***

Чувалът, с който като дете се пързалях по баирите в снега, все още висеше окачен на вратата в зимника. Познах го някак, въпреки че сега приличаше на обикновен боклук. Стоеше точно там, където го бях оставил в онази последна зима, преди да порасна. На ръждивата закачалка до един сноп вече повехнали билки и връзка ключове за отдавна заяли врати.

Прокъсан и прашасал, някога пълен със спомени, сега те сякаш бяха изтекли от дупките му и потънали измежду проядените греди на пода. Нямаше кой да му направи кръпки, през всичките тези години, а аз и не бях шивач. Не знаех дори за кой край да хвана иглата.

Обърнах го наобратно и го изтръсках. Нищо не стана, освен, че се вдигна сив облак, от който се закашлях силно. Захвърлих го настрани. Допирът до грубия плат обаче ми се стори някак познат. И този леко стипчив мирис. Не спрях да го усещам и след като се върнах в града. Малко ме стягаше от него. После изведнъж спря. Повече така и не го долових. Нито се сещах, че някога го е имало.

***

Пелената от дъжд трептеше като паяжина. Падайки устремено, капките се превърщаха ту в хвърковати снежинки, ту връщаха сълзовидната си форма и се пропиваха в земята. Тя жадно ги поглъщаше и издишаше из гърдите си студена влага, която полепваше по настръхналата козина на всяка живинка. Някъде имаше слънце, но не и тук. Над нас даже нямаше небе, само безкрайна и размита сива шир. Нито ден, нито нощ. Натежалите облаци бяха издули кореми и притискаха въздуха надолу в душна хватка. А птиците се стрелкаха напосоки, сякаш в опит да поемат глътка въздух и да уловят с крила някой тъничък, белезникаво-жълт лъч, който така и не успяваше да пробие завесата от графитен плюш. Униние обаче липсваше. Само апатия и едва зародил се възторг. Очакването отиваше към края си. Скалите лъщяха излъскани. И се оглеждаха в полирания си камък, гордо изпъчили се над всеки и всичко. Строени една до друга бяха планините, стегнали невъзмутимо снага. Заякналите потоци с глух тътен блъскаха в коритата си. Разпенените води изнасяха своя концерт, който не подлежеше на диктовка и ноти. Това беше мелодия стара колкото зората на света. Те подканяха земята да се събуди, танцувайки под древните ритми от ехото на вечността. Това беше пулсът на живота. Но мигът не беше дошъл. Топлите ласки на светлината ги нямаше още. А само тя можеше да вдъхне от онова вълшебство, което да пробуди живите и не живи твари за новото начало, от което така силно всички се нуждаехме.

***

Снежинки хвърчат напосоки. Нагоре. Надолу. Без ред. Древен ритуал. Езически танц. Изначална красота. По-стара от самия живот. Която ще остане и извън него. Въпреки него. Лудешки подскачат те около замръзналия въздух. Завихрят го в бури. Ядосват го. А той бесен. Леденее. Трупа ги на преспи. Те обаче го разсмиват със своя хаос. Омекват го. Приспиват. Напомнят ми за свободата. Току я получиш, тръгнеш да й се радваш и нея вече я няма.

Свръх(без)крайности

Това са дните на свръх(без)крайностите.
Реалността се превръна в натъманена стабилност,
податлива само на един - Началникът!
Патриотизмът, гол до кръста и само по потури,
дезертира в патриотарство. Разстрел!
Довчерашни цензури закрещяха: Аве, Цензуре,
ние словоосвободителите те поздравяваме!
Писането го обърна на драскачество,
а културата на културизъм. Театрите станаха на фалш.
Криволаците пък все така не стигат. ВУЗ им построиха.
А по улиците тълпи от пречупени гърбове.
После, защо нямало раждаемост.
Ами, родете вие човече с формата на бумеранг,
докато сте в поза - гледащо надолу куче.

Ultima Thule

Белият ми дроб издиша. Спихнал се е. Не му пука за мене. Нито на вас, очевидно, дето живеете сякаш можете. Аз бях сърце. Току разтуптяло се, изпомпващо мечти. А сега стоя на едно място и трептя като развалил се секундарник на разнебитен китайски часопоказател. Зная, че следващото отброяване може да ми бъде последно. Тъй си съществувам засега в безвремието. На инат. До изнемога. Прилично на ръждива стотинка, чакам дефибрилация. Но режимът на свободата е непредвидим. Сякаш съм част от перверзна игра на хазарт, ала монетата няма печеливша страна. Тя е непрогледно черна и студена като обратната страна на луната. Като мен. Негостоприемен и осеян с кратери. Пълни с горчилка и полуспазени обещания. Няма кой да кацне тук. Освен неживите металически човеци, които ще ми лепнат стикер за негодност. Не съм подходящ донор. Светът не може да съществува чрез мен. Изхвърля ме от системата си, разнебитила се от проби. Може пък да не съм за тук. Само че досега сме стигнали най-далеч до един фъстък. Което не е много окуражаващо, въпреки че сме в годината на свинята. Обаче ми писна от освинване. Аз още ще чакам своята Ултима Туле…