателства.
До ДЕС от Амстердам, първичното право не съдържа клауза по суспендиране на права, произтичащи от членството в ЕС. Договора от Амстердам предвижда възможност при констатирано тежко и продължаващо нарушение на установените в чл.6,ал.1 на ДЕС принципи да бъде взето решение за суспендиране на някои права на държавата нарушител, вкл. и правото и на глас в Съвета. Това става по предложение на 1/3 от държавите членки или на ЕК, след одобрение на ЕП. Съветът във формат държавни или правителствени глави може да констатира такова нарушение на формулираните принципи от дадена държава членка, като изслуша нейните обяснения. След тази констатация Съветът с квалифицирано мнозинство взема решение за суспендиране на някои от правата на въпросната държава вкл. и правото и на глас. ЕП се произнася с мнозинство 2/3 от подадените гласове, представляващи мнозинство от неговите членове. Въздържанието при гласуването не е пречка за вземане на решение от страна на Съвета, като гласът на засегната държава членка не се брои. При промяна на ситуацията Съветът може да измени или да отмени наложената мярка с квалифицирано мнозинство. До настоящия момент суспендирането на права не е реализирано на практика, тъй като представлява изключителна мярка.
Прекратяване на членство - в действащото първично право на ЕС липсва правна норма, уреждаща възможността за прекратяване на членството на дадена държава по нейно съгласие или по искане на останалите държави. Тези въпроси са били само обект на теоретични дискусии, без никога да бъдат разисквани между държавите членки.


12. Засилено сътрудничество.
Засиленото сътрудничество позволява няколко държави членки да влязат в по-тясно сътрудничество в определени области, по отношение на които не всички държави членки имат готовност или желание да участват на дадения етап, като реализират това сътрудничество в институционалната рамка на Договора - т.е чрез институциите и процедурите на ЕС. Условията, поставени от Договора на ЕС от Амстердам за упражняване на засилено сътрудничество, на практика не позволяват неговото използване, като това важи предимно за : правото на вето - всяка една държава-членка може да блокира засиленото сътрудничество, позовавайки се на важни причини на националната политика; изискване за участие на най-малко мнозинство от страните членки - да има кворум; приложното поле на засиленото сътрудничество е само в първия и третия стълб.
С измененията на ДЕС от Ница се постига значителен успех в насока на засиленото сътрудничество, които се свеждат до следното:
1. Приложното поле на засиленото сътрудничество обхваща и трите стълба, като не допуска използването му в областта на отбраната или при въпроси с военни последици.
2. Минималния брой държави, необходим за формиране на засилено сътрудничество, се фиксира на 8, независимо от общия брой на държавите членки.
3. Засиленото сътрудничество може да се осъществява само като крайна мярка.
4. Сътрудничеството е отворено за всички държави-членки по всяко време.
5. Целта на сътрудничеството е засилване на интеграционните процеси и подпомагане осъществяването на целите на Европейската общност и ЕС.
6. Премахва се възможността за упражняване на право на вето, но всяка държава-членка има право да сезира Европейския съвет с въпроса за допустимостта от засилено сътрудничество, като Съвета се произнася с квалифицирано мнозинство. В областта на 2-рия стълб Съвета разрешава засиленото сътрудничество с единодушие.
7. При засилено сътрудничество в област от 1-вия стълб, обект на процедурата на съвместно вземане на решения, засиленото сътрудничество може да се осъществи само при позитивно становище на Европейския парламент (ЕП).
Конституционните разпоредби относно засиленото сътрудничество по същество не се различават от действащата уредба на ДЕС с изключение на следното: минималния праг на участващите държави става 1/3 вместо досегашните 8; одобрението на ЕП е необходимо във всички случаи, предвидена е възможност държавите-членки, участващи в засиленото сътрудничество, единодушно да решат да вземат решенията си в рамките на сътрудничеството с квалифицирано мнозинство.


12. Компетентност на ЕО – обща характеристика и видове.
За разлика от унитарните държави, ЕО няма суверенитет и не разполага с обща компетентност по всички въпроси, които са обект на правно регулиране в една държавна. По подобие на международните организации и федеративните структури, ЕО разполага с компетентност, която изрично й е предоставена от Учредителните договори (възложена компетентност) и не може да я надхвърля. Договора на ЕО не предоставя компетенции на ЕО в цели области, а по-скоро за осъществяването на определени цели, за реализирането на определени задачи изброени в чл.2 на ДЕО. Първоначално такава цел е изграждането на митнически съюз, след това общ пазар, икономически и валутен съюз. Компетентността на Общността е качествено различна от компетентността на държавата. Компетентността на държавата означава възможност за действие, докато тази на Общността е задължение за действие. Предоставянето на компетентност на ЕО е окончателно (освен при последваща ревизия на първичното право - ревизия на договорите). Не упражняването на определено правомощие от страна на ЕО не е основание за преминаването му в компетентността на държавите-членки. Прехвърлянето на компетентност от държавите-членки върху ЕО е само в областите, изрично указани в разпоредба на учредителния договор.
Хипотезите в които държавата отстъпва компетентност и държавен суверенитет, могат да се обособят в следните групи :1. Случаи на предоставяне на нови правомощия чрез ревизия на учредителните договори.
2. Случаи, при които учредителните договори предвиждат приемането на решения с мнозинство, а не с единодушие.
3. Постоянното увеличаване на правомощията на Европейския парламент води до отслабване на Съвета, който представлява интересите на националните правителства в системата на ЕС.
Видове компетентност:
1.Изключителна компетентност- област, в която според Конституцията само Съюзът може да законодателства и да приема правно обвързващи актове, а държавите-членки могат да действат само при изрично овластяване от ЕС. Областите, на изключителната компетентност са - митнически съюз, правила на конкуренцията, необходими за функционирането на вътрешния пазар, общата търговска политика, валутната политика - по отношение на държавите приели еврото, опазването на морските биологични ресурси. В посочените сфери ЕС единствен може да упражнява законодателна функция, а държавите членки осъществяват изпълнителна компетентност.
2. Съвместна (поделена) компетентност -. Конституцията съдържа примерен списък на основните области на поделена компетентност - вътрешен пазар, правосъдието и вътрешните работи, земеделието и риболовът, околната среда, социалната политика и др. Тук държавите членки са компетентни дотолкова, доколкото ЕС не е упражнил или е прекратил упражняването на своята компетентност. В случаите на поделена компетентност законодателните функции се реализират или от ЕС или от държавите-членки, като разпределението на компетентност се основава на принципа на субсидиарността, които намира тук пълно приложение.
3. Подкрепящи, координиращи или допълнителни действия – в области като индустриалната политика, здравеопазването, образованието, спорта, културата, туризма, гражданска защита и административно сътрудничество. Законодателните правомощия в тези области са на държавите-членки, докато ЕС има координиращи, подпомагащи или допълнителни функции. В тези сфери ЕС не може да извършва хармонизиране на националните законодателства на държавите-членки със своите правни актове. В сферата на външната политика основната компетентност е на Съюза, който я дефинира и прилага, а държавите членки предприемат подкрепящи действия.


12. Принципите на субсидиарност и пропорционалност.
1.Принцип на субсидиарност – В юридически смисъл субсидиарността е принцип, регулиращ упражняването на законодателната компетентност, предоставена на ЕО от учредителния договор. На ниво ЕО първия опит да се регламентира разпределението на компетенциите между Общността и държавите-членки е в областта на околната среда. Субсидиарността става общ принцип на правото на ЕО в ДЕС, чиято цел е решенията в Съюза да се вземат възможно най-близко до гражданите. Принципа на субсидиарност се прилага в областта на паралелната (конкурентна) компетентност и се отнася предимно за първи стълб.Легална дефиниция за понятието се съдържа в чл.5,ал.2 в Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО) - „В областите, които не се обхващат от нейната изключителна компетентност, Общността предприема действия в съответствие с принципа на субсидиарноста, само ако и доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите членки и поради тази причина могат да бъдат по-успешно осъществени от Общността заради обхвата и ефекта от предлаганото действие”. Общността може да действа само ако дадена цел може да се постигне по-добре на ниво Общност, отколкото на ниво отделна държава- членка. Решенията се вземат от държавите, и само ако те не се справят ще се намеси Общността. Всички общностни институции следва да спазват принципа, без това да наруши институционалното равновесие на системата. Контрола за спазването на принципа е възможен да две нива: 1. Политически контрол - ролята на националните парламенти според протокола за субсидиарност, приложен към Договора от Амстердам; 2. Юридически контрол – осъществява се от Съда на ЕО в рамките на контрола на законността на Общностното право.
В конституционния текст относно сусидиарността се съдържа важно нововъведение, включвайки регионалното и местно равнище на приложната сфера на принципа. Новост в Конституцията е предоставеното право на националните парламенти да изискват от Комисията да обмисли отново предложенията, по отношение на които националните парламенти вземат решения, дали проблема да се реши на национално или регионално равнище.
2. Принцип на пропорционалност – определение в чл.5, ал.3 на ДЕО „Действията на Общността не превишават необходимото за постигане на целите на този Договор”. Средствата, които ще използва Общността, трябва да бъдат пропорционални (адекватни) на преследваната цел. Този принцип дава отговор на въпроса какво следва да е по характер, форма и интензитет действието на Общността, независимо дали спада или не към изключителната и компетентност.


13. Европейско гражданство – понятие и основни права според ДЕС. Хартата на основните права на ЕС и интегрирането и в Договора на Конституцията на Европа.
. Гражданството на ЕС не може да служи за придобиване на гражданство на държавите - членки на ЕС.
Основни права:
1.Право на свободно предвижване и на свободно пребиваване на територията на държавите – членки
2. Активно и пасивно избирателно право - Всеки може да бъде избиран в органите на Европейския парламент, а така също и в органите на местната власт – кмет. Изборното право не се отнася до избора на националните парламенти.
3. Право на дипломатическа и консулска закрила
4. Правото на подаване на петиции и право да сезира Европейския омбудсман
Харта на основните права в рамките на ЕС възниква по повод 50-та годишнина от Всеобщата декларация за правата на човека. Хартата обединява в един-единствен документ всичките граждански, лични, икономически, политически и социални права, с които се ползват гражданите на ЕС и пребиваващите на неговата територия. Хартата има 6 глави.
Глава I „Достойнство” – право на живот, право на интегриране на личността, забрана за мъчения и т.н.
Глава II „Свободи” – уважение на личния и семейния живот, защита на личните данни, правото на брак, свобода на изразяване и информация, право на образование, право на собственост, право на убежище и защита в случаи на експулсиране или екстрадиране.
Глава III „Равенство”- липса на дискриминация, равенство между мъжа и жената, права на децата и възрастните.
Глава IV „Солидарност” – условия на труд, колективни социални права, забрана на детския труд, обществено осигуряване и социална помощ, грижи за здравето.
Глава V „Права на гражданина” – активно и пасивно избирателно право, достъп до документите на съюза, право да се сезира омбудсмана, право на свободно предвижване.
Глава VI „Правосъдие”. Защитата на основните права и свободи е приоритет на съда на ЕО.
Адресати на всички разпоредби на Хартата са институциите и органите на ЕС при съблюдаване принципа на субсидиарността, както и държавите-членки, но само в случаите, когато прилагат общностното право.
Правата уредени в Хартата на основните свободи, могат да се прилагат единствено в рамките на правото на ЕС и се защитават от Съда на ЕС.


14. Обща характеристика на институционния механизъм на ЕО/ЕС.
Всяка от институциите на ЕО/ЕС имат собствена легитимност, точно дефинирани правомощия и е изразител на различни интереси.Съветът на министрите е изразител на интересите на държавите-членки и е с най-големи правомощия.
Комисията е изразител на колективния европейски интерес. Тя е ръководена от интересите на Общността като цяло. Еврокомисарите й са независими.Европейския парламент е изразител на интереса на народите на държавите членки, а Съдът е изразител на правовата държава.Взаимоотношенията между институциите на ЕС не съответстват на основното схващане за разделение на властите. При институциите няма йерархия и най-важен орган. Те функционират на принципа „баланс между институциите” За да се осигури единство и приемственост в дейността на Съюза, ДЕС прокламира единство на институто-националната му рамка. Институциите са снабдени с правомощия, предоставени им от учредителните договори, които те упражняват в съответствие с предвидени в тях процедури във всички сфери на дейност и материи, регламентирани от правото на ЕС. Отношенията между институциите се регулират от няколко основни принципа:
1. Автономия на институциите – всяка институция приема собствени правила за управление и не може нерегламентирано да се намесва в дейността на друга институция.
2. Институционално равновесие - баланс на институциите;
3. Лоялно сътрудничество – като се подписват договори за сътрудничество между институциите;
4. Прозрачност;
Измежду всичките институции (Съвет, Комисия и Парламент), Съветът, а не Европейския парламент е институцията, която упражнява суверенното право да законодателства и да взема политически решения. Европейския парламент може да свали Комисията, но не и Съвета. Европейския парламент може да наложи вето върху решенията.Съветът и Комисията си поделят класическите правомощия на изпълнителната власт. Съветът може да възлага на Комисията, да й делегира права, но може и сам да изпълнява. Институционалната система на ЕС е оригинална система, ключов елемент на която са сътрудничеството и балансът между отделните власти в рамките на т.нар. институционален триъгълник. Така законодателната власт в повечето случай се поделя между ЕП и Съветът, но се упражнява по инициатива на ЕК, която разполага с монопол върху законодателната инициатива. Изпълнителната власт се поделя между ЕК и Съветът, но европейския закон, дефиниращ нейното упражняване се приема със съгласието на ЕП.Понастоящем, до влизане на Конституцията в сила, институционалната структура на ЕС включва пет институции : ЕП, Съвет на министрите, ЕК, Съд и Сметна палата и четири органа с консултативни и управленски функции – Икономически и социален комитет, Комитет на регионите, Европейска централна банка и Европейска инвестиционна банка.


32. Европейски съвет, Съвет на министрите и КОРЕПЕР – състав и функции.
Европейския съвет не е предвиден нито като институция, нито като орган в учредителните договори на Общността. Той възниква в резултат на политическа инициатива по време на конференция на държавите и правителствените ръководители на държавите-членки в Париж през 1974г. Понастоящем и до влизане на Конституцията на ЕС, Европейският съвет се състои от държавните глави или правителствени ръководители на държавите членки и Председателя на Европейската комисия (ЕК)- той е член по право. Те се подпомагат от министрите на външните работи на държавите членки и от член на ЕК. Първоначално Съвета заседава най-малко два пъти годишно, а след 2002г.- 4 пъти годишно. При необходимост, произтичаща от спецификата на дневния ред, членовете на ЕСъвет могат да решат да бъдат подпомагани от един министър и 1 еврокомисар. След последното разширяване на ЕС през 2004г. всички заседания се провеждат в Брюксел.
До влизане в сила на Конституцията ЕСъвет се председателства на ротационен принцип на 6 месеца от държавния или правителствен глава на държавата-председател на Съюза. След приемане на Конституцията ЕСъвет с квалифицирано мнозинство избира постоянен председател за срок от 2,5 години с право на още един мандат от 2,5 години.
ЕСъвет е институцията, която дава основните импулси, необходими за по-натъшното развитие на ЕС и определя общите политически насоки на това развитие. ЕСъвет не разполага със законодателни функции и не може да приема законодателни актове. Решенията на ЕСъвет не са норми, те нямат характера на правнообвързващи актове. В ЕСъвет не се гласува, а се постига общо съгласие (никой не трябва да е против), освен ако учредителния договор не предвижда друго. Резултатите от работата на неговите заседания се публикуват във формата на заключения, съдържащи декларации, решения и др. Тези заключения са политическо ръководство за останалите институции на ЕС. Всички ключови въпроси на ЕС, като промените в структурата на Съюза, изграждането на икономически и валутен съюз, развитието на ОВППС, СОПВР са обект на разискване и постигане на съгласие от Съвета. ЕСъвет назначава всички ръководни фигури в Съюза. ЕСъвет заседава 2 дни - 1.За вътрешна политика и сигурност; 2. За интеграционно развитие и външна политика;
Съвет на министрите (СМ) - източници в учредителните договори, правилника за вътрешния ред, договорите за сливане.
Състав – състои се от по един представител на всяка държава членка на министерско равнище, който е овластен да обвързва нейното правителство.
Съветът заседава в над 20 състава в зависимост от проблемите, които разисква. Състава се определя от дневния ред (околна среда, правосъдие и вътрешни работи, образование, младеж и култура, икономически и финансови въпроси и др). Първоначално СМ заседава само във формат външни министри, но впоследствие и министри от други ресори започват да провеждат срещи. Форумът на външните министри е най важния, тъй като в неговата компетентност спадат общите въпроси и той отговаря за координацията на дейността на Съвета.
Сесиите се ръководят от председател на ротационен принцип от всяка държава членка за период от 6 месеца (от 01.01 до 30.06 и от 01.07 до 31.12) в предварително определена последователност, като всяка държава знае кога нейния представител ще е председател. Всяка държава преди да поеме поста председател е подготвила програма за решения които трябва да се вземат през 6 месечния и мандат. Работи се по системата „troika”- предишен, настоящ и бъдещ председател работят заедно за осигуряване на плавност и приемственост в ръководството. Освен чисто организационна и процедурна, ролята на председателя се изразява и във важни координационни функции - той изготвя проекта за дневен ред на всяка сесия, изготвя програма за действие за 6 месечието в която посочва приоритетите си.
Съветът се подпомага от генерален секретариат, ръководен от генерален секретар. Генералния секретар и заместникът му, който управлява секретариата се избират от съвета с квалифицирано мнозинство.
Дневния ред на заседанието на Съвета се състои от 3 части:
Част „А” - в нея са включени точките, по които решенията на Съвета се вземат без разискване и се одобряват en bloc, само „подпис”- това са въпросите по които КОРЕПЕР е постигнала съгласие.
Част „В”- в нея са включени въпросите, които следва да се разискват от министри и да бъдат гласувани.
3 точка разни – в нея обикновено са включени искания на дадена делегация, по които се провежда обмен на мнения, но не подлежат на гласуване.
Гласуването в СМ става с три вида гласуване: обикновено мнозинство, квалифицирано мнозинство и единодушие в зависимост от третираната материя. До 1986г решенията са вземани с единодушие, след това с квалифицирано мнозинство (само за данъците и още 2-3 области с единодушие).
Квалифицираното мнозинство се определя на принципа на претегляне на гласовете, с което се цели да се балансира разликата между големите и малките държави. Гласовете се претеглят съобразно съвкупен критерий, включващ демографски, икономически и политически компоненти. За приемането на акт с квалифицирано мнозинство са необходими най-малко 232 от общо 321. Ако гласовете са на границата влиза в сила т.нар. блокиращо малцинство, което трябва да е 90 гласа. При квалифицирано мнозинство се броят само гласовете „за”, като въздържанието е равно на негативен вот. В І стълб решенията се вземат с квалифицирано мнозинство. Във втори те се вземат с единодушие, като за да се избегне блокирането, се прилага т.нар “конструктивно въздържание”- държавата не казва „да”, но поема ангажимент да не пречи.
Отсъствието на министър не може да повлияе на решение взето единодушно от присъстващите. Министър не може да изпрати свои заместник министър да го представлява, но може да делегира право на друг министър от друга държава-членка.
Комитета не гласува, но чрез него се получава важна информация.
Правомощия на СМ:
1. Той е основния законодателен орган на ЕС като в мнозинството случай изпълнява законодателната си компетентност съвместно с ЕП
2. Съвместно с ЕП осъществява бюджетната компетентност на ЕС
3. Съветът е титуляр на изпълнителната власт в ЕС. Той разполага с изпълнителни правомощия, които по правило делегира на Комисията, но може да ги реализира и сам.
4. Играе важна роля на координатор на общите икономически политики на държавите членки.
Към СМ функционира помощен орган - Комитет на постоянните представители (КОРЕПЕР). Той действа в два състава: КОРЕПЕР I – състоящ се от заместниците на постоянните представители на държавите членки; КОРЕПЕР II – състоящ се от самите представители, които имат ранг – посланик. КОРЕПЕР ръководи и контролира дейността на многобройните работни групи от експерти по различни въпроси. Работните групи се състоят от дипломати от Постоянните представителства на държавите членки в Брюксел и от национални експерти от държавите членки. Тези работни групи са първо ниво в които започва изработването на актовете на ЕС. Специалните работни групи подготвят заседанията на КОРЕПЕР. В случай на постигнато съгласие в работните групи, то само се формализира в КОРЕПЕР. КОРЕПЕР се стреми да разреши въпросите, по които в работните групи не е постигнато съгласие. Когато това се постигне, на министрите на Съвета остава само да положат подписите си под акта. КОРЕПЕР участва в подготовката на дневния ред на заседанията на Съвета и предлага кои въпроси да бъдат включени за разискване и кои да отпаднат.


24. Европейски парламент (ЕП).
Парижкият договор от 1951г. предвижда създаването на Обща асамблея на ЕОВС със 78 члена, която заседава всеки месец в Страсбург от 1952 до 1958г. 1958г Римския договор я замества с Асамблея на Европейските общности, която има компетенции и в трите общности. Понятието Европейски парламент се легализира с единия европейски акт през 1986г.
До 1979 година членовете на ЕП се определят от представители на съответните националните парламенти. От 1979г решението евродепутатите да се избират чрез всеобщи и преки избори, се взема от държавните и правителствени ръководители на Деветте, като се предвижда изборите да се провеждат по единна избирателна процедура във всички държави членки или съгласно общи за всички държави членки принципи, като в момента избирателната процедура във всяка държава съответства на конституционния й ежим. Понастоящем във всички държави се прилага пропорционалната система с национални, регионални или смесени листи.ЕП се избира при общо, равно и пряко избирателно право при тайно и свободно гласуване на гражданите на страните членки за срок от 5 години.
Състав на ЕП Всяка държава има квота относно числения състав, като принципа на броя на депутатските места се основава от една страна на : демографски реалности, а от друга с компенсирането им с едно свърх-представителство на най-малочислените държави членки. Мандатът на евродепутатите е 5 години. До 1976 г изискването към тях е да имат качеството на депутати от националните парламенти, като днес това изискване не е валидно.
Организация и начин на функциониране
Вътрешната организация на ЕП наподобява тази на националните парламенти и се урежда от вътрешен правилник. Както и в националните парламенти и тук се формират парламентарни групи, като обединяването на евродепутатите е по политически признак без оглед на националността им. Условието за формиране на политическа група е наличието на минимален брой депутати, като изискванията на процедурните правила са образуването на групите да става по многонационален признак. В действащия ЕП има действащи 7 групи и няколко независими депутата. Най–многобройните групи са : Европейската народна партия, Партията на европейските социалисти, Алианса на либерали и демократи.
Процедурните правила предвиждат създаването на постоянни комисии, подкомисии и комисии по разследване. В сегашния парламент действат 20 комисии, които подготвят дебатите за пленарната зала и гарантират осъществяването на парламентарен контрол между сесиите. Всяко законодателно предложение трябва да се разгледа в една от 20 комиисии, която може да предложи изменения в предложенията на Комисията или общата позиция на Съвета.
Цялата дейност на ЕП се ръководи от Председател с мандат 2,5 години с право да бъде преизбиран да края на мандата на ЕП - 5г. Председателя се подпомага от 14 заместници - от всяка държава по един. Те заедно образуват Бюрото на ЕП, колегията на квесторите и конференцията на председателите. Квесторите са 5 на брои. Тук имат административни и финансови функции и участват със съвещателен глас в заседанията на бюрото. От 1992г се създаде института на Омбудсмана. Той не е депутат. Избира се от парламента, но е независим. Мандата му съвпада с този на ЕП – 5 г.
ЕП се свиква по право втория вторник на март и провежда една годишна сесия. Редовните му пленарни заседания се провеждат ежемесечно по една седмица (5 работни дни) в Страсбург. Заседанията и разискванията на ЕП са публични. Дебатите, становищата и резолюциите на ЕП се публикуват в Официалния вестник на ЕС. Освен ако не е предвидено друго в специална разпоредба от Учредителния договор, ЕП взема решенията си с абсолютно мнозинство на подадените гласове.
Правомощия:
1.Нормотворчески (законодателни) правомощия – ЕП няма самостоятелна нормотворческа компетентност, а може да я упражнява само съвместно със Съвета на министрите. Участието в законодателния процес има следните форми:
- консултативно становище – ЕП дава становище преди Съветът да приеме законодателното предложение на Комисията, като нито Съветът, нито Комисията са задължени да приемат измененията формулирани в становището на ЕП.
- процедура на сътрудничество – според тази процедура ЕП може да внесе подобрения в проекта на нормативен акт чрез предложени промени в предложенията на Комисията, както и в предварителната позиция на Съвета.
- съвместно приемане на нормативни актове със Съвета - като тази процедура включва: одобрение от страна на ЕП (Съветът не може да вземе решение, преди ЕП да даде съгласие по съответния акт. Това се прилага предимно при договорите за асоцииране, присъединяване, но не и за търговските договори); искане на инициатива – ЕП може с мнозинството от членовете си да изисква от Комисията да упражни правото си на законодателна инициатива.
2. Участие в сключването на международни споразумения – Съветът се консултира с ЕП при сключването на всички международни споразумения с изключение на международните споразумения в рамките на общата търговска политика на ЕС.
3. Бюджетни правомощия – приходите на Общността се формират от три източника: 1.мита налагани според Общата митническа тарифа; 2. селскостопански мита, с които се облагат стоките внасяни в Общността от трети страни; 3.собствени приходи от ДДС, като тези приходи се разделят между Общността и държавите членки. Правомощията на ЕП в бюджетната сфера са:
- право да гласува или отхвърли бюджета; Проектобюджета се изготвя от ЕК, който се предоставя на СМ и на 05.10... минава на първо четене през ЕП като ЕП разполага 45 дни да се произнесе.
- право да предлага промени относно задължителните разходи (тези които произтичат пряко от договора или от актове на Общността – това са главно селскостопански разходи, разходите произтичащи от международни споразумения с трети страни); Тези промени се приемат с абсолютно мнозинство
- право да определи крайния размер на незадължителните разходи (всички останали разходи за енергетика, трансспорт, околна среда, образование, култура); Приемат се с мнозинство.
- право да освободи Комисията от отговорност за изпълнението на бюджета;
4. Контролни функции – ЕП осъществява общ политически контрол върху дейността на общностните институции.
- контрол и участие в назначенията на институциите и органите на ЕС - право да участва в номинирането на Комисията, право да гласува недоверие на Комисията; право да изисква от Комисията да упражни законадателна инициатива; поставя писмени и устни въпроси на Съвета на министрите; ЕП е косултиран при назначаването на председателя на Европейския валутен съюз, председателя на Европейската централна банка предоставя на ЕП годишен доклад; ЕП е консултиран при номинирането на членовете на Сметната палата.
- други контролни правомощия – създаване на временна анкетна комисия, разглеждане на петиции, назначаване на Омбудсман.
25. Европейска комисия
Европейската комисия (ЕК) е създадена за да бъде пазител на учредителните договори, изпълнителен орган на ЕС, инициатор на общностното право и орган контролиращ неговото ефикасно прилагане и съблюдаване, администратор и управляващ различните политики на ЕС, посредник между държавите членки и изразител на общностния интерес.
В сравнение с другите институции на ЕС, тя е най-независимата и най-необвързаната с национални съперничества или интереси.
Състав – Принципът приет в Римския договор и действащ до месец ноември 2004г е ЕК да се състои от по 2-ма члена на страните с най-голямо население и по 1 от всички останали членове на ЕС.
Ревизията от Ница въвежда принципа една държава- 1 комисар. Така след последното разширяване на ЕС действащата ЕК се състои от по 25 члена- по един от всяка държава членка избрани на основа на общите им качества и предоставящи всички гаранции за независимост.
Всеки кандидат за еврокомисар трябва да отговаря на следните изисквания - националност на държава членка, компетентност и независимост (тя е най-важна). Всяка държава членка е длъжна да се съобразява с независимостта на комисарите и да не прави опити да им влияе при изпълнение на задачите. Длъжността комисар е несъвместима с упражняването на други професионални дейности (независимо дали са платени или безвъзмездно). Ако се нарушат изискванията мандата им може да се прекрати и да бъдат лишени от пенсия. Комисарите имат големи правомощия, например могат да забранят сливане на предприятия, ако това би нарушило баланса и конкуренцията на пазара. Мандатът на комисар се прекратява индивидуално при смърт, доброволна оставка или служебно освобождаване от длъжност. Комисарят подава оставка при поискване от Председателя.
Процедурата по формиране на Комисията включва няколко етапа, като в процедурата участват както държавите членки и Съветът, така и ЕП.
1 етап – номиниране кандидатурата за председател на ЕК (изтъкнати известни експертни фигури - първи е бил Жан Моне). СМ в състав държавни или правителствени ръководители като отчита резултатите от изборите за ЕП, определя с квалифицирано мнозинство кандидат за председател, който предлага на ЕП за избор. ЕП след изслушване, одобрява кандидатурата с мнозинство от членовете си. Председателят ръководи и отговаря за дейността на ЕК. По право е член на Европейския съвет. Равен е по статут с държавния глава в международната дипломация, участва във форумите на Г-7 и Г-8. Председателят може да иска оставката на даден комисар. Ако не бъде избран, след 1 месец се номинира нова кандидатура. Няма ограничение в мандатите – всеки може да бъде преизбиран неограничен брой пъти.
2 етап – определяне на останалите членове на ЕК. СМ с квалифицирано мнозинство и по общото съгласие на избрания Председател приема списъка на останалите членове на Комисията, изготвен съгласно предложенията на държавите членки.
3 етап- включва одобрението на определения пълен състав на комисията от ЕП en bloc, като гласуването се предшества от 2-седмично изслушване на комисарите пред заседания на съответните постоянни комисии.
4 етап – окончателно назначаване на членовете на ЕК от СМ с квалифицирано мнозинство, след която тя встъпва във функциите си. Мандатът на членовете на ЕК е 5 години (до 1999г е бил 4 години).
ЕК е „колегиален” орган и членовете й имат равни права. ЕК е изградена на принципа на колегиалната отговорност (всеки комисар взема участие наравно с другите в дискусиите по всеки въпрос и всички комисари са еднакво отговорни за взетото решение).
В структурно отношение ЕК е изградена на базата на общи служби (Генерален секретариат, Европейска служба против измамите, Евростат, преса и комуникации), вътрешни служби (бюджет, политически съветници, юридическа служба, вътрешен одит) и множество генерални дирекции и специализирани служби по отделните политики (селско стопанство, образование и култура, енергетика и транспорт и др.). На всеки член от ЕК са подвластни една или повече генерални дирекции. Комисията заседава един път седмично (всяка сряда), като заседанията й са закрити. Голяма част от въпросите които се разглеждат от ЕК се решават по т.нар. писмена процедура (изчистения от всякакви спорни въпроси текст минава на подпис през всички комисари). Комисията взема решение с обикновено мнозинство.
Правомощия на ЕК :
- право на законодателна инициатива – ЕК участва активно в законодателния процес на ЕС. ЕК има монополното право да изготвя проекти за нормативни актове приемани от Съвета. С течение на годините този монопол отслабва и съществува само в общностната материя. В областта на Втория стълб (ОПОВОС), тя дели законодателната инициатива със Съвета, а в областта на Трети стълб с държавите членки.
- собствени нормотворчески правомощия, с които осигурява изпълнението на учредителните договори и на актовете на европейския законодател; Пряката нормотворческа дейност е относно: управлението на митническия съюз; прилагането на защитни клаузи; политиката на конкуренция и общата селскостопанска политика; изпълнението на бюджета на Общността;
- контролни правомощия - ЕК е пазител на договорите; тя е призвана да осигурява спазването на първичното и вторичното право на Общността от страна на физическите и Ю.Л, държавите членки и останалите институции на ЕС. Контролната функция се реализира чрез правото на ЕК да санкционира нарушението на договорите, извършени от частни лица. Тя осигурява прилагането на защитни клаузи в областта на общата търговска политика на ЕС.
- външно представителство - с изключение на ОПОВОС комисията провежда от името на ЕС преговори за сключване на договори с трети страни и представлява Съюза пред правителствата на трети страни и международните организации;
- управление на отделните политики и програми на ЕС;


27.Сметна палата,органи на ИВС и консултативни органи (Икономически и социален комитет, Комитет на регионите, Комитет по заетостта).
Сметна палата (СП) - създава се като орган на Общността през 1975 година. Състои се от 24 члена (по 1 един от всяка държава членка), назначени за период от 6 години от Съвета с квалифицирано мнозинство след консултиране на ЕП. Членовете на СП се избират сред личности, които са принадлежали или принадлежат към одиторски институции в съответните страни или притежават качества, които ги правят особено подходящи за тази длъжност. Членовете избират помежду си председател с 3 годишен мандат. При изпълнение на служебните си задължения те не могат да изискват, нито да приемат инструкции от което и да е правителство или друга организация. Те не могат да изпълняват и никаква друга професионална дейност срещу заплащане или безвъзмездно.
Правомощия на СП : Ролята й е да информира съюзните институции за законността и правилността на извършваните финансови операции, както и за доброто финансово управление на Общността. СП проверява редовността на приходите и разходите на Общността, както и на всеки друг организъм, създаден от нея. Тя може да контролира разходите, които правят държавите членки за сметка на Общността (селскостопански разходи, събирането на митнически такси). СП може да предоставя становища с инициативи по отделни въпроси и по искане на отделни институции на ЕС. Ежегодно след приключване на бюджетната година СП представлява доклад, които се предоставя на останалите институции на ЕС и се обнародва в Официалния вестник на ЕО заедно с отговорите на засегнатите институции. Участва при формирането на бюджета и отчета на Комисията през годината. СП изготвя и специализирани доклади (на програмата ФАР, по структурните фондове, по трансграничното сътрудничество).
Органи на Икономическия валутен съюз (ИВС).
1. Европейска инвестиционна банка (ЕИБ) - тя е със собствена правосубектност и е създадена с цел да подпомага развитието на ЕО. Тя е едновременно орган на Общността и банка, чиито членове са държавите членки. Капиталът на ЕИБ се образува от вноски на държавите членки и от заеми от капиталовите пазари извън Общността и вътре в нея. Финансирането на ЕИБ е насочено към по изостаналите региони от Общността и служи активно на процеса на икономическо и социално изравняване. ЕИБ е източник за допълнително финансиране на приоритетни инвестиции и като правило тя финансира 50% от стойността на инвестицията, като разликата се осигурява от собствени средства на заемополучателя или други източници на дългосрочно кредитиране. Банката предоставя средносрочни и краткосрочни заеми с продължителност от 4 до 12 години за инвестиционни проекти и до 20 години за инфраструктурни проекти.
Управлението на ЕИБ се осъществява от :
- Съвет на гуверньорите – състои се от министрите, посочени от всяка държава членка (обикновено това са министрите на финансите). Съвета назначава останалите органи; одобрява баланса и годишния отчет, взема решение с единодушие, с квалифицирано мнозинство или с обикновено мнозинство, представляващо 40% от управлявания капитал;
- Управителен съвет – състои се от 24 члена,определени от държавите членки и 1 член определен от Комисията;
- Директорски съвет – колегиален изпълнителен орган, отговорен за текущата дейност на банката;
- Контролен съвет;
2. Европейска банка за възстановяване и развитие (ЕБВР)- създава се през 1991г. от 40 страни с първоначален капитал 40 млрд. долара с основна цел да насърчава частния сектор и предприемаческата инициатива в държавите от Централна и Източна Европа и бившия СССР. Седалището на банката е в Лондон. ЕС и неговите държави членки и институции (ЕИБ) държат 51% от капитала на банката. ЕБВР действа на банков и инвестиционен принцип. Банката може да отпуска заеми до 60% за проекти в частния сектор, а останалите 40% за държавни проекти.
3. Европейска система на централните банки (ЕСЦБ) управлява валутния съюз и изпълнява валутната политика като поддържа стабилността на цените. Състои се от Европейската централна банка и националните централни банки на държавите членки, които участват в еврото. Характерно за ЕСЦБ е нейната независимост при упражняване на възложената й компетентност и изпълнение на задачите и задълженията, произтичащи от учредителните актове и Устава.
Консултативни органи:
1.Икономически и социален комитет (ИСК) - това е консултативен орган с обща компетентност, целящ да асоциира различни групи от икономически и социални интереси към интеграционните процеси на Общността. ИСК включва представители на три групи : 1 група на работодателите; 2 група на трудещите се (Р/С) и 3 група разни интереси като селско стопанство, свободни професии, търговия, транспорт, малки предприятия и потребители. Броят на членовете не може да надвишава 350 члена, назначени от Съвета с квалифицирано мнозинство за срок от 4 години по предложение на държавите членки по квоти за отделните страни. При изпълнение на служебните си задължения членовете на ИСК представляват интереса на ЕС и са напълно независими. ИСК избира сред членовете си Председател и Бюро за срок от 2 години, натоварено с организационни функции. ИСК участва в процеса на изготвяне на вторичното право на ЕО чрез приемане на консултативни становища.
2. Комитет на регионите – нов орган създаден с ДЕС от Маастирихт. Той е постоянно действащ орган, който замества консултативния съвет на Комисията - състои се от представители както на регионите, така и на местната власт. Представителството в Комитета е изградено на териториален признак. Комитета на регионите има същия състав, организация и дейност като ИСК. И двата органа имат един и същи брой членове и едно и също разпределение по държави, мандата е същия 4 годишен. Комитета по регионите е консултативен орган, който подпомага Съвета и Комисията със становищата си. Освен задължителните случай на консултиране Комитетът може винаги да бъде сезиран по инициатива на Съвета или Комисията или по своя инициатива да дава становища във всички случаи, когато счете за необходимо. Комитетът може да се произнесе и със становище в случай, че е сезиран ИСК и са засегнати „специфични регионални интереси”.На конференцията в Амстердам, Франция поставя въпроса заетостта, проблем които засяга пряко всички държави, тъй като навсякъде има безработица, но това е запазен периметър за справяне с проблема от всички държави поотделно. Стига се до становище, че и по този въпрос ще има стратегии за развитие. Сформиран е и Комитет по заетостта, като мястото на Комитета следва председателството – Франция.


29. Процесът на вземане на решения – основни нормотворчески процедури в първия стълб.
Законодателната процедура в първи стълб е съобразно следната схема: Комисията предлага, а Съветът решава след консултация с ЕП. Първоначално при разпределението на компетентностите най-голяма такава се предоставя на СМ, като представител на интересите на държавите членки. В последните две десетилетия ЕП взема все по-голямо участие в нормотворчеството, като понастоящем ЕП и СМ са равностойни партньори в този процес.
По правило законодателната процедура може да бъде инициирана чрез предложение на Комисията, която е напълно автономна в упражняването на тази своя компетентност. Комисията по всяко време може да внася промени в предложението си, но Съветът може да се отклони от направеното предложение само с единодушно решение. Предложението на Комисията се формулира след провеждането на неформални консултации в рамките на работни групи от национални експерти, чиято цел е да изяснят позициите на отделните държави членки, с оглед на последващото гласуване на предложението в Съвета Предложението на Комисията се приема с обикновено мнозинство и се обнародва в Официален вестник на всички официални езици. Предложението се представя на Съвета, придружено с подробно изложение на мотивите.
Видове законодателни процедури:
1.Процедура на консултиране – исторически това е първата процедура за участие на ЕП в законодателния процес. Чрез тази процедура в случаите предвидени в Договора на ЕП се предоставя да даде становището си по предложение на Комисията за даден нормативен акт преди гласуването му от Съвета.
2.Процедура по сътрудничество – въведена за първи път с Единия европейски акт. Тази процедура позволява на ЕП да участва в законодателния процес на „второ четене” и да предлага на Съвета промени в общата му позиция, независимо, че крайното решение се взема от Съвета;
3.Процедура на съвместно вземане на решения – тази процедура е въведена за първи път с ДЕС от Маастрихт и в последствие разширена и опростена от ДЕС от Амстердам. По правило съвместното вземане на решения е в области в които Съветът решава с квалифицирано мнозинство. Съвместното решение е сложна процедура основаваща се на паритета (нито една от двете институции ЕП и Съвет не могат да приемат нормативен акт без съгласието на другата).
Приемането на нормативния акт се осъществява по следната схема:
1.Първо четене – Комисията представя предложение едновременно пред ЕП и Съвета; ЕП дава становище по проекта; Съветът приема с квалифицирано мнозинство окончателно акта, ако ЕП не е предложил промени или ако самият Съвет приеме предложенията за промени на ЕП.
В рамките на първото четене институциите не са обвързани със срокове и могат да се опитат да постигнат съгласие по текста с оглед на окончателното му приемане още на този етап. В случай, че не се постигне съгласие, Съветът приема „обща позиция”, която се изпраща на ЕП.
2. Второ четене - в рамките на това четене процедурата е ограничена с 3 месечен срок с възможност за продължение още 1 месец. Ако в тримесечния срок от получаването му Съветът одобри изменения текст с квалифицирано мнозинство, актът се счита за приет. Ако Комисията е дала отрицателно становище по предложенията на ЕП, актът може да бъде приет от Съвета с единодушие.
3. Помирение – ако Съветът не приеме всички изменения, предложени от ЕП, Председателят на Съвета съгласувано с Председателя на ЕП свиква в 6 месечен срок Комитет по помирение, които се състои от равен брой членове на Съвета или техни представители и евродепутати. В случай, че не се постигне съгласие по съвместен текст, актът не се приема и процедурата приключва. При съгласуван текст се преминава към трето четене.
4. Трето четене - то трябва да приключи в рамките на 6 седмичен срок с възможност за продължение още 2 седмици. При съгласие между ЕП и Съвета актът се приема с квалифицирано мнозинство и от ЕП с абсолютно мнозинство от членовете му, подписва се от двамата председатели и се обнародва. В случай на отказ на някоя от институциите процедурата приключва.
4. Бюджетна процедура – чрез нея се цели приемането на бюджета на ЕО преди началото на финансовата година. Исторически това е първата процедура в която ЕП участва в процеса на вземане на решения наравно със Съвета
5. Процедура по приемане на изпълнителни актове - с цел осигуряване на еднообразно прилагане и гарантиране на липса на дискриминационно третиране. В този случай практиката е изработила оригинална схема на взаимодействие между общностното и национално равнище, създавайки механизми за тясно асоцииране и сътрудничество между институциите на ЕС и националните администрации т.нар комитология. Решението на Съвета по комитология предвижда точно определени процедури, в рамките на които се приема изпълнителния акт. Решението съдържа и критериите приложими при избора на Комитет, както и ролята на ЕП. Комитетите подпомагащи Комисията са около 300 на брой;
6. Процедура по сключване на международни договори - в тази процедура участват СМ и Комисията. ЕП в зависимост от естеството на споразумението или е консултиран, или дава одобрението си за сключването му.


14. Обща характеристика на правото на ЕО. Съотношенията му с МПП и с вътрешното право на държавите членки.
До 1962г. Общностното право се възприема като специфично международно право, като в основата му стои класически международен договор. Разлика между Международното право и общностното право:
СМ
- общностното право се създава по уникален процес – ЕКΔ ЕП ;
- субекти на международното право са държави и организации, докато субекти на Общностното право са държави, институции и частно правни субекти (физически и Ю.Л);
- нормите на Общностното право имат пряка приложимост - не се нуждаят от никакви допълни действия (ратификация) за разлика от международното право. Те имат директен ефект и са източник на субективни права за частно-правните субекти
Правото на ЕО и ЕС не просто се различава от МПП и вътрешното право на държавите членки. То е уникален автономен правопорядък. Правото на ЕО е самостоятелен правен ред интегриран в правната система на държавите членки. Това е самостоятелна съвкупност от правни норми, които стават непосредствено приложими във всяка държава членка. Те ще се прилагат от всички правоприлагащи и правораздаващи органи, като при това прилагане трябва да се отчита от една страна, собствената йерархия на тези правни норми и от друга, предимството което всички те и всяка една от тях имат пред всички вътрешни норми, включително и тези на Конституциите (за разлика от международните договори).
Общностните договори са установили един нов правен ред, в полза на които държавите са ограничили във все по-широки области своите суверенни права и чиито субекти не са само държавите членки, но и техните граждани. Общностния правов ред има върховенство по отношение на правото на държавите членки, има пряка приложимост (не е нужна ратификация) и директен ефект на правните нормите спрямо държавите и нейните граждани.


15.16. Първично право – източници и място в правната система
Източниците на правото на ЕС могат да бъдат писани и неписани (правния обичай, общите принципи на правото, съдебната практика), основни или второстепенни. Класическото разграничение на писаните източници е на източници на първичното и производното право
На първо място сред източниците на първичното право стоят:
Учредителните договори - първият Парижки договор за създаване на ЕОВС от 1951г, които е сключен за срок от 50 години; Двата Римски договора от 1957г: 1. За създаване на ЕИО и 2. За създаване на Европейската общност по атомна енергетика (ЕОАЕ) като и двата договора са безсрочни.
Структурата и съдържанието на трите договора са аналогични и силно напомнят структурата и съдържанието на една държавна конституция. Имат 4 групи разпоредби:
1.Разпоредби с декларативен и програмен характер и политическо значение – преамбюл и встъпителни норми;
2.Всеки от трите учредителни договора по подобие на всяка Конституция съдържа институционални разпоредби;
3. Материални разпоредби - те се различават в трите договора;
4.Заключителни разпоредби – уреждат традиционни въпроси по международно договорно право, като начин на обвързване на държавите и предпоставки за влизане в сила на договорите.
Учредителните договори се поставят не само над вътрешното право на държавите членки, но и над Международното право. Всяка държава членка трябва да се съобразява с правото на ЕО и ЕС в другите си международни ангажименти, не може да сключва международни договори противоречащи на учредителните договори и е длъжна да денонсира всеки сключен по рано международен договор противоречащ на някои от учредителните договори.
Всеки учредителен договор е придружен от множество допълнителни актове, които имат самостоятелно юридическо (протоколите) и политическо (декларациите) значение, но формално са неделима част от учредителните договори. Сред протоколите най-голямо значение имат - Протоколът за Устава на съда, приет с Договора от Ница; Протоколът относно привилегиите и имунитетите на Европейските Общности и др.
Сред декларациите най съществени са : Декларацията относно бъдещето на Съюза; Декларация относно прилагане на Общностното право; Декларация относно ролята на националните парламенти в ЕС и др.
Други източници са: Договорите и актовете за изменение и допълнение на учредителните договори - четирите големи ревизии на учредителните договори :
1. Единния европейски акт от 1986г
2. Договорът за създаване на ЕС от Маастрихт от 1992г. ДЕС съдържа три групи разпоредби – 1. Изменение в текстовете на 3 учредителни договора; 2. Разпоредби относно новите две области на сближаване във втори и трети стълб; 3. Заключителни разпоредби – които установяват ясно уредена процедура по приемането на нови членове.
3. Третата голяма ревизия е предвидена още при приемането на ДЕС. През 1997г се подписва Договорът от Амстердам, нерядко определян като недовършена ревизия, защото основните въпроси - Ще стане ли ЕС ю.л. и как ще функционират институциите след следващото разширяване на Съюза, са отложени.
4.Договорът от Ница от 2001г
Други източници са: договорите които внасят промени, но не от генерален характер - т.нар „малки ревизии” като към тях спадат:
-Конвенцията относно някои институции общи за Европейските общности, подписана и влязла в сила заедно с Римските договори;
-Договорите от Люксенбург от 1970г за увеличаване на бюджетните правомощия на ЕП;
- Договорът от Брюксел за сливане на институциите - създаване на общи Съвет и Комисия;
Други източници: Договорите за присъединяване на нови държави членки - те са самостоятелни международни договори и самостоятелни правни източници. Те съдържат обаче и разпоредби за изменение на учредителните договори - относно разпределение на местата в ЕП; относно членството в някои органи (ЕК, Първоинстанционият съд), относно размера на гласовете на всяка държава членка в Съвета на министрите.
След влизане на Договора за създаване на Конституция на Европа, той ще се превърне в основен първичен източник на европейското право.


17. Производно право – класификация на актовете на институциите в първи стълб и мястото им в правната йерархия. Общи правила.
Производното законодателство се приема на базата на първичните правни източници и обхваща различните видове актове на институциите и органите на ЕС. Сега действащата правна система на ЕС включва множество правни инструменти, около 15 на брой – от който 5 основни и останалите нестандартни и по-рядко срещани.
1.Регламент – основен източник на производното право. Основната му функция е да създава еднообразно право в целия Съюз; има задължителен характер. Акт с абстрактно действие - няма конкретни адресати (важи за всички) и съдържа норми с общ характер. Регламентите са пряко приложими и нормите му се ползват с директен ефект. Всяко ф.л. и ю.л. може да се позове на директния ефект, за да получи съдебна защита пред съответния национален съд. С влизането му в сила той става действащо право не само за държавите членки, но и частно правните субекти. Регламента влиза в сила 20 дена след обнародването му в Официален вестник, излизащ на всички официални езици.
Институциите и органите които са компетентни да приемат регламенти са : СМ, СМ съвместно с ЕП, Комисията и Европейската централна банка. ЕП и Европейският съвет не могат самостоятелно да приемат този вид актове.
Има два вида регламенти:
1.Базови – чието приемане се основава пряко на норма от първичното право и които целят да осигурят нейното изпълнение. Тези регламенти съответстват на законите във вътрешното право и съдържат общи и постоянни правила. Приемат се от СМ или съвместно от СМ и ЕП.
2. Изпълнителни – основават се на базовите и се приемат за да осигурят тяхното изпълнение. Приемат се от СМ или по-често от Комисията, която действа по делегация на СМ.
2. Директиви – тя също има обвързващ характер, но оставя на националните власти избора на формите и средствата за неговото постигане. Задължителен е само крайния резултат. Тя е инструмент за хармонизиране на националното законодателство. Хармонизиране не означава уеднаквяване. Директивата за разлика от регламента има
конкретен адресат (една, няколко или всички държави членки, но само държави). Тя не е пряк източник на права (не създава индивидуални права и задължения на субектите на европейското право), не е директно приложима. Директивата съдържа не само посочване на дължимия резултат, но и конкретни указания (препоръки) за начина на постигането му. Институциите които приемат директиви са : СМ, СМ съвместно с ЕП и Комисията.
3. Решения – решението е акт, който има конкретен адресат (няма общо действие). Този адресат обикновено е субект на частното право в някоя държавата членка, но също и държава членка или неин орган. Решението за разлика от регламента обвърза с действието си само адресата и има характер на индивидуален администр. акт. За разлика от директивата решението е задължително в своята цялост. Решенията се приемат от : СМ, СМ съвместно с ЕП, Комисията и Европейската централна банка.
4. Препоръки и мнения (становища) - те формално са без правна сила, те не обвързват. Препоръки могат да издават всички институции и органи на ЕС. Техен адресат са държавите членки, като чрез този акт те се поканват да възприемат определено поведение. Мненията се дават от Комисията и се адресират до държавите членки или техните ю.л.
Вътрешния правилник на СМ определя изискуемата форма за актовете, които приема. Тези изискания се приемат и от ЕП по актовете, приемани по процедурата на съвместно вземане на решения.
Всички видове актове следва да отговарят на две основни формални изисквания:
- да посочват разпоредбата, на която се основават;
- етапите на следваната процедура по приемането им;
Правните актове на ЕС трябва да указват мотивите, на които се основават и да отразяват всички предложения или мнения, изискуеми в съответствие с ДЕО.


18. Източници на Общностното право в широк смисъл – международни договори, сключени от общностите, договори, сключени от държавите –членки, неписани източници на общностното право.
Международни договори сключени от общностите – според чл. 300 на ДЕО сключените от ЕО международни договори стават част от общностното право и са задължителни (обвързващи) за Общностите и техните органи, както и за държавите членки и частните субекти в тях.
Европейските общности (най вече Европейската общност) сключват редица международни договори с трети страни (най-вече търговски договори) или с международни организации. Международни договори сключва и ЕС, действайки чрез правния персоналитет на ЕО.
Като самостоятелни правни източници на Общностното право Съдът на ЕО разглежда и актовете на органите, създадени по силата на международен договор с трети страни (напр. органите създадени по силата на едно споразумение за асоцииране).
Съдът на ЕО предава силата на източник на Общностното право и на някои международни договори сключени от държавите членки преди 1958г., по които приема, че след създаването си Общността действа като представител на своите държави членки, тъй като именно тя вече е овластена да упражнява компетенциите, които самите държави са упражнявали по тези договори преди нейното създаване.
Външни смесени актове – това са международни договори,сключени от Европейските общности, по които обаче заедно с тях страна са и държавите членки (такива са европейските споразумения за асоцииране, по които страни от една страна е асоциираната държава, а от друга страна Европейските общности и техните държавите членки заедно).
Приети, обнародвани в Официалния вестник и влезли в сила за ЕС, международните договори на Общностите стават част от правото на ЕО и ЕС и застават на второ място след учредителните договори в йерархията на източниците.
Международни споразумения в рамките на ЕО и ЕС – като такива се
определят споразуменията между държавите
членки в материи в които държавите членки са запазили своите компетенции, но целта на които е по-близка или съвпада с целите на Общността. Към тази категория спадат:
- Общностните конвенции - за да бъдат общностно право те трябва да бъдат сключени и ратифицирани от всички държави членки.
- Европейски конвенции – създават се чрез акт на Съвета, приет с единодушие и подлежащ на ратификация от поне половината държави членки, за да влезе в сила.
- Решения и споразумения, сключени от представителите на държавите членки, заседаващи в рамките на Съвета – най-често те се приемат по подобие на общностните актове - по предложение на ЕК, след консултиране с ЕП в рамките на заседание на СМ. Публикуват се в Официален вестник и нерядко възлагат мерките по изпълнението им на Общностните институции.
- актове с програмен характер т.нар „вътрешни смесени актове”- приети едновременно от Съвета и държавите членки. Това са декларации, резолюции, становища (отнасящи се до Общностите и приети по общото съгласие на държавите членки).
Неписани източници на общностното право:
1.Общите правни принципи – вътрешно присъщи за националното и международното право (правната сигурност, правото на съдебна защита, състезателно начало на съдебния процес);
2. Общи принципи на международното право;
3.Основни правни принципи, общи за правните системи на държавите членки – това са принципи на които Съдът на ЕО често се позовава и към които ДЕО често препраща.
4. Практиката на Съда на ЕО – той е натоварен с изключителното право да тълкува общностните норми по задължителен начин с оглед на еднаквото и правилно прилагане в държавите членки.
5.Правния обичай – има ограничено приложение.


19. Принципите на непосредствена приложимост и директен ефект на общностното право.
Принцип на непосредствена (директна) приложимост на Общностното право - този принцип гарантира незабавното прилагане на европейската правна норма във вътрешния правов ред на държавата членка. Непосредствената приложимост се отнася до начина, по който правото на ЕС се интегрира във вътрешния правов ред. Независимо, че не е закрепен изрично в учредителните договори, директния ефект е основен принцип на правото на ЕС, формулиран и развит от съда на ЕО. С директен ефект е тази правна норма, която незабавно и пряко предоставя на физическите и Ю.Л субективни права, които трябва да бъдат признати и защитени от националните съдилища. Директния ефект на дадена норма е способ за защита срещу действия и мерки, нарушаващи правото на ЕС и дава възможност на заинтересуваните частни лица да се позовават директно на правото на ЕС срещу националните властнически органи.
Частичен (вертикален) директен ефект – норми които създават права и задължения по отношение на държавите членки; Норми с такъв ефект – това са нормите, които съдържат задължения за въздържане от действие или забрани. Други такива норми са нормите, които налагат на държавите членки задължение за положително действие
Пълен (хоризонтален) директен ефект – които създават права и задължения по отношение и на частните правни субекти. Частното лице може да се позовава на тази разпоредба при спор с друго частно лице, а не с държавата. Това са разпоредби относно конкуренцията, относно свободното движение на работна сила и предоставяне на услуги, равностойното третиране на мъжа и жената.
Не всички разпоредби на първичното право имат директен ефект. За да има директен ефект, правната норма трябва да е годна да предоставя права на индивидите. Според съда на ЕО тази способност има само една безусловна норма, чието изпълнение не зависи нито от изтичането на определен срок, нито от настъпването на някое условие и достатъчно точно и ясна разпоредба.


20. Принцип на примат (върховенство) на общностното над националното право.
За пръв път примата (върховенството) на общностния правопорядък е формулиран в прочутото решение на Съда на ЕО по делото Costa v. ENEL. В ДЕО липсва специален текст относно това как трябва да се решават конфликтите между националните правни норми и общностните правни норми. Съдът в практиката извежда заключенията си чрез тълкуване на целите на Общността и автономния характер на нейното право.
Според съда „за разлика от обикновените международни договори Договорът за ЕИО създава свой собствен правен ред, интегриран в правната система на държавите членки при влизането в сила на Договора и който нейните съдилища са длъжни да прилагат”.
Включването в правото на всяка държава членка на разпоредби, произтичащи от Общността и по точно от Договора, създават невъзможност за държавите да дадат предимство на едностранна и последваща мярка над правната система, приета от тях на основата на реципрочността. Ако националната норма е приета след Общностното право и която му противоречи, то държавата членка може да бъде изправена пред Съда.
Поради своя специфичен и оригинален характер правото произтичащо от Договора, не би могло да бъде отменено от вътрешноправни разпоредби, без да бъде лишено от характера си на право на Общността.
По силата на принципа на върховенство на общностното право,
разпоредбите на Договора и институциите на Общността са пряко приложими (без да са ратифицирани), имат директен ефект и в отношенията с вътрешното право на държавите членки водят автоматично до неприложимост на всяка разпоредба от националното законодателство, която им противоречи със самият факт на влизането им в сила. Разпоредбите на правото на Общността трябва да се прилагат изцяло и еднообразно във всички държави членки от момента на влизането им в сила и през целия период, докато действат. Тези разпоредби са пряк източник на права и задължения за всички засегнати държави членки или физически лица, които са страни по правоотношенията. Дори и Конституцията и нейните разпоредби са подвластни на общностното право за разлика от международното право.
Ограничавайки суверенните си права, държавите членки прехвърлят окончателно субективни права и задължения от вътрешната си правна система върху правната система на Общността, която са създали и не могат в последствие да се отказват от това прехвърляне чрез едностранни мерки. Ако има колизия между национална норма и норма на Общностното право, националната автоматично отпада.
Във приетата Европейска Конституция се затвърждава върховенството на Общностното право, като тя постановява, че „Конституцията и законодателството прието от институциите на Съюза в изпълнение на компетентностите, които са му предоставени, имат предимство спрямо законодателствата на държавите членки”.


28. Втори стълб (ОПОВОС) - цели и инструменти за постигането им.
Цели на ОПОВОС:
- защита на общите ценности, основните интереси и независимостта на Съюза;
- засилване сигурността на Съюза и държавите членки във всичките й форми;
- поддържане на мира и засилване на международната сигурност в съответствие с принципите на Устава на ООН, Заключителния акт от Хелзинки и целите на Парижката харта;
- развитие на международното сътрудничество; развитие и засилване на демокрацията, правовата държава, защита на основните права и свободи на човека;
С оглед постигането на тези цели ОПОВОС предпоставя:
- системно сътрудничество между държавите-членки при провеждането на политиката им по всеки въпрос от общ интерес, засягащ външната политика и сигурността;
- постепенно приемане на съвместни (общи) действия в области, в които държавите членки имат „важни общи интереси”
Предвид междуправителствения характер на сътрудничество в рамките на втория стълб на ДЕС, нормотворческия процес тук протича предимно в рамките на Съвета и неговите помощни органи, като ЕП и Комисията имат незначителни правомощия (за решенията в първия стълб роля има ЕПарламент, а във втория и третия стълб той само се уведомява). Съгласно ДЕС правото на инициатива принадлежи на всяка държава членка и Комисията. След формулиране на конкретното предложение (дейност осъществявана под председателството на Съвета), то се дискутира в рамките на специализирани работни групи на Съвета, в Комитета по политика и сигурност и в КОРЕПЕР, който подготвя заседанията на Съвета „Общи въпроси”. Процесът по вземане на решения зависи от вида на приемания акт, като принципът е приемането на акта с единодушие, като квалифицирано мнозинство се прилага сама за решения, които прилагат или се основават на общи стратегии или решения на ЕСъвет. Общите действия, общите позиции и решенията, основани на обща стратегия се приемат с квалифицирано мнозинство от най-малко 2/3 на държавите членки.
Всяка държава членка разполага с възможността да декларира, че поради важни политически причини от национален характер има намерение да се противопостави на приемането на даден акт. В такъв случай с квалифицирано мнозинство съветът сезира ЕСъвет, който се произнася с единодушие.
При гласуване с единодушие и въздържане на дадена държава членка, тя има възможност да направи декларация, че няма да прилага въпросното решение (т.нар. конструктивно въздържание). Независимо от тази позиция държавата членка е длъжна в съответствие с принципа на взаимна солидарност да не предприема действия, които биха били с противоречия с решенията на ЕС. Не е възможно приемането на решение от Съвета в случай, че конструктивно въздържане са изразили държави, представляващи повече от 1/3 от оразмерените гласове.
Решенията от втори стълб не подлежат на контрол от съда.


30. Трети стълб (СОПВР) - развитие на правната уредба. Правни инструменти и съдебен контрол.
Разпоредбите на раздел VI на ДЕС са посветени полицейското сътрудничество и правосъдието и образуват съдържанието на Третия стълб.
Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи (СОПВР) обхваща следните материи от общ интерес:
- Пресичане и контрол на външните граници на ЕС - определят се третите страни, чиито граждани се нуждаят от визи за пресичане на външните граници на Съюза;
- Имиграционна политика – провежда се разграничение между категориите имигранти: 1. тези които търсят работа; 2. членове на семейството на имигрант; 3. студенти; 4. лица, претендиращи за право на убежище; 5.нелегални имигранти;
- Предоставяне на право на убежище – проучването и разглеждането на молбите за предоставяне на убежище се регламентира в Конвенцията от Дъблин;
- Борба с международната организирана престъпност и полицейско и митническо сътрудничество – през 1995 г се подписва Конвенцията Европол (тя улеснява събирането, обмена и анализа на информация между полицейските служби в държавите членки с цел подобряване резултатите от борбата с организираната международна престъпност);
- Борба с наркотрафика и с международни действия на злоупотреби –постиженията в тази сфера са съвсем незадоволителни поради причини от различно естество - съществени различия в политиката на някой от държавите спрямо наркотиците; несъответствие между официалната политика и социалната действителност и др.
- Съдебно сътрудничество по граждански и наказателни дела – през 1995г се подписва Конвенция относно опростена процедура по екстрадиция между държавите членки и ЕС.
Правните инструменти на Третия стълб са класически инструменти на международното право – международни конвенции (конвенциите са основното правно средство на междуправителствено сътрудничество в Третия стълб) и необвързващи актове (резолюции, заключения, препоръки, декларации).
И в областта на Третия стълб вземането на решения става предимно с единодушие (въздържанието на някоя от държавите не възпрепятства приемането на акта). Правоприлагащите мерки се приемат с квалифицирано мнозинство от минимум 2/3 от гласовете на държавите членки. Право на инициатива има Комисията или всяка държава членка. Комисията е въвлечена в дейността на специализирани работни групи на Съвета, които дискутират предложението преди внасянето му в КОРЕПЕР и в Съвета. С приемането на Конституцията решенията се вземат с квалифицирано мнозинство по обикновена законодателна процедура с изключение на специфични области на полицейско сътрудничество, създаването на европейска прокуратура и др. Правото на инициатива принадлежи не само на Комисията, но и на 1/4 от държавите членки.
Съдът на ЕО няма правораздавателна компетентност в Трети стълб, единствен Съветът е носител на правомощия в тази област.


31. Обща характеристика и структура на съдебната система. Функции на съда, видове съдебна компетентност и нейния обхват в трите стълба.
ЕС има автономна съдебна власт, снабдена със собствена съдебна система, която първоначално включва Съда на ЕО, а в последствие и Първоинстанционния съд създаден през 1986г. Европейския съд е създаден на принципите на правовата държава и за да функционира трябва да разполага със съдебна система която да осигури съблюдаването на правната норма от страна на държавите-членки, институциите на Съюза и частните лица.
Съдът на ЕО е изразител на интересите на Общността, които е призван да защитава. Решенията на съда не подлежат на контрол или отмяна; той е върховна съдебна инстанция в системата на ЕС и всяко неизпълнение на неговите решения подлежи на контрол и санкциониране от самия съд.
- съдът на ЕО разполага със задължителна компетентност да правораздава;
- съдът не може да откаже да правораздава;
- прекия достъп до съдебна защита пред съда е открита не само за държани, институции, но и за частно-правни субекти;
- решенията на съда имат не само задължителна, но и изпълнителна сила на територията на държавите-членки. Решенията на съда се признават направо и не се нуждаят от особено производство за екзекватура (признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно решение).
Структура на съдебната система - съдебната система на ЕС се състои от: 1. Съд на ЕО; 2. Първоинстационен съд. Към него функционират съдебни панели (въведени с договора от Ница), които разглеждат определени категории дела – интелектуална собственост и трудови дела; 3. Съдилищата на държавите – членки. Те са компетентни да прилагат европейското право;
32. Функции на съда:
Съдът има за основна функция да осигурява спазването на законността при тълкуването и прилагането на договора на ЕО.
В зависимост от естеството на споровете, които разглежда в рамките на предоставената му компетентност, Съдът действа в различно качество и осъществява функции, присъщи на: конституционен, административен, граждански, международен и на апелативен (върховен) съд.
1. Конституционен съд – когато издава решения в следните области:
- при разграничаване на компетентност между държавите-членки и ЕС, между институциите на Съюза, както и при изясняване на техните институционални права и задължения;
- при защита на основните права и свободи;
- при изработване на основните принципи на правото на ЕС - това са решения на Съда, с които той развива конституционните по характер принципи на върховеиство на правото и на неговия директен ефект;
- отмяна на незаконосъобразни актове на институциите на ЕС;
2. Административен съд – чрез тази функция съдът защитава правните субекти срещу неправомерни действия на общностните институции и действа като админ.съд:
- когато осъществява контрол върху индивидуалните административни актове, издавани от институциите и органите на ЕО (предимно Комисията);
- когато правораздава по спорове между институциите и техните служители;
3. Международен съд в следните случай:
- спор между държави-членки или между Комисията и държави-членки във връзка с прилагането или тълкуването на правото на ЕС;
- спор при тълкуване на международни конвенции (напр.Конвенцията Европол);
- спор между държави-членки във връзка с предмета на договорите, ако
компетентността по спора произтича от специално споразумение между държавите;
4. Граждански съд - при искове за обезщетение за вреди, обикновено като втора инстанция.
5. Апелативен съд – по всички дела срещу институциите на ЕС, заведени пред Първоинстационния съд.
Видове съдебна компетентност.
1.Правораздавателна компетентност- тя е най-съществена. Реализира се чрез различни производства (искове за отмяна на незаконосъобразни актове на институциите на Общността, искове за неправомерно бездействие на институциите и т.н.). Към тези производства се прибавят и случаите когато Съдът е сезиран въз основа на арбитражна клауза (доброволна компетентност включена в споразумение между две държави за решаване на спорове), в рамките на които Съдът сезиран пряко с решаването на правен спор, се произнася окончателно по него.
2.Тълкувателна компетентност – на съдът е предоставена изключителна компетентност да тълкува като последна инстанция правото на ЕС и да се произнася по валидността на производното право. Съдът тълкува правните норми въз основа на тълкувателните способи закрепени във Виенската конвенция за правото на договорите - метод на буквалното тълкуване; систематичен способ и теологичен способ.
Националните съдилища не могат да тълкуват нормите на Общностното право.
3. Консултативна компетентност – процедура при която Съдът се произнася със становище, което има не консултативен, а задължителен характер. Известно становище на съда в изпълнение на консултативната му компетентност е относно несъвместимостта на проекта на Споразумение за Европейското икономическо пространство с разпоредбите на ДЕО.
Обхват на компетентността:
В първи стълб компетентността е най съществена, решенията на съда имат най-голяма тежест. В втори стълб – консултативна компетентност. В трети стълб - тълкувателна.


33. Състав, организация, процедури и компетентност на Съда на ЕО.
Състав на съда – включва по 1 съдия от всяка държава членка (няма задължение държавата да издигне кандидатурата на собствен гражданин, може да е гражданин и на друга държава-членка); изисква се единодушие на държавата-членка за всяка кандидатура. След последното разширяване на ЕС, съдът се състои от 25 съдии, подпомагани от 8 генерални адвокати.
Генералните адвокати не са членове на съда и не участват в разискванията по делото. Те подпомагат съда, като представят публично, напълно безпристрастно и независимо мотивирани експертни заключения по подлежащите на разглеждане дела.
Съдиите и генералните адвокати се избират измежду лица притежаващи квалификация изискваща се за назначаването на най-висшите съдебни длъжности в съответната им страна или които са юристи с призната компетентност. За лицата има изискване и за независимост. Мандатът на съда е 6 години, като той може да се обновява без ограничение. На всеки 3 години 1/3 от състава на съда и генералните адвокати се подменя. Нормална практика е съдиите и генералните адвокати да изкарат по 2 мандата.
Съдиите и генералните адвокати не могат да заемат каквато и да е политическа или административна длъжност, нито да упражняват каквато и да е професия (освен ако имат изричното разрешение на Съвета като извънредна мярка, могат да упражняват само преподавателска дейност).
Съдиите и генералните адвокати имат имунитет от наказателно преследване. Дори и след като престанат да заемат своята длъжност, те продължават да имат имунитет по отношение на действията, предприети в изпълнение на служебните им задължения, включително и за казаното и написаното от тях. Съдът в пленарно заседание има право да отнеме имунитета.
Съдиите избират помежду си Председател с 3 годишен обновяем мандат. Той ръководи работата на съда и председателства съдебните заседания. Генералните адвокати избират председател с мандат 1 година. Съдът съвместно с генералните адвокати избира своя Секретар за срок от 6 години. Секретарят на съда разполага както с административни, така и със съдебни функции. Съдиите, генералните адвокати и секретарят са длъжни да живеят в местонахождението на седалището на Съда - Люксембург.
Процедури – съдът заседава като пленум, но той може да създава и колегии. Понастоящем съдът функционира в следните формати: състави от по 3-ма или 5-ма съдии в зависимост от трудността на спора, голям състав (11 съдии) и пленум. Съдът заседава в пленум винаги когато, държавата-членка или институция на ЕС, която е страна по делото го е поискала.
Производството пред съда е публично и състезателно. Състои се от две фази:
1 фаза - писмена
Процедурата започва с изпращане на писмена искова молба до Секретаря на съда, която съдържа определени реквизити (имената и адресите на страните, предмета на спора, основанията на исканията и доказателствата в подкрепа на твърденията на ищеца). След вписването на молбата в регистъра на съда се назначава съдия докладчик и секретарят изпраща молбата до ответната страна, която разполага с едномесечен срок за отговор.
Съдът има право да изисква от страните да представят всякаква информация и документи, които счита за необходими за решаване на делото. Съдът може да поиска такава информация и от държави-членки или институции които не са страни по делото.
2 фаза – устна
Тя включва прочитането на доклада на съдията докладчик, изслушването на свидетели, експерти, пледоариите на страните и заключенията на генералния адвокат. Съдът може да разпитва страните, но те могат да се обръщат към него посредством представителя си. Държавите – членки и институциите на Общността се представят пред съда от представител, назначен за всяко конкретно дело. Представителят от своя страна, може да бъде подпомаган от съветник или правоспособен адвокат.
Всички други страни в процеса се представляват от правоспособен адвокат или университетски преподавател, ако законодателството на съответната държава – членка го допуска.
След разискванията от съда, които са тайни, съдът постановява решението си. Когато се оттегли да заседава, съдът заседава на френски. Решенията на съда се прочитат в открито заседание, като задължително съдържат мотиви.
Компетентност на съда - правораздавателна, тълкувателна, консултативни функции (от въпрос 30).


34. Първоинстационен съд – създаване, състав и компетентност на ПИС. Обжалване на решенията на ПИС.
Първоинстанционният съд (ПИС) започва да функционира през 1989г. Понастоящем ПИС е компетентен да разглежда:
- всички искове на частни лица срещу институциите на ЕС (с Решения № 350/1993г на Съвета на ПИС се предоставя обща компетентност да разглежда като първа инстанция всички преки искове заведени от частни физически и юридически лица).
- спорове между ЕС и неговите служители и персонала;
- искове, заведени срещу Комисията от предприятия или сдружения на предприятия (относно концентрацията на предприятия и относно марката на ЕО)
Нормативната база за дейността на ПИС се съдържа в ДЕО и в устава на Съда на ЕО, в последната му редакция от 2004г. ПИС се състои поне от по един съдия от всяка държава-членка, като броят им се определя в устава на Съда. Понастоящем състава е 25 съдии. Мандата на съдиите е 6 годишен. Възможно е по съвместна инициатива на Комисията и Съда, Съветът с единодушие да създава към ПИС специализирани правораздавателни панели с правораздавателна компетентност по искове и процедури в конкретно определени специфични области (напр.държавната служба). ПИС правораздава като първа инстанция по исковете и процедурите предвидени в ДЕО с изключение на тези, предоставени на съдебния панел, както и на спадащите в изключителната компетентност на съда на ЕО според неговия устав. Уставът може да предостави на ПИС компетентност и по други искове и процедури. С реформата от Ница на ПИС се предоставя функции да упражнява преюциална (тълкувателна) компетентност в „специфични области, определени от устава”. Когато ПИС установи, че не е компетентен да се произнася по дела, спадащи в юрисдикцията на Съда на ЕО, той му ги препраща. Ако съдът на ЕО от своя страна установи, че дадено дело е подсъдно на ПИС, процедурата е същата, като ПИС не може да откаже да правораздава.
Обжалване на решенията на ПИС – страните по делото могат да обжалват всяко решение на ПИС пред съда на ЕО в двумесечен срок от уведомяването им. Жалбата се ограничава само до основания за законосъобразност : липса на компетентност на ПИС; допуснато процесуално нарушение, което засяга неблагоприятно интересите на жалбоподателя или нарушение на правото на ЕС.
Ако жалбата е обоснована Съдът на ЕО отменя решението на ПИС като са възможни следните хипотези:
- самият съд може да се произнесе окончателно по казуса с решение, когато естеството на спора го позволява;
- Съдът на ЕО връща делото за ново разглежданите от ПИС, като последния е обвързан от решението на съда относно законосъобразността;
Ако жалбата е подадена от държава–членка или институция на ЕС, която не е встъпила пред ПИС, съдът може да постанови кои от последиците на отмененото решение на ПИС се считат за окончателни по отношение на страните по делото.
39. Тълкувателна компетентност на Съда на ЕО – преюдициални заключения.
Преюдициалното производство е способ, чрез който съдът развива и създава правото на ЕС. Правото на ЕС се прилага от националните съдилища, но еднообразното му прилагане се осигурява посредством оригиналния механизъм на производство, предвидено в чл.234 от ДЕО, който предоставя изключителна компетентност на Съда на ЕО да тълкуваq като последна инстанция правото на ЕС и да се произнася по валидността на производното право. Производството осигурява еднообразие в тълкуването и прилагането на правото на ЕС. Производството не е правораздавателно, тъй като съдът не решава делото. Той се произнася само по правни въпроси с които е сезиран от националния съд и по този начин допринася за решаването на спора, което е от компетентността на националния съд. Съдът тълкува правните норми въз основа на тълкувателните способи, закрепени във Виенската конвенция за правото на договорите - метода на буквалното тълкуване; систематичния способ (при него се държи сметка за мястото и функцията на тълкувателната норма в отношенията и с други норми и с целия нормен комплекс); теологичен способ (при него се изхожда от целите, предмета и задачите на договора). В практиката си съдът дава предимство на систематичния и теологичния способ.
Преюдициалното производство е косвен начин да се осъществи контрол по законосъобразност, тъй като Съдът е компетентен да се произнесе по въпрос за валидността на акта на Общността, повдигнат пред националния съд. Чрез това производство частните лица получават достъп до съда, които не е възможен при производството за отмяна на незаконосъобразните актове на институциите на Общността. Чрез тази процедура частното лице може да постигне последиците от прекия иск за отмяна. Повечето от половината от всички искове, заведени пред съда на ЕО са по постановяване на предварително заключение. Тълкувателната компетентност на Съда обхваща първичното право на ЕС, производното право без ограничение (както правно-обвързващи актове, така и такива с препоръчителен характер, включително и решения на самия съд), както и международни договори, сключвани от трети страни. Искане за преценка за валидност е допустимо по отношение на производното право с правно-обвързващ характер и международните договори. Такава преценка е изключена по отношение на първичното право и решенията на самия съд. Производството по тълкуване установява възможност за националния съд автономно да прецени дали да постави даден правен проблем пред съда на ЕО – т.нар факултативно препращане. Съществува и друга хипотеза за задължително препращане, в която националния съд е задължен да поиска от съда на ЕО да се произнесе предварително (това са случаите, в които решението на националния съд не подлежи на обжалване).
35. Дела за отмяна на актове на институциите.
Съдът на ЕО има компетентност да санкционира незаконосъобразни актове, приети от институциите на ЕС. При това производство съдът има правомощие само да отмени даден акт, но не и да го промени или замени с решението си. Контролът тук е за законосъобразност (не и за целесъобразност)
Актове подлежащи на отмяна – актове приети съвместно от Европейския парламент (ЕП) и Съвета актове на Съвета, на Комисията и на Европейската централна банка, освен препоръките и становищата, както и актовете на ЕП, произвеждащи правни последици по отношение на трети лица.
Основания за отмяна – има четири основания.
1. Липса на компетентност – изхожда се от това, че Съюзът и неговите институции разполагат само с предоставените им от Договорите правомощия.
2. Съществено процесуално нарушение - на това основание подлежат на отмяна немотивираните актове на институциите, които нарушават предвиденото в договорите задължение за мотивиране.
3. Нарушение на този Договор или на всяка норма относно неговото прилагане;
4. Злоупотреба с власт;
Активно легитимирани – ДЕО установява йерархична система на титулярите на правото на иск. На върха на системата са „привилегированите ищци” – това са държавите – членки, ЕП, Комисията и Съветът, които могат да пледират за отмяна без ограничение (могат да атакуват всички нормативни актове). Тези молители не трябва да доказват правен интерес като се презюмира, че те винаги имат интерес от спазването на правото на ЕС. На следващото ниво се намират – Сметната палата и Европейската централна банка. Те могат да завеждат искове при условие, че целта на иска е защита на прерогативите им. Накрая са обикновените ищци - физически и Ю.Л като за тях важи правилото да докажат правен интерес от атакуване на нормативния акт.Съдът отменя актовете с решения, които имат обратна сила. Има преклузивен срок – два месеца от влизане в сила на даден акт той може да се атакува. Съдът посочва кои от вече настъпилите правни последици могат да останат в сила.


36. Дела за неправомерни бездействия на институциите.
Искът срещу неправомерно бездействие е допустим, ако е осъществена предварителна административна процедура, изразяваща се във формална покана от страна на ищеца до институцията да преустанови бездействието си. Ако в срок от два месеца от поканата за действие институцията не „определи становището си” ищецът разполага с двумесечен срок в рамките на който да заведе иска си.
Неправомерното поведение се изразява в „бездействие в нарушение на този Договор” от страна на ЕП, Съвета, Комисията или Европейската Централна банка. Бездействието включва всяко неизпълнение на задължение, произтичащо от Договора за дадена институция.
Активно легитимирани – и тук се разграничават привилегировани и обикновени ищци. Всички институции на Общността и държавите членки могат да атакуват неправомерното бездействие на общностните институции.
Обикновените ищци – физическите и Ю.Л могат да сезират съда, само за да атакуват бездействието на дадена институция да издаде правно-обвързващ акт, адресиран до тях. Тук достъпът на частните лица е значително ограничен. Искът е допустим само по отношение на не приемането на правен акт, който поражда правни последици за ищеца. Тук трудно се доказва наличието на правен интерес на тези лица.


36. Дела за обезщетение на вреди, причинени от неправомерни актове или бездействие на институциите.
Съдът на ЕО разполага с компетентност да правораздава по искове за обезщетение на вреди, произтичащи от извъндоговорна отговорност на Общността. Тези искове са самостоятелни въпреки, че може те да са следствие както от неправомерен акт, така и от бездействие на институциите.
В случаите на извъндоговорна отговорност, в целия Договор има единствено изрично препращане към основните принципи на правото, общ за държавите–членки в материята на извъндоговорната отговорност.
Активно легитимирани по този иск са както физическите и Ю.Л, така и всяка държава претърпяла вреда. Ответник по иска е ЕС, в лицето на съответно отговорните за вредоносното действие или бездействие институции или орган.
Този вид искове рядко приключват с осъдително решение, тъй като от характера на Съюза и неговите институции следва, че основните случай на извъндоговорна отговорност са свързани с вреди, резултат от законодателната им дейност. Исковете по тези дела се погасяват с 5 годишна давност.


38. Дела за установяване на неизпълнение от държавите – членки на задълженията им, произтичащи от общностното право.
Договорът за създаване на Европейската общност предоставя на Съда на ЕО изключителна компетентност да осъществява контрол по отношение на държавите–членки и да констатира с решение, като последна инстанция неизпълнението на задължения, произтичащи за тях от първичното право на ЕС. Юрисдикцията на Съда на ЕО по отношение на държавите-членки е задължителна и изключителна.
В процедурата по завеждане на тези искове водеща роля има Комисията, която следи за спазването на правото на ЕО. На практика в мнозинството случай исковете се завеждат от Комисията.
Предпоставка за завеждането на иска е „неизпълнение на задължение произтичащо от Договора”. Това неизпълнение включва, както неизпълнение на първичното право, така и неизпълнения породени за държавите-членки от вторичното право (регламент, решение, съдебно решение на самия Съд на ЕО). Нарушението може да се прояви във формата на вътрешен акт, приет в нарушение на Общностното право; в не приемане или отказ да се приеме даден вътрешен акт, както и определени фактически действия от страна на държава – членка.
Сезирането на Съда на ЕО се предхожда от задължителна административна процедура, чрез която на държавата-членка се предоставя възможност да опровергае повдигнатите срещу нея обвинения и спорът да приключи без намесата на Съда. В тази предварителна процедура Комисията преценява дали е налице нарушение от държавата членка.
Процедурата по разследване започва с изпращане на писмо, с което Комисията дава възможност на държавата членка да изложи позицията и съображенията си. Ако след отговора на държавата Комисията продължава да счита, че е налице неизпълнение, тя издава
мотивирано становище, констатиращо нарушението, с което дава на държавата срок за отстраняването му, като често посочва и подходящите за това способи.
Ако държавата не се съобрази със становището, Комисията може да сезира съда за започване на производство. Комисията е абсолютно автономна в преценката си както дали да възбуди процедура по разследване, така и дали да сезира Съда със спора.
Освен Комисията инициатор на процедурата може да е държава членка срещу друга държава. Тук административната фаза започва със сезиране на Комисията от заинтересованата държава. Комисията дава възможност на всяка от двете държави да изложи своята позиция и съображения за позицията на другата държава както в писмен, така и в устен вид, след което се произнася с мотивирано становище. Липсата на становище в рамките на 3 месеца, от датата в която въпросът е бил отнесен пред Комисията, дава възможност спорът да бъде отнесен до Съда.
Съдът с решението си може да отхвърли иска или да констатира неизпълнението от страна на държавата членка. Съдът обаче няма компетентност сам да преустанови това нарушение (да отмени или да приеме вътрешен акт). При установяването на неизпълнението от съда, държавата членка е длъжна да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази с решението на Съда. Тези необходими мерки, следва да се приемат в разумен срок, след изтичането на който, както и при отказ на държавата да се съобрази с решението на Съда, то последния има право да и наложи имуществени санкции. Решенията на съда имат силата на присъдено нещо по отношение на осъдената държава и нейните властнически и съдебни органи и те трябва да обезщетят частните лица за вредите, причинени от нарушение на правото на ЕС от страна на тези органи.


40. Европейско споразумение за асоцииране /ЕСА/ на България с ЕО – структура, съдържание, институционен механизъм.
Асоциирането е регламентирано в чл.310 от ДЕО според който „Общността може да сключи с една или повече държави или международни организации споразумения, създаващи асоцииране, характеризиращи се с взаимни права и задължения, съвместни действия и особени процедури”. По своята същност тези споразумения са смесени договори: договарящи страни по тях са както ЕО, ЕОВС и ЕОАЕ, така и държавите членки.
Договаряне и сключване на ЕСА:
1.Провеждане на т.нар. „проучвателни” разговори с тези страни, които представят конкретни доказателства за решимостта си да зачитат принципите на правовата държава и правата на човека, да прилагат правилата на политическия плурализъм, да организират свободни и демократични избори и да либерализират икономиката си с цел въвеждане на пазарно стопанство.
2.Изготвяне на Комисията на проект за директиви (мандат) за преговори на базата на проучвателните разговори. Проектът съдържа детайлни разпоредби относно всички задължителни елементи на ЕСА. Съветът приема директивите с решение, а ЕП се произнася с консултативно становище.
3. Овластяване на Комисията да проведе преговорите за сключване на ЕСА въз основа на одобрените директиви. Овластяването става от Съвета с решение.
4. Съветът след консултация с ЕП взема решение (с единодушие) за сключване на ЕСА.
5.Ратификация на ЕСА от всяка държава членка съобразно правилата на националния и правов ред, както и от националния парламент на асоциираната държава.
Хронология на преговорния процес за сключване на ЕСА на Р.България е следната:
- На 13.09.1991г. Съветът дава разрешение за започване на проучвателни разговори, които приключват в края на 1991г.
- На 13.02.1992г. Комисията представя на Съвета препоръка за приемане на директиви. В препоръката си Комисията се базира на подход, аналогичен с този на вече договорените три ЕСА. Група държави членки обаче настояват за провеждане на диференциация между трите страни от Вишеград (Чехословакия, Полша и Унгария) от една страна и България и Румъния от друга страна. На края се постига компромис в мандата за преговорите с България, като се включва политическа клауза - допускаща едностранно прекратяване на действието на ЕСА в случай, че насрещната страна не е изпълнила някое от задълженията си по него. Българската страна възприема тази клауза като дискриминационна и полага максимални усилия за отпадането на този текст от ЕСА, но дванадесетте не отстъпват от позицията си. Мандатът за преговорите с България и Румъния е по неблагоприятен и в икономически аспект - концесиите в чувствителните сектори са по ограничени.
На 14.05.1992г. България започва преговорите си при по лоши условия, отколкото Вишеградските страни и при влошена икономическа ситуация в самата Общност. Преговорите се провеждат в седем кръга и приключват на 22.12.1992г. и ЕСА с България се подписва на 08.03.1993г; ратификационната процедура приключва в края на 1994г. и на 01.02.1995г. ЕСА влиза в сила. Търговските му разпоредби се въвеждат предварително в действие на 31.12.1993г. чрез временно споразумение по търговия и свързаните с нея въпроси.
Съдържание на ЕСА. В структурно отношение ЕСА се състои от:
- преамбюл; комплекс от норми, обособени според естеството на третираната материя в части и раздели; протоколи и приложения;
Основното тяло на ЕСА включва следните части: 1. Политически диалог; 2. Общи принципи; 3.Свободно движение на стоки; 4. Движение на работници, право на установяване, предоставяне на услуги; 5. Плащания, капитали, конкуренция и други икономически разпоредби, сближаване на законодателствата; 6.Икономическо сътрудничество; 7.Културно сътрудничество; 8. Финансово сътрудничество; 9. Институционални, общи и заключителни разпоредби;
ЕСА се сключва за неопределен срок и включва преходен период с максимална продължителност 10 години (разделен на два етапа от по 5 години). Преминаването от първия към втория етап става след решение на Съвета по асоцииране, което се взема в рамките на годината, предхождаща изтичането на първия етап. Двуетапността не се отнася за свободното движение на стоки. Всяка от договарящите страни може да денонсира ЕСА след съответно предизвестие до другата страна. Всяка от договарящите страни може да възприеме съответни мерки, ако счете, че другата страна не е изпълнила някое от задълженията си по споразумението, като в „особено спешни случаи”, тя може да направи това без предварително разглеждане на случая от Съвета по асоцииране.
Институционият механизъм, предвиден в ЕСА включва следните три вида органи:
1. Съвет по асоцииране – висш политически орган с широки правомощия, който на ниво министерско равнище следи за изпълнението на ЕСА. Състои се от членове на Съвета на ЕС и на Комисията от една страна и от членове на правителството на България от друга, с ротация на председателството. В компетентността му е да взема решения и да отправя препоръки. Това е органът които тълкува ЕСА, решава спорове между страните. Съветът по асоцииране се свиква веднъж годишно и „когато обстоятелствата го изискват”. На учредителното си заседание приема процедурни правила за дейността си.
2. Комитет по асоцииране - орган, който подготвя и подпомага работата на Съвета по асоцииране. Състои се от представители на членовете на Съвета на ЕС и на Комисията и от представители на българското правителство, на ниво висши държавни служители. Правомощията на Комитета и начина на функционирането му се определят в Процедурните правила на Съвета по асоцииране.
3.Парламентарен комитет по асоцииране – орган с консултативни функции, който може да отправя препоръки до Съвета по асоцииране. Включва членове от ЕП и членове от НС на Р.България. Сам изготвя правилата за вътрешната си дейност и сам определя на какви интервали от време ще се свиква.
През 2002г. Съветът по асоцииране приема решение за създаване на Съвместни консултативни комитети между представителите на българската страна и ИКОСОК и Комитета на регионите.
. Подготовка за пълноправно членство. Преговорния процес.
На 14.12.1995г. по време на Европейския съвет в Мадрид, България формализира намерението си за присъединяване към ЕС, подавайки официална молба за членство. Приблизително по същото време молби за присъединяване подават и останалите асоциирани страни от страните от Централна Европа- Унгария и Полша през 1994г; Румъния, Словакия, Латвия, Естония и Литва през 1995г; Чехия и Словения през 1996г.;
ЕСъвет в Мадрид възлага на Комисията да представи пред Съвета становищата си по молбите за членство заедно с доклад за последиците от разширяването върху политиките и бюджета на ЕО, във възможно най-кратък срок след приключване работата на междуправителствената конференция.
В изпълнение на тази задача през 1997г. Комисията представя пред Съвета и ЕП “Agenda 2000” – стратегически документ, които предлага ясна визия на ЕС пред прага на 21 век и включва становища по молбите за членство на всички страни кандидатки, цялостна оценка на страните, като се предлага да започнат преговори за присъединяване, както и засилена стратегия за подготовка за присъединяване.
Комисията не препоръчва започване на преговори с България и становището и се базира на общата оценка за състоянието на подготовката на страната, изготвена на базата на трите критерия за членство.
Европейския съвет не възприема подхода за симултанен старт на преговорния процес с всички кандидати и следвайки препоръката на Комисията, решава започването на конкретни преговори само с 6-те (Полша, Унгария, Чехия, Естония, Словения и Кипър). За България и останалите кандидатки се взема решение за ускоряване на подготовката за членство чрез включването им в процеса на аналитичен преглед на законодателството. Целта на този преглед е да се идентифицират възможните проблеми с оглед на търсене на пътища на тяхното разрешаване в хода на преговорите.
За България и останалите кандидатки се взема решение за ускоряване на подготовката за членство, чрез включването им в процеса на “аналитичен преглед на законодателството” (за България процеса започва през април 1998г и приключва в през лятото на 1999г с изключение на глава „Селско стопанство”). Целта на този преглед е да се идентифицират възможните проблеми с оглед търсене на пътища за разрешаване в хода на преговорите. За тази цел общностното законодателство е разделено на материи в 31 глави и Комисията прави детайлно представяне на всяка от тях: първоначално на многостранна среща с кандидатите разделени на две групи, последвана от двустранна среща с всеки кандидат. По време на сесиите всяка държава кандидатка заявява дали може да приеме съответната глава от законодателството, дали има намерение да претендира за преходни периоди в материята, дали вече е приела необходимото законодателство, дали разполага с нужните структури и административен капацитет за прилагането му. На основата на устни и писмени отговори на тези въпроси и на предложението на Комисията, изготвено на тази база, държавите приемат позициите на ЕС за преговори по отделни преговорни глави. Най-важният компонент на подготовката за членство дефиниран в “Agenta 2000” и заключенията на Европейският съвет от Люксенбург е “засилена предприсъединителна стратегия” изготвена от ЕС за всяка страна кандидатка с оглед спецификата на нуждите й. Ключов елемент на тази стратегия е партньорството за присъединяване като стремежът е да се обединят в единна правна рамка всички видове и форми за техническо и финансово съдействие, да се използват по възможно най-ефикасния начин всички съществуващи и бъдещи процедури и механизми на Общността за подготовка на страната кандидатка. Партньорството за присъединяване с България (с последна ревизия в сила от май 2003г.) и приложената към него Национална програма за приемане и прилагане на Общностното законодателство, дефинират приоритетите на страната до 2004г
Преговорите за присъединяване – решението за преговори с България и останалите 5 кандидатки се взема на 10.11.1999г от Европейския съвет в Хелзинки на базата на оценка и препоръката на Комисията. В заключенията си Европейския съвет дефинира два основни ръководни принципа на преговорите за членство:
1.Индивидуално третиране - всяка страна кандидатка ще бъде преценявана по собствените й заслуги, като принципа ще се прилага както по отношение на отварянето на отделни преговорни глави, така и при воденето на преговорите.
2. Възможност за догонване – страните които започват преговори след Съвета от Хелзинки... ще имат възможност да догонят онези, които са вече в процес на преговори, в рамките на разумен период от време, ако реализират достатъчен прогрес в подготовката си.
Преговорите се провеждат в рамките на двустранни междуправителствени конференции, в които държавите членки участват на ниво министри на външните работи или постоянни представители, а държавата кандидатка - главен преговарящ или ръководител на Мисията в ЕС. Комисията предлага общите преговорни позиции на ЕС по отделните въпроси, като те се одобряват единодушно от държавите членки. Комисията приема нова стратегия за разширяването, определяща график на преговорите т.нар „пътна карта” – план график с ясно дефинирани етапи за прилагане на общностното право. Пътната карта за България и Румъния се одобрява по време на Европейския съвет в Копенхаген през 2002г. Тя е концентрирана върху адм.капацитет и съдебната реформа и предвижда значително увеличение на финансово съдействие за страната след приемането на 10-те нови членки. На 10.02.2004г Комисията предлага финансовата рамка за България за периода 2007-2009г.Преговорите на България за сключване на присъединителния договор приключват на 15 юни 2004г. Веднага след приключване на преговорите започва работа по изготвяне на проекта на договора за присъединяване. На 13 април 2005г ЕП дава съгласието си за сключване на присъединителния договор. На 11 май 2005 39-то НС ратифицира договора за присъединяване, като в следващите 18 месеца от подписването, той трябва да се ратифицира от националните парламенти на всички страни членки на ЕС за да може да влезе в сила от 01.10.2007г.