Когато дойде буря

От сутринта дъждът се изливаше без миг за отдих. Първо започна със малко туп-туп-туп - една след друга барабаникаха ситните капици, по заболелите от жълтеница листа и прашасалите мръсноляви прозорци на сградите. След малко небесният Бог, сякаш без причина, се ядоса, сключи вежди, дълбоко врязани бръчки се появиха по челото му, очите му станаха катран черни, а устата му се изкриви в уродлива гримаса – дъждът се усили. Побеснял той затряска, заплющя със своя воден камшик по безжизнената цивилизация и сякаш се надигаше над нея все по зловещ и по-страшен от всякога. Какво се случваше там горе на Едем, никой долу  незнаеше, а и нямаше как да разбере. Работата беше там, че Всевишния, поемайки всички човешки грехове на плещите си, неможеше чисто и просто да си измие ръцете. Те от своя страна неможеха да попият в майката Земя, а хората наричайки преработените грехове Нефт, да ги изкопаят и кръговратът да продължи. Защо не е могъл да ги измие ще попитат някои? Ами, те просто бяха прекалено много... Подразнен от този факт, а както беше и сприхав по характер, Гръмовержецът се вбеси невъобразимо. Сложи шлемът си от мъгла, облече тъмната като безвездна нощ броня, хвана бича си в една ръка, в другата взе небесния Гръм. Той си пое дълбоко въздух, изпусна от устата си колесница от буреносен вятър и качил се на нея препусна със страшна сила към човешкия мравуняк долу под него. Небесният свод сякаш се рушеше, възмездието бе апокалиптично, безумни вихрушки помитаха всичко по пътя си, водата поглъщаше с беззъбата си паст, наред и без да подбира, огън и жупел вършееха навсякъде. Човекът беше полудял от страх и мозъкът му щракаше на бързи обороти в опит да открие отговор за спасение, от този Ад на земята. Изведнъж на Бога му олекна. Видя ,че ръцете му са почти бели и само ги доизми. Дъждът спря. Накрая, пречистен , той се върна на трона си от пухкав облак, отпусна се и с мъка в очите видя, че след всичко сторено, не е успял да изтрие най-големия грях – едно черно миниатюрно петънце, което стоеше впито до болка в ръката му. Той не си спомни какъв може да е той и махна с ръка, разкарвайки мисълта за него от уморената си глава. Този грях беше сътворението на човека.