***

безкраен любовъртеж

и само ти не потъна,

до сърцето прогизнала

остана да се носиш

едва дишаща

неспасена

търсеща своя сал

отдавна разбит на парчета

отнесен в дълбините на миналото

***

Пръстите ми я галеха без посока и ред.

И цялата настръхваше, и тихо стенеше.

Сякаш аз бях маестрото, а тя пианото.

Без публика и оркестър зад гърба ни.

Само ние и екастазът на мелодията.

Която заглъхваше във вечността….

****

Не ме мори жегата, страховете ме мъчат.

Ония, дето нощем не ме оставят на мира,

пък денем ми притискат съннната артерия.

Ония, дето ги получавам по пощата,

в името на справедливостта, ама другата -

не моята, не твоята, не от учебниците.

И тая справедливост расте чрез мен и в теб,

пуска корени, та здраво да се закрепи.

И не можеш да я оспориш, следваш я,

докато не стъпи накриво или не я препънеш.

Тогава разбираш, че и справедливостта кърви!

***

Горчив спомен изплува от миража на миналото лято,

когато аз и ти - без да имаме куража, отрекохме се...

И на брега съдбата изхвърли телата ни безжизнени,

изплюти от дълбините на невъзможното бъдеще -

седнали сгушени на брега, чакайки да дойде есента.

***

Горещината влудяваше и не ти даваше да заспиш, оплиташе те в порочни и тайни мисли за мен, които се залепваха по чаршафите ти без да можеш да ги изгониш.

Сънищата ти избягаха през прозорците в търсене на друго ледено сърце, че твоето се беше разтопило на кристални капчици пот искрящи по кожата ти на лунна светлина. Те обаче се изпариха, в нищото, като целувките ми - влажни и мимолетни, сякаш летен флирт, дето ще го помниш завинаги.