Периодизация на българската литература

Лекции по Българска литература, спец. българска филология, СУ "Св. Климент Охридски"

За маркери на периодите в литературата ни се използват външни, еднократни исторически събития. За долна граница на периода от Освобождението до ПСВ се приема 1878г. Тя обаче не обхваща процесуалността. Това изкуствено деление е причината автори като Петко Славейков, активни и след Освобождението, да бъдат отнасяни единствено към Възрожденската литература; и vice versa — Иван Вазов, игнориран от Възрождението, макар да започва да пише преди 1878г.
Периодизацията може да се коригира чрез условното разделяне на Възраждането на два периода — до и след 1878 (хипотезис на Тончо Жечев). При такова разделяне, първата половина се характеризира с колективно пресъздаване на националното самосъзнание, а следосвобожденската такава — с антропоцентризъм и индивидуалност.

През 80-те години на ХХ в. Георги Дачев излага теорията си за "ускорено забавено развитие". Според нея след принудителното изоставане на българската литература през турското робство, след Освобождението процесите започват да протичат много по-бързо, за да се ликвидира пропастта между българската и останалата литература. Проблемът в тези две виждания е в механичното прилагане на Ренесансов "калъп" — не съществува модел за Ренесанс; грешно е да се мисли спрямо чужд модел: това води до вменавяне чувство на малоценност и осъждане българската литература на "вечно догонваща". Литературен "империализъм" — един център, задаващ модела.
С хипотезата на Тончо Жечев има още едно логическо несъответствие: ако за горна граница на Възраждането приемем 1878, не можем да определим форматирането на националната литература — Възраждането се опознава след Освобождението; няма спонтанна национална самосъзнателност. Христо Ботев например става голям поет след 1878, макар да е мислен като голям възрожденски поет. До Освобождението е било трудно пренасянето на емигрантска литература.
Съществува и "дебат" до каква степен Паисий е бил популярен преди Освобождението и от историята му е имало ефект или той трябва да се търси след 1878г. — "конструктор или конструкт".

Проблемът с горната граница (ПСВ) също е драстичен. Пример: символизмът като най-значително явление играе роля и след войните; в един момент е авангард, а в следващия — утвърдено явление. Изучава се когато представлява авангард, а сетне — остатъчно явление, макар тогава да е в най-чист вид. "Насилие" над литературните процеси. Всички етикети са вредни за литературната история, но ако не назоваваме литературата назад, няма как да я диференцираме; дилема на историка.
Алтернативен начин на периодизация: двупериодна концепция — история на ХIХ и респективно ХХ в. В началото на двайсти век индивидуализмът се засилва.
Обикновено се мисли как се пише литературна история, а не каква литературна история се пише — няма общо с обективността, защото всяка история се пише от определена гледна точка; няма единен критерий за важност.

Идеята за канон е определяща за литературната история. След 1989 има опити за пренаписване на литературната историята, които се провялат поради непроменената логика на търсене. Няма как да има пренареждане, докато водеща е идеята за важност.

През 70-те години на ХХ в. в Западна Европа и САЩ се заражда т.н. "нов историзъм" — промяна на мисията на историята като множество от гледни точки, за които трябва да сме наясно кой стои зад тях. Вместо литературна история трябва да има по-голямо множество от литературни истории. Пример: никой не е писал за масовата българска литература, нито история на литературните вкусове. Българинът не е един читател, ерго — средният читател е абстракция.

Могат да съществуват тематично организирани истории — например история на сексуалността (Фуко) и т.н.

Хипотезис: "провинциализъм" на българската литература.
Българската литературна история е такава на "генералите" — тенденции на колективната памет: всичко периферно отива в задните редици. Пример: Пенчо Славейков персонализира желанието за европеизация. По подобен начин стоят проблемите с назоваването на понятията: всички са взети от Запада, без съобразяване дали са напълно подходящи и отговарят като смисъл. Западноевропейският модернизъм, сред който личат имена като Вирджиния Улф и Франц Кафка не могат да се сравняват с българсикте автори заради историческите разлики. До кръга "Мисъл" говорим за "модерност", сетне "символизъм" и след войните — "модернизъм" (свързано с експериментиране). "Символизъм" идва от френската литература — 1886 — но съществува ли български такъв? Нашата "версия" е твърде разнородна и противоречи на някои от основните характеристика.
През 80-те години на ХIХ в. литературата се "завръща" в България: през Възраждането 90% от литературата ни се е правела в чужбина; центърът на културния живот е бил извън границите.

След Освобождението участието на писатели в политиката е най-масово. Поява на "писателят-политик" — Петко Славейков, Иван Вазов, Захари Стоянов. Едновременно с това се завръща и културната периодика, появява се и бъдещата БАН. Времето се характеризира с процеси на държавно строителство. Македонската тема изземва революцонните настроения.

Формират се два центъра на културен живот — София и Пловдив, като до 1885 последният има водещата роля — там се издава първи литературен вестник: Денница на Иван Вазов (негова е и първата издадена книга след Освобождението — стихосбирката "Избавление" 1878г.), театър, много читалища... След Съединението София поема водещата културна роля. През 80-те години Екатерина Каравелова организира първото литературно сдружение: кръгът "св. Климент" и едноименна библиотека — сборище на русофили.
Най-значимо явление на този период е появата на мемоарна литература; явление, развило се изцяло след Освобождението.

 На първо място трябва да се споменат "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов (три тома, съответно '82. '84 и '92 посмъртно). Други значими такива произведения са "Неотдавна" на Иван Вазов (мемоарна повест), "Миналото" на Стоян Заимов, "В тъмница" на Константин Величков. Трябва да се споменат и "Спомени от цариградските тъмници" на Светослав Миларов, която представя в различна от приетата светлина затворническото битие и затова не намира място сред традиционните мемоари. Мемоарната вълна далеч не се изчерпва с тези произведения, има спомени на поборници, свидетели и т.н. Те обаче не застават на гледната точна на историята.
[Цветан Ракьовски в изследването си "Образи на българската памет" търси и негероичните текстове из мемоарните такива от 80-те години на ХIХ в.]
Съществува силна литературна линия, градяща образ на българската история. С "Епопея на забравените", "Чичовци", "Под игото" Вазов е най-голям създател на литературата — създава емблематичните образи; пише това, от което народът има нужда за самочувствието си. Именно писателите създават днешния начин на приемане на героите като Левски, Ботев, Бенковски.
Появява се потребността от модернизиране на българската литература — индивидуални проблеми. Едни от първите такива произведения са на Иван Вазов — "В царството на самодивите", а също и "Кихавицата на салюста". Тогава принадлежи и философската поема; Стоян Михайловски написва три в първата половина на осемдесетте: "Поема на злото", "Катедралата на смъртта", "Въздишки от бездната". Някъде по това време се появява и ранното творчество на Тодор Влайков — народническата литература.