***

Когато нямаш надежда, че ти ще си по-добре, то поне на Вуте да не му е зле. Макар и да не става дума за човеци, а за лъвчета, кучета и диви гъски, тази максима действаща сега в обществото пак е стъпка напред. Хората си се знаят, че не заслужават да се защитават един друг, а пък им е и убаво да си съществуват така. Та нека поне животинките, че и цветенцата, милите, да поживеят. Малко фаталистично мислене, щото дори децата ( с увреждания или без) не получават така нужните им всекидневни протестни действия. Но пък ако е за заплати, всички (от бранща) скачаме, че и без това е почнало едно здраво даване от няколко месеца насам... . Ама пенсионерите, кучетата ги яли. С тях и свободата, и истината, абе всите ценности, що някога са били такива, да ходят по дяволите. Те и без това не стават за евтин PR, че тя властта е от ден до пладне, пък точно в този период всички кафета са пълни, а всички сърца - празни...

1,2 или 3 ???

По съседски и някак по детски

се тръшкаме за една свобода.

Пък тя все пред очите ни

и с танцова стъпка върти се

намига ни, а ние

като довчерашни хлапета

плачем, че се заяждала с нас.

***

Не беше честно!

и да мълчим,

и да свеждаме поглед…

Депортираните ни мечти

няма да се върнат.

Отскубнатата съвест

принесена в жертва

не ще покълне отново.

Дори миражите вече

не се размиват в пустинята.

***

Думите, думите

те са вятър буреносен.

За нечуващите

те са нищо, само допир

тръпчив, но отминаващ.

***

Един ден ще намеря писмата ти,

пожълтели и с избледняло мастило,

до детските ми сънища в цикламено.

Ще помечтая за захарни облаци

и въздушните ти целувки, прибрани

грижливо, там, близо до сърцето ми.

После една сълза бавно ще тръгне

и ще изсъхне - няма кой да я избърше.

И камъчета под прозореца ти няма

да те извикам на някое приключение

със синьото ми колело, вече олющено.

Само аз съм тук, стиснал думите ти

в старчески юмрук от яд, мила,

че не ми остана време

да те чакам.