Ако окупацията е лъжа...

Какво ще се случи, ако ядрото окупатори се окаже платено и с партиен гръб? Тръпки ме побиват само от мисълта. В моите наивни, идеалистични очи това звучи като светотатство.

Страхът, че този студентски порив на свободата всъщност е фалшив, ще е последният гвоздей в живота на много от нас. Последиците ще са ужасяващи и ако някой реално е режисьор на този спектакъл, то той ще бъде истинско въплъщение на мисълта на Сатаната.

Ние, младите ще бъдем пречупени. Край с нас. Край с вярата в доброто, в бъдещето, в хората. С вярата въобще. Ще изгубим силата на нравствения си радар. Този, който засича лъжите, провокациите, корупцията, мафията, антидържавността и антихуманността.

Радарът, който ни казва – Това не е правилно, това е лошо. Страни от него, бори се срещу него. Нашата ръка вече няма да може безпогрешно да посочва кой е правият и кой е кривият. Кой да последваме и кой не. Кои идеи, идеали и модели са истински, а не лъжовни.

Моралните ни ценности ще се приравнят с тези на масата. Ще се превърнем в клонинги, служещи на онези, които толкова презирахме. Чистотата на духът ни ще се претопи в смога на отчаянието.

Способен ли е някой на толкова жестока постъпка. На толкова радикална мярка, с която цели да запази личното си благополучие и това на определени кръгове от хора. Чели сме и ставали свидетели на всякакви жестокости. Да осакатиш цвета на нацията, като я подведеш, това би било едно ново измерение на категорията – Зло.

Немислимо, невъобразимо дори, въплъщение на низкото. Един такъв нравствен геноцид е способен да ни унищожи, както като будни студенти, така и като хора. И мен ме е страх. Ужасно ме е страх това да не се окаже истина.

Кой освен смелите, неосквернените млади сърца, би се борил за морал и прозрачност на държавниците, държавните дела и хората въобще. Това е утопия, и тя е толкова сладка, нали. И макар утопия, тя дава надежда, че някой иска в България нещата да се случват по-добре, животът да е по-поносим и бъдещето по-ясно.

За жалост на нас, българите, само надеждата ни остана. Една единствена, която ни дава сила и смисъл да продължаваме напред. Само ние младите останахме единствени, на които да разчитате. Така че, скъпи родители, надявайте се и вие колеги също, тази толкова радващо и прекрасно - ” ранно събуждане”, да не е просто един фарс.

Без нашите крила, полет е невъзможен. Не ми ли вярвате? Ами , виждали сте кучета след кастрация нали…


Публикувано в Dir.bg :

 http://dnes.dir.bg/izbori-2013/temite/tag_mnenie/-122244/mnenie/15379654

Най-трудно е да промениш себе си

Най-трудно е да накараш излъганият да повярва;

загубилият истината да я види отново; 

неморалният да бъде морален;

ценностно ограбеният да се опре на нови ценности;  

онзи, който не вярва вече в доброто да направи добро;  

имащият да даде от своето;  

примиреният да надигне глава;

песимистът  да се съгласи, че е възможно; 

слепият да прогледне. 

Мечтая си за свят, в който това е постижима реалност. За България, в която българите сме способни да излезем от зоната си на комфорт и да видим с други очи ставащото около нас. Да се изпълним с положителна енергия и да започнем градежа на едно по-поносимо бъдеще. Точно така „поносимо” , не по-светло или по-добро бъдеще, защото трябва да сме реалисти. Реалисти, които да са наивни като деца, за да могат мечтите им за едно по-различно утре да бъдат смели, истински и непорочни. За да можем с лекотата на детския дух да се издигнем от блатната ни действителност и да тръгнем напред, към развитие.

Въпросът е как? Как да се променим? И ако промяната се случи, как да започнем, откъде да тръгнем, по-какъв начин да го направим?

Ако българите нямаме връхна точка на търпимост. Ако наистина сме бездънни душевни контейнери. Ако можем да понасяме постоянно всяко зло. Тогава тази метаморфоза въобще възможна ли е? 

Истината е, че нямам отговори на тези въпроси. Просто не знам и съжалявам за което. Знам обаче, че нещата трябва да се променят. Сигурен съм, че и хиляди други са го усетили също. И имам една формула, която може да е от полза – Нека бъркаме! Нека правим грешните избори. Нека гласуваме за неправилните хора. Нека протестираме, не по учебник. Нека неуспехът, бъде наш двигател. Защото ние сме млади, и приятелите ни са млади, и родителите ни са млади, дори бабите и дядовците ни са млади, лелите, чичовците, братята, сестрите ни. Ние сме млада нация, младо общество и грешките са ни простени. Ей така по правило да приемем, че сметката ни е без лимит. Моля Ви, нека обаче се учим от тях! Да бъдат градивни, а не разрушителни. Да бъдем разумни, а не самоунищожаващи се. Това е единството и неотменимо правило, за да има успех.

- Това е лековато, ще кажете. Еми нека бъде, пък ще отвърна аз. Често пъти най-добрите решения са и най-простите. Да не забравяме, че те могат и да са най-случайни също.

Надявам се грешните ми мисли, да провокират в главата на някой, друг по-добър модел. И да се разкрие пред този някой, начинът по който моделът му да проработи. И съшия този някой да направи онази толкова важна първа правилна крачка. Тази, с която Човекът е започнал да ходи изправен, тази която е довела до еволюция, до цивилизация, до луната и до днес. Тази, която ще доведе до бъдещото, леко хладно, но ободряващо и съживяващо, утре сутрин.

И когато най-закоравелият омекне, и когато най-безсрамният се засрами. Ще знам, че оттук нататък, ще спра да се гордея скришно, че съм българин и че живея в България, заедно и измежду, тези толкова невероятни хора, като Вас – българите, моите съграждани. 

Всички сме лоши, цаката е да намериш зрънцето добро в другия. Дори и в най-лошия.

Ние

                          на Вас/Нас - Ранобудните Студенти   

На младите всичко простено е,

ние сме ваш коректив.

Огледало сме ваше –

и криво, и право.

Ваш показател – За и Против.

На младите погледът друг е,

светът възприемат с различни очи.

Нашите  мисли са новите –

смелите, чистите – бели души.

Свободата за нас идеал е,

към върха Морал – устремени. Напред!

Към бъдеще ново понесени.

Промяна, Ние заедно с Теб!

Истината

Разминах се с истината днес.
Жалко нали.
Тя мачкаше нападалите
по тротоара, есенни листа
или може би ги галеше, не знам.
Стъпваше с лекота,
като балерина
и със същата лебедова стъпка,
избягваше калните локви.
Аз бях в претъпкания автобус
миришещ на преучили студенти,
смачкан между телата.
И само с крайчеца на окото
и се любувах
с парченце от душата ми
и се молех.
Остани за малко при нас
о, блян , безвъзвратно загубен.
После тя изчезна.
Внезапно.
Изведнъж.
Изтърколи се
от полезрението ми.
Дъжда я разми,
по мръсното стъкло на автобуса - живот.

Робски манталитет

Циментирани в ежедневието,
мечтаем
за промяна.
Такава - няма!
Живеем въртейки се в кръг,
на Repeat сме, от години..
Приемете го.
Робски манталитет.
Глупости? Ами нека видим...
400 години робство,
100 години целенасочени репресии -
подрязване на крила и прочие,
антидържавна политика.
Младите вън! Не ви щеме..
Вие носите промяна, новаторство
носите свобода и визионерство,
имате Дух! Грехота...
Да ви няма, Ей! Марш оттука!
Е, какво ще кажете сега?
Не сме ли апатични
и болезнено търпеливи,
несигурни и колебливи ?
Сбъдваме ли мечтите си,
ковем ли бъдещето си сами?
Или го караме на Shuffle?
К`вото стане - по български.
ДНК-то ни е преобразувано,
окончателно.
След стотици години,
живеейки, като опитни мишки,
ние се превърнахме
в професионална нация,
със сертификат.
Професионални роби,
ниво - C2, Proficiency !
Надежда има ли, малка поне?
Кръвта вода не става,
а свободната кръв,
робска - никога!
Изборът е Ваш,
ДНК-то или Кръвта,
Истината или Духът?

Дилър на глътка въздух

Обичам да се оставям в черните ръце
на бездната над леглото ми.
Тя е моят личен лекар
и живототерапевт.
За жалост, както всичко останало
и тя има голям недостатък,
нейните хапчета са само
с осемчасово въздействие.
Затова пък по-добри халюциногени, никой не може да ти достави...
Нали така, прекрасно мое бъдеще?
Как нямам търпение да се срещнем...





.

Пламъче

Горя.
Аз съм Огън.
Неспирен пламък.
И ден,
и нощ,
бушувам.
И цял съм жар,
и искри хвърчат от мен.
Аз обаче не паря.
Само сгрявам лекинко
мойта недоносена,
трепереща
душица...
И заспивам като къпан.

***

Държавата се досрутва пред очите ни.

И с нея гният още  и нашите сърца.

И няма ги народните будители,

                                    героите,

                  победното ура…

Предрешени са съдбите ни.

Нашите и другите.

На децата и на внуците.

Времето: гъста мъгла.

Българийо, мила родИно

остави ни, няма смисъл.

Върви си по пътя.

Сама…

Спомняй прежната слава, тъгувай

и пали по свещица…за твойте скъпи деца.