Скъпи мои приятели

Дайте ми света. Дайте го, аз ще го погълна целия и от сърцето ми ще завали щастие във всички посоки. Любов и усмивки ще се излеят върху ви и ще намокрят душите ви, и радост ще покълне в тях, като изгрев над морски хоризонт. Сервирайте ми света, нужда от прибори и подправки нямам, само вашата приятна компания е добре дошла, за да го споделя с всички ви. Защото, за да дадем, първо трябва да споделим, а след това да можем да приемем даденото ни, а аз като глътна света ще имам толкова много за даване, че по-добре елате повече, нека се съберем цялата “La Familia”, за да ни бъде весело. Скъпи приятели, такива, с които се познаваме отдавна и вие, с които тепърва ще се срещна или никога няма да видя. Всички вие, които ви има във всяка държава, на всеки континент, във всеки полюс, дайте ми света. Аз ще наточа вино, баба ни ще го сготви и нека празнуваме, да играем самба, под топлия летен дъжд от любовта ми към вас.

Светът на мечтите ни

Моля те, срещни ме, бавно. Ах, как искам да се гмурна в тревите ти, да се потопя в дълбините ти от любов, а след това да вдишам хората с тяхната доброта, които летят из пределите ти. Дай ми малко от теб, аз ще дам всичкото си, само да те имам за кратко. Подръж ръката ми, погали я с твоите сълзи от ясна утрин, после ги целуни с устните ти от нощна красота и прошепни в ухото ми шума на изтеклото време, разбитите вълни и буйни ветрове. Тогава и само тогава ще ти отдам цялото си същество и ще заспя във всемирната ти прегръдки. После да обичаш себе си и живота си става лесно…

Гласът на Критика №1

България е посредата в класацията за индекс на мизерията. Моля?

Какво ще рече това, че ние сме златната среда ли? Нито много добре, нито много зле? Мале ле, явно ще трябва да преоткрия светогледа си и да си направя операция на очите, защото цайсите май вече не ми вършат работа.

Да започнем от самата идея - класация за индекс на мизерията. Ко? Не знам за вас, но според мен или живееш в мизерия, или не. Явно това моето е някакакъв тип позитивистично мислене, без никаква съществена връзка с реалността, защото такъв индекс, както разбрахме си съществува и си действа. Какво излиза, че в целия свят има мизерия. Ми, много хубаво, така ще си станем още по-близки и ще имаме още една обща тема за разговор, освен озоновата дупка и глобалното затопляне. Значи, отивам аз в Сърбия и им казвам - о, здравейте како сте, вашата мизерия као е, еми мизерия, отговарят те свивайки рамене, след това почвам да им се плезя и да им се подигравам, че нашата мизерия е по-добра от тяхната и тяхната за нищо не става. Ха, ха! Русия най-вероятно ще завземат още по-голяма част от Украйна, защото пък на украинците не им трябва толкова много мизерия, а той СССР голям, няма да я усети много, много. Дайте да си направим и квоти за емисии на мизериите, като с газовите емисии и да правим алъш-вериш. По-мизерните държави ще продават мизерия на онези, които си нямат много, ще се развие нов бизнес, свежи пари ще влязат в икономиките, абе направо си е удар в десятката. Без такива глезотии вече - безработица, проституция, наркотици, оръжия - това вече не е нищо, започваме да играем на едро! Само трябва да се внимава с нашите политици, че те са направо виртуози в създаването на мизерии. Без да искат могат да направят така, че целият пазар на емисиите с мизерия да рухне, но пък вероятно търговията с мизерии ще е най-добре развиващата се част от българската икономика и с право ще се гордеем с нея.

И какво излиза в крайна сметка, че ние реално сме си много добре. При нас е мизерия, ама не много, достатъчно. Пък аз се чудя как може да сме толкова добре в България, а то защото направо цепим мизерията на две. Защото сме средно мизерна държава със средно мизерни хора, средно мизерни институции, средно мизерен живот и прочие. Мисля, че всички групово трябва да благодарим изключително на нашето, много и вечно мизерно народно събрание, което ни е отредило това почетно място в класирането. Аплодисменти, подайте им мека тоалетна хартия, моля.

П.С.

Последният да пусне водата!

П.П.С.

Имам съмнение, че правителствата в България всъщност работят на две места, защото им е трудно да се издържат, а и талантът им е прекалено голям. Според мен те ходят едно след друго да управляват и във Венецуела и там дават всичко от себе си, затова държавата е на първо място в индекса.

Отивам за лимони

Деца, не посягайте към луната, лимоните са кисели! Всички някога, по един или друг начин сме искали да изядем луната. Да увиснем върху клона, на който се държи и да го разклатим и раздрусаме докато тя не падне. Ама не може и разбира се има си причина за не моженето - луната всъщност е неузрял портокал. И докато чакаме да узрее, за да я откъснем, навън просветлява и ние трябва да станем отново ония възрастни ненавистни човеци, на които не им се ядат плодове, а камо ли им се виси по клони. Виж, ако луната беше бонбон това вече е друга работа, ама е невъзможно, бонбоните не растат по дърветата. Ако беше иначе всички щяхме постоянно да тръскаме едни клони и да събираме от земята бонбони все едно орехи. Не забравяйте и кариесите, както казах има си причина нещата да са си така, както са.

Моята мечта е да увисна на звездния клон и да откъсна този ми ти лимон. После да се покатеря на световното дърво да седна най-отгоре му и да разрежа на две бледожълтото си съкровище, да взема едната му част и с детска наслада да заоблизвам сочната сърцевина с език. Защо, ще попитате вие. Защото живота трябва да е сладко-кисел.

…, като на кино

Изживях много филми

обиколих света и се запознах с всички хора

изпитах всички емоции

получих неща, които не съм и предполагал че искам,

отнемано ми бе това, което най-много обичах

и беше безопасно,

и беше освежаващо,

но не беше истинско.

Живеех чрез Холивуд,

съществувах чрез актьорите

до финалните надписи…

лентата свършва

заспивам

до следващия филм.

Не знам дали се страхувах да живея

или просто нямах възможност да го правя

сигурно и двете.

Знам обаче, че животът и хората

не са като тези на широкия екран,

а може би ние ги правим да не бъдат…

а може би наистина не са…

а може би могат да бъдат…

ами ако не са…

***

Социалните мрежи са жалко подобие на Киното

деволюция на измисления свят

много хляб имат да ядат още

Настиналите ни сърца

Настиналите ни сърца треперят

страхуват се

едва, едва гледат

и вече слабо обичат

и трудно разбират

и инак живеят

настиналите ни сърца трепкат едвам

облени в сълзи

очакват

края

настиналите ни сърца не помръдват

свити на кълбо

в юмрук

опитват да задържат със сетни сили

разкъсаните си парчета

настинатлите ни сърца се молят

за малко топлинка

от Вас

от Теб и Мен

от всички ни

настиналите ни сърца…

се разпокъсаха на парченца

и вятърът ги отвя

за да покълнат

Там

където цветовете им ще родят щастие…

Пазете настиналите си сърца

лекувайте ги

обгрижвайте ги

втори няма да получите...

Окупаторите. Неслучилите се човеци!

За да се случиш човек, ти първо трябва да станеш част от реално съществуващо гражданско общество. То, заедно с правовата държава, са стълбовете на онова пространство, където е възможно да се осъществи развитието и просперитета. Те пък от своя страна са задача на хората и действията, които те предприемат за сбъдването им, е всъщност актът на случване, на тази по-висша тяхна форма, човекът - "едно открай докрай напрегнато усилие, продължителен труд".  

Това означава, че тогава и само тогава, когато са изпълнени условията, този индивид ще има достатъчната вяра, усещането за отговорността и готовността за нужното свръхусилие, което да благоприятства осъществяването на идеала.

България не е нито правова държава, нито хората живеещи на територията й могат да се нарекат гражданско общество. Тези млади хора, различни от останалите българи, имат нещо много специфично в себе си. Те искат своето светло бъдеще, искат да се развиват, страната им да се развива и имат силната вяра, че могат да променят абсурдната българската реалност - политическа и обществена. Те са онази нужна част така необходима, за да се завърти колелото на еволюцията, на добрата промяна.

Виждате ли сами вече трагедията. Има едни студенти, които органически имат нужда от промяна на средата, "обществото" и държавата, в която живеят. Имат вярата, тя е причината за това тяхно желание, но тя не им е достатъчна. Те се задушават. Без тази промяна те ще загинат. Без тази промяна всички те и още много други недотам осъзнати, ще се претопят в масата от свои, "заспали" сънародници. Или ще оставят родина, семейство и приятели и ще отидат на Запад. 

Коя е онази сила, която ги тласка? Коя е тази вяра, на която са толкова предани? Коя е тази толкова здрава опора, на която са се облегнали с цялото си тяло сигурни, че няма да поддаде? Коя е тази, която гарантира успеха на нелеката задача поели върху плещите си?

Вярата, че можеш да промениш статуквото, че това може да се случи чрез действия и свръхусилия.  Тя е вътрешният глас, който е достатъчно само да чуеш и да го последваш. Тогава се появява онази сила, която подбужда към действие и преодоляване.

Това е вярата на притиснатия в ъгъла звяр. Онзи звяр, който е на изчезване и е готов с цената на всичко да не даде живота си току-така и да изчезне в небитието. Той ще се бори с всички нужни средства, той няма да отстъпва, той ще направи и невъзможното, за да избегне опасността и да случи своето бъдеще, което заслужава.

Вярата на обречения, няма по-силна от нея. Ако това определение ви се струва твърде фаталистично може да я наречем също - последната надежда на невинния осъден на смърт. Искрената вяра, че чудото е възможно, че бъдещето, държавата, хората могат да бъдат по-добри.

Защо сега?   Защото още година-две и те ще бъдат хора със семейства, с постоянна работа и ако не се преборят сега с проблемите на страната си, няма да има кога. Те ще трябва да приемат абсурдите, така както много други вече са го направили и да се пуснат по течението.

Къде се бяха скрили до този момент? Да откриеш вярата вътре в себе си е трудно. Тези студенти са на различни възрасти. Те са малкото щастливци, появили се в диапазона на няколко поколения млади хора, които имат щастието да вярват и тази вяра да бъде силна, несломима.

Хора, чуйте и последвайте вътрешния си глас, той е вътре във вас. На тези студенти са им нужни обществени отношения с човеци. Обществен дебат с Граждани, за да станат идеите общи, а не само "техни" и да могат да се превърнат в реалност. Тези взаимоотношения или общественият дебат е условието за създаване на така желаното Общество. То пък е "ключовото условие" за създаването на личности. Оттам нататък и според вложените свръхусилия пътя е ясен. В крайна сметка каузата е обща, работата трябва да я свършим заедно, чрез "говорене" - действия.

Опитайте се, поне! Дайте надежда на тези млади хора, че могат да станат човеци. Те са започнали, подкрепете ги, помогнете на себе си и на тях, без Вас нищо може да се случи...

Една чудна история за изчезване и още нещо

Студентски град. 21-ви век. Реновирано блокче с 500 студенти живеещи в него. Пазят си го децата. Чистичко е и спретнато, с малко цветенца на двора и една прекрасна джанка току що разъфнала в големи като меча лапа цветове. Оттук се чува чалгица. Оттам рок. От беемвето ,спряно отпред, дъни модерен бг рап. От време на време от някой прозорец полита торба с боклук, плюнка или фас. Често по коридорите на блока и стълбището мирише на пържена риба, скара или пък се усещат разни ухания напомнящи мамините гозби. Разбира се, не може да се размине без хлебарка или мишка. Абе, образцов, студентски блок го кажи и недей обяснява повече.

Та, този блок един ден изчезна. Да, точно така, просто се изпари. В рамките на една секунда, чу се само едно “пуффф” и блока дим да го няма, барабар със студентите, които тогава бяха в него. На негово място едно тъмно петно, отпечатък, като от бившо огнище и нищо повече. Паркингът си стои, колите също. Градниката и тя. Цъфналата джанка изглеждаше още по-хубава без грозното циментирано чудовище до нея. Ама от общежитието и хората ни следа.

Дойдоха линейки, пожарни, патрулки, министри и министерши, секретари ( главни и не толкова главни ), военни и цивилни, журналистите и те. Всички се почесваха, побутваха се, хъкаха и мъкаха там, но резултат никакъв. Дойдоха и учени, и кибици, и лаици, и студенти, по-късно и родители, ама пак нищо не стана, блока не се появи наново. Новината се разпространи бързо. Останалите обитатели на сградите наоколо, а и не само, излязоха навън и не искаха да се приберат. Беше ги страх. И никакви увещания, молби, подканвания и нареждания не помогнаха. Е, разбира се, това не трая дълго, трябваше все някога да се върнат по стаите, така че паниката в останалите студенти трая само до вечерта, когато вече дойде време да се гласят, за да отидат на чалготека или да се напият и да припаднат в леглото ( едното често не изключваше другото ).

На другия ден блока все така си го нямаше. Само един пес и един дърт циганин се бяха появили отнякъде, ама живущите, които имаха късмета в секундата на злощастното събитие да не са си в стаите, обясниха на пазещите изчезналия блок полицаи, че те не са техни съседи и явно случайно са се пръкнали отнякъде по свои си причини.

За, меко казано, странния случай научи и останалият свят. Навсякъде медиите и социалните мрежи гръмнаха:

“Изчезна блок пълен със студенти в България!”

“Извънземни? Студентски блок и обитателите му се изпариха!

“Поредният случай на изчезване в България. ЕС спря фондовете”

Правителството беше безсилно. Чуждите служби и те. Все пак се организира общонационално издирване на блока. Създадоха се групи по градове, села и паланки, които да покрият периметъра, от граница до граница. Търсиха, търсиха и пак нищо. Контролът по КПП-тата се затегна, цял свят почна да праща писма на солидарност към България, българския народ и семействата на студентите, както и към Община София ( блока си беше нейна собственост). Появиха се и търсачи на силни усешания, приключенци, луди и бивши похитени от извънземни, които се включиха в търсенето, но напредък нулев.

Вече седмица нямаше ни вест, ни кост, освен спорадични слухове, че видиш ли бл. 12 ½ ( такъв беше номерът на блока ) е бил забелязан да се носи над румънските гори посока Крим. Путин като разбра, включи всички радарни установки, вдигна във въздуха де що имаше самолет и хеликоптер, ама се оказа, че информацията е невярна. Някакви пияни украинци, които били на почивка в Румъния се били вкарали във филма и ей го на - летящ блок минал над главите им и им казал, че отива да приюти кримските татари, които искали да бъдат отделно от останалите кримчани.

Разбира се и Интерпол не остана по назад, те вкараха снимка на общежитието в базата данни, за да може служителите в полицейските управления и по летищата ако забележат нещо прилично на него да сигнализират. Надеждата вече угасваше, когато изтече информация, че в Гърция един блок се положил на един хълм около Атина и изглеждал застрашително. Може да се досетите, че и това не се оказа истина. Кой умник би отишъл в нелегалност в Гърция? Ми то там пенсиите ниски, управляващите се сменят като носни кърпички, икономиката е на 0% , ква ти е работата там? Никаква! Е, сграда на хълм наистина имаше, ама то било дворец на някакъв новобогаташ грък, който направил много пари точно в този период , когато южната ни съседка получи последния транш помощи от Германия.

Българските власти бяха притеснени, че този “дразнещ” случай на изчезване може да им коства мандата или най-малко спокойствието, тъй като имаше вероятност от обществено недоволство. Затова се прие пакет от мерки, подготвен от експерти, който имаше за цел да предотврати бъдещи подобни неудобства и дори да насърчи строителството на студентски блокове по населени места. След тази стъпка, която прецениха като много добър ход и обявиха за едно от хубавите неща, които са направили по време на своето управление, депутатите даже почнаха да се майтапят със ситуацията. “Какво е общото между изчезналия блок и Делян Пеевски? Еми, нито един от тях не може да мине през вратата на Пленарната зала!”.

ЕС заключи, че предприетите мерки от страна на българското правителство са достатъчно основание да не прекъсва достъпа на държавата до фондове и програми. Из кулоарите на ЕП се носеше мълвата обаче, че при следващо изчезване ще бъдат наложени икономически санкции на България, като Ангела Меркел дори смятала в близко време превантивно да обяви, че Германия има готовност да осъществи такива действия спрямо България, та да му мисли ако пак сгафи.

Сами се досещате, че следа от блока не се появи никъде. Само някъде из Африка, докато ловувало едно племе, върху главата на вожда паднала една торба с боклук. Никой не обърна сериозно внимание на този случай, но племето (наричащо се - те-лъже-бомбкчукпак-чик-кия-унг)  напредна доста в своето развитие (явно благодарение на Божествения-дар-дошъл-от-небето, както го наричаха те) и стана една от най-бързо развиващите се общности на континента.

Построи се възпоменателен паметник на мястото, където някога съществуваше бл. 12 ½ . Надписът на него гласеше - В името на геройски изчезналите другари, които не изоставиха символа на бъдещето, развитието и просперитета на Студентски град и България, а потънаха в забвението заедно с него! Бл. 12 ½ ! От признателната Държава!

Скоро след това част от медните букви, с които беше изписано посланието също изчезнаха и надписът вече гласеше - Ние сме там, където са парите изчезнали от проектите и фондовете за развитие - но се оказа, че това всъщност е провокация и част от предизборна кампания, осъшествена от група продажни студенти.

Какво стана с блока ли? Еми, какво да ви кажа, въпреки че съм част от изчезналите, щом ви пиша тези редове значи все пак съществувам. Но е странно разбира се, една сутрин да се събудиш на някакво място, което не е онова на което трябва да се намираш всъщност. Общо взето наистина изчезнахме от лицето на земята, но се появихме на някаква друга земя. Не мога да ви кажа точно паралелна вселена ли се води или рай, ама там е наистина прекрасно. Още по-хубавото е, че когато реших да се облека и поразгледам наоколо намерих в една торба всички чорапи, които бяха безследно изчезнали(откраднати от чудовището под леглото или онова в пералнята) и много се зарадвах. Навън до блока вместо онази джанка имаше някакъв човечец от Атлантида, който ме приветства с добре дошъл и се представи за мой екскурзовод. Показа ми забележителностите на региона - самолет на Малайзийските авиолинии, който екипаж  по неговите думи бил много щастлив тук и си живеел спокойно и в разбирателство с околните макар че дошъл наскоро, като мен и блока ми, който той смяташе за къща, а мен за някакъв цар щом ми е толкова голяма къщата. После ми показа редица хора препичащи се на слънце, пиещи коктейли с огромни усмивки на лицата си, които в един или друг период също били изчезнали от земята, но се появили тук. И още много чудесии имаше в нашия тур, но нямам думи, с които да ви ги разкажа за жалост.

Та, идеята ми е да не се притеснявате за нас, ние всички сме ОК, тук е прекрасно, има всичко необходимо, няма никакви проблеми и си живеем така, както само сме мечтали да го правим. Надявам се тези писания някак си да изчезнат оттук и да се появят при вас, за да не ни мислите много, но засега не се получава явно.

П.С. Откъде знам какво се е случвало след изчезването ни? Е, все пак личния ми екскурзовод е от Атлантида, а най-добрият ми приятел е Нострадамус нали.