Мислите ми са неми. Страшно е, когато спреш да чуваш гласовете в черепа ти. Това е знак, че се претопяваш в нормалността. Или е знак, че ти е нужна промяна. Или просто трябва да си легна, защото алкохолът вече ми е в повече и е рано сутрин. А може би сърцето ми е още не е заздравяло и само нескопосано съм сбрал и залепил парченцата му едно с друго. Истината е, че съм скучен. Не просто безинтересен, а не-вълнуващ-самия-себе-си. Поне да можех да проведа един читав диалог с вътрешното си аз. Сигурно ми трябват стимуланти. Искам да се надрусам с живот, за да поема дълбоко въздух, че чак да усетя топлинка по краищата на пръстите ми, а ръцете ми да настръхнат, като от превъзбуда. 

Навярно изплашен от невъзможността съм забутал азът на желаното мен толкова надълбоко, че ще ми трябва свръхпомощ да го примамя на повърхността на съзнанието ми. Нужно ми е повече от градуси и химии, трябва ми доброта. Искам да срещам човещина и състрадание. Искам, когато вървя по улицата да не ме присвива сърцето от болка. Искам, когато погледна в чуждата физиономия и погледът ми премине през плътта й, и струните на съзнанието ми докоснат душата му, да не се сгърча в жестоки конвулсии, а да се усмихна тъпо. Така, както се усмихваме на възлюбения си, или на коледните подаръци, или на снимките на малките сладки чужди бебенца. 

Да си идеалист е сладко. Опива те. Кара те да мечтаеш. Колко от Вас продължават да мечтаят още. Мечтите не са това, което бяха. В днешния свят ако го искаш достатъчно можеш да сбъднеш всяко желание. За това обичам България, тук мечтите са си такива, каквито трябва да бъдат. Недостижими! Това му е чарът на цялата работа. Да искаш и да се бориш със зъби и нокти за нещо и да знаеш, че то няма как да се случи. Иначе скука. Иначе светът щеше да свърши много по-рано под напора на сбъднатите съкровености на изродените ни сърца. Добре, че я има нашата мила държавица и нейната компания от страни на чудесата, в които чудесата ни не се случват, а има само техни криви, чужди проекции.

Лягам да спя. На кой въобще му трябва да чете подобни размисли. Откога различното е интересно? Дали то е различно? Като почнах да пия вчера все още не беше. Дали остана в чашата ми още една глътка? Дали възглавницата ми ще мирише на косата й? Дали в сънищата си тя ще ме целуне по челото така както целувах аз нея? Ако се усмихна насън значи е…

***

Тя му се възхищаваше. Не на самия него, а на начина по който виждаше света. Затова всеки път, когато се возеха в таксито или шофьорът ги караше нанякъде, тя се присламчваше по-близо, за да гледа през неговия прозорец. Искаше поне за малко да усети това негово така завладяващо възприятие за заобикалящото ги пространство.

После винаги беше малко разочарована. Не знам защо, може би очакваше да види еднорози и разни магьосници, които правеха живота да изглежда по-шарен и по-интересен. Но не, нямаше такива неща. Нямаше дори и спомен от тях, всичко беше такова, каквото си е. Тъпо и нормално. Но това го правеше да бъде още по-различен, още по-неудържимо желан от онази в нея, която всъщност я нямаше и която искаше да попие всяка капка дъжд падаща от небето.

(Буковски е виновен!)

( Да не се чете от хора, които не искат да видят думи като - "е*ане" ! ) 

животът на всеки е скапан

отвратителен като повърнато

давиш се в собствения си въздух

скапана работа, знаеш как е...

има и хубави неща обаче

чукането сутрин,

свършването сутрин,

с кафето сутрин,

с цигарата сутрин

обичаме до сутринта и до първото изпразване

най-нещастен е този, който не спи нощем и за който няма сутрин

след сутринта малко неща са от значение

освен ако не ебеш в офиса,

не пиеш в офиса,

не свършваш в офиса

чукането е наркотици, наркотиците са чукане

после питат защо всички се друсали...

еми не е много лесно да си намериш свястно ебане, че и пиячка

спреш наркотиците,

пиенето не ти понася,

работиш като вол

ти си средностатистически онанист на заплата

харесва ти, защото не ти стиска да ти стиска да ти го постискат

затова сутрин сънуваш,

биеш си една ръчка и добре че имаш въображение...

“Интелектуалците” подпиращи Веждата на Културата

Честито имаме си отново правителство. Разбира се, от ден първи, а дори и от по-рано започнаха скандалите, глупостите и невероятните истории, като при всяко ново такова. В настоящия текст, който ще публикувам на части (по личности) става дума за онези, които се обявиха в подкрепа на министъра на културата - Вежди Рашидов. Дали изборът за министър е правилен или не, е отделна тема. По-скоро ще се опитам да покажа, че на подкрепящите г-н Рашидов “интелектуалци” хич не им се отдава да говорят на политическа тематика, било тя свързана и с култура, а някои от тях за жалост се оказва, че са далеч дори от самата Култура.

Текстът се базира на цитирани в медиите мнения на съответните интелигенти:

Теодосий Спасов:

Вежди Рашидов е голям български артист, художник, който е със сигурност с много по-голяма чувствителност от хората от кабинета „Орешарски“, защото те не чуха и не видяха нашите протести.

Искате ли да Ви назначат в семейство някакъв роднина или външен човек да живее при Вас? Когато Вие сте избран за министър-председател, Вие определяте хората, с които ще работите. Или ако правите оркестър, кастинга го правите пак Вие, Вие свирите музика с тези, които сте избрали и харесали. Някой може ли да протестира и да Ви каже нещо, за да си смените Вашите музиканти понеже не им харесват? Изхождам от позицията на музиката. За мен музиката ни дава цял живот отговори на социални, политически и културни въпроси, това е състав, който е определен от премиера, имаше избори, избраха го от парламента. Мисля, че миналият случай на предишния парламент беше доста алтернативен.

Валентин Танев:

               

В сравнение с бившия министър на културата от правителството на Орешарски г-н Рашидов в първия кабинет "Борисов" си вършеше много по-добре работата. Дали той ще я върши все така добре, както преди това – никой не може да каже, това е въпрос на време. Но аз самият не съм склонен да предопределям неща, които още не сме видели. Защото всичко зависи от бюджети, бюджета на Министерството на културата, цялата бюджетна рамка на страната. Културата е нещо, което е в зависимост от бюджета на цялата страна. И ако г-н Рашидов успее да издейства близо до 1% от бюджета – това ще е добре. Но е въпрос на време, не е еднозначно „аз съм против някого“, просто трябва да е ясна политиката. Ситуацията в цялата държава е изключително тежка и има някои неща, които не зависят само от личности, а зависят от политиката на самия кабинет.

Теодосий Спасов подхожда много дипломатично по въпроса , както и Валентин Танев - Вежди Рашидов е по-добър от предишния министър и толкова. Но, г-н Спасов, да сравните Министерски съвет и правителството със семейство, това е абсурдно. Те нямат нищо общо помежду си, а още по-малко има общо между изборът на министри и кабинета с кастинг и оркестър. Да не говорим, че да сравниш правенето политика с правенето на музика е откровено смешно и много мечтателско. Моля Ви, Вие сте гордост за България и българския народ, попрочетете какво представлява органа на изпълнителната власт - Министерски съвет, какво е Правителство и на какъв принцип се избират определени лица за министри и каква е функцията им - те са орган със специална компетентност, а не свирят на тромбон. Въпреки че в оркестъра се прави кастинг, за да се изберат най-добрите музиканти и сравнението с избора на министри да изглежда подходящо, то е изключително несериозно поради спецификата на работа на съответните лица и делегираната власт от българския народ на народното събрание, правителството и политическите личности. Говоря условно! Защото да, ако искате да кажете, че има един Кукловод в правителството (Диригент) , който казва какво и как да се прави (свири) и че има Някой си, който прави “кастинг” за министри , да прав сте! Искрени поздравления за цялостната метафора, гениална е!

“Някой може ли да протестира и да Ви каже нещо, за да си смените Вашите музиканти понеже не им харесват?”, еми всъшност да, може , а и трябва , защото това е част от смисъла на демокрацията. Гражданското общество има коректорски функции и правомощия върху работата на институциите и хората представляващи ги. Това е неговият смисъл, а един от инструментите за осъществяването им е именно формата на Протеста. Да, Вие казвате, че изхождате от позицията на музиката, но изхождайте от тази позиция, когато говорите за музика, когато говорите за политика не е обосновано!

Тук ще споделя и мнението си за изказването на Валентин Танев. Наистина г-н Танев се изказва изключително политически коректно по назначението на г-н Рашидов и хората искащи да е министър на културата. Той не заема страна по въпроса, не изказва ясна позиция, а умело успява да задържи баланса в говоренето си.

(Следва продължение - Йордан Караджов, Иво Сиромах и Владимир Пенев, ще е брутално обещавам Ви!)

***

По счупените улици вървим напред,

стъпваме в миналото със затворени очи

и с разперени ръце

усмихваме се към любимите спомени

но дали са все още там

или това е въображението ни

Търсим себе си, среща в тъмното

но лабиринтът е с задънена улица

и ние сме завинаги изгубени

и ето слънцето отново се показва

и слагаме усмивка на лицето си

защото знаем, че щом падне нощта

пак ще се залутаме в сладко търсене

Сладко събуждане

   Последен слънчев ден, но почакай

нека той започне перфектно -

с аромат на кафе и ти малко рошава,

увита в одеалото,

пръстите ти шават голи в края му

будиш се с усмивка

леко диагонално

на леглото

гушната

в мен.