В търсене на застрашения вид

Чарът се изгуби. Онзи, през който виждаме лицето на любимата по залез и приятелите, седнали на пейката пред блока. Няма чар във въртенето на скрол-а и на пад-а, в снимките и постовете. Не е същото да играеш на градове онлайн и да се криеш в кварталните ниши, докато не чуеш - кой зад мен, кой пред мен… Липсва ми този чар в съществуването ни. Търся го постоянно и все по трудно го намирам. Някой път съм късметлия и виждам случайно падащо зелено листо, кацнало сред жълто-кафявото поле от братовчеди, слегнали се със земята. Такива едни неща, непринудено шармантни, като къща от началото на XXв. , която се е посвила между новите, студени кооперации. Романтиката на миналото - близко и далечно, с твърда крачка върви към множащия се списък с видовете на изчезване. Ще кажете вече има друга харизма, тази на новия век. Сигурно, но за мен не е същото. Не е истинско. Някак си не е мое...

Сладостно детство. Искам си липсите. Всичките

Какво ми липсва от детството. Много неща. Хората сме алчни, за миналите, хубави спомени. Любимите липси на детството изскачат изведнъж. Неусетно се сещате за нещо и се мъчите да го запомните на всяка цена. Вкопчвате се, като в съкровище, което току що сте открили, а вие сте пиратите. Меча ви е пръчка, куцате с единия крак, а окото го криете с ръка. Г.Г. ме подсети за една такава сладка липса. 

Липсва ми момента, в който съм си на село. Косовете кълват гроздето, пеят, а дядо ми се тюхка, но вече май се е отказал да ги гони. Слънцето препича. Звукове, жужене, миризми - всякакви. Най-вече на бабините мекици. Аз съм в старото корито и си правя "кефчета". Радиоточката съобщава нивото на река Дунав на български, френски и руски.... Имааа нема, имааа нема...

Мисъл

В една недемократична държава най-репресирани са интелигентните хора, бедните ( без значение образовани или не) - са просто недоволни и свикнали. 

В моята държава, която е демократична, има много интелигентни граждани, чието положение е зле и започват да свикват с това, както и много бедни хора, които са просто недоволни и свикващи с всичко. Най-лошото обаче е, че има изключителен брой бедни и в същото време интелигенти българи, хибрид между горните две, което е страшно...

Филм/Психо/Ужаси

Ние
Умираме
Ежедневно
По един
и повече пъти.
/Ужаси/
Защото всеки ден
играем в играта
разбий
на човека
Мечтата
...и Бъдещето
изчезва от погледа ни.
До другата сутрин...
/Психо/
Моля,
Дайте им Оскар!
и Нобел за Мир
...да дойде Мир на душите им!
те се нуждаят.
На нас пък -
Златна малинка,
може и Скункс!
***
Обезверяване!
***
Крилата ни
ги откъснаха...
Минаха
под
"Гумичката
за
Мечти".
/Филм/
Печели награда:
за най-добър
чуждестранен филм,
отново,
за 23-та година поред,
номиниран
за 113-та подред.
***
Човекът, той е Мечтател!
Можеш да убиеш мечтите Му,
но не можеш да промениш същността Му!

Детството ни идва в помощ

Ножът потъва в дланта,
а преди беше пластмасов
на Рамбо!
Сега малко боли..

Изпадам в безумие
стисвам юмрук
и започвам
да чертая знаци във въздуха.

Пулсът блъска в ушите,
насочва ръката.
отмалява ми...
догажда ми се...
свикнал съм,
познато ни е,
на всички.

Лист хартия.
Сгъвам му двете страни,
прегъвам ги пак, и пак,
а всъщност изправям гръбнаци.

Самолетче от хартия -
изродил се детски спомен.
Летяща картичка с картинка,
Адрес : "зад стената" ...

Кацнала на жълтите павета
с отпечатък ръка на крилата
и с послание в сърцевината:
ОСТАВКА - в ЧЕРВЕНО !

"Няма откъде да мина.."

Няма откъде да мина...

и да стигна до добротата,

да срещна

протегната ръка.

Няма откъде да мина ,

не мога да мръдна.

Няма път.

Стена.

Мрак.

Стоя на едно място

и няма как

да продължа

дори крачка...

"Сълзите са...това съм аз"

и няма откъде да мина,

за да срещна напред

поне един човек...

Няма откъде да мина,

за да променя

съдбата и бъдещето,

собствените и на

моята Родина.

Мога само да се обърна

настрани,

назад

и да отлетя извън,

да замина.

Дали?

Не знам!

***

Ами ако опитам да премина...?

Моят срам ( или ако щете - посипване с пепел )

Хора, дишам едвам...
стиснало ме е отвътре
и тежи...
и боли...
и ме е срам...
Защо ли? Защото липсвах на 12.11.2013 !
Защото не бях на Окупацията...!
на барикадите...
при мойте колеги(знайни и незнайни)
по площадите
на оградите...
в подкрепа -
срещу "безочливите"
в помощ,
против "лошите" сини инструменти.
...
и не виках заедно с тях,
и не свързах ръцете си с техните
в Гордиев възел,
и не почувствах сълзите им
на своята буза
и не защитих нашата Вяра
окичил се със сладка умора и пот.
...огъна се слабият гръб,
ненадежден излезе
и характерът иначе твърд
омекна най-жалко.
(Оправданията са безмислени!)

Съвестта ми обаче - съща скала
така и трябва да бъде,
та по-добре да запомня
и никога да не забравя!

Прощавайте и Поклон пред всички вас Ранобудници!

Нещо такова, като нищо

Животът ни - един такъв, като по принуда малко. И в него - хем има, хем няма.Такъв захлупен, но пък и открит. Общо взето странен, менте някакво. Черно-бял филм с цветни надписи. Радваш се на цветовете, ама същността си остава "х" , забулена в гамата на сивото. Проблемът е в липсите. Още по-големият проблем е, че проклетите липси зависят от нас. 

Живот на липсите

По-малко са усмивките
също и целувките,
любовите и приятелствата,
и те за жалост са на минимум.
По са малко и добрите жестове,
към своите и чуждите.
По са малко и успехите
и по са скромни.
Щастията, истинските -
на брой са малко също.
По-малко честни сме,
един към други.
И доблестни, и смели
пак така, по мъничко.
По-малко време заедно прекарваме
и обичам те,
почти забравихме да казваме,
и т. н. всичко все по-малко е...
По-малкото обаче,
не е съвсем, като без нищо,
ама почти.
Може да е малко, но и то е нещо,
засега.
***
"Но когато нямаме Вяра,
 тогава е страшно... "

 Георги Калоянчев.