Курсова работа по Българска литература между двете световни войни;
изготвил: Константин Костов, СУ "Св. Климент Охридски"
Романът „Кръв” на Константин Константинов е издаден през 1933г. , почти
десетилетие след атентата в църквата „Света Неделя” , който непряко посочено е
и събитието около което писателят изгражда повествованието в текста. Не можем
обаче да определим романа, като строго исторически или политически, тъй като му
липсват определени качества, но правилно бихме могли да го определим като
изследване на влиянието на бурните, кървави епизоди от нашата история през
20-те години на ХХ в. върху социалнопсихологически модели, гражданския и човешки морал.
За романа на Константинов няма много написана критика, той е един от
инкриминираните романи в българската литература, в обществените библиотеки до
1990г. е бил със знак „СФ” (специален
фонд). След излизането от, както го нарича Людмила Стоянова - „обществото на
инкриминираните книги” (Стоянова 1992: 81) , интересът към „Кръв” и Константин
Константинов се възобновява, не бурно, но се срещат разбработки за него в
отделни издания. В последните години множество публикации върху творчеството и
живота му има поетесата и университетски преподавател Мира Душкова. Още когато
излиза „Кръв” лявата критика определя романа като фашистки и художествено
твърде слаб, мнение строго субективно, тъй като те смятат, че произведението
представя крайнолевите техни другари, като терористи. Писателят е обвинен, от
известният литературен критик Пантелей Зарев, че е „недоразбрал смисъла на
революционната борба и необходимостта да се използва и въстанието като средство
и оръжие в тази борба” (Зарев 1973: 111-112).
Атанас Свиленов в „История на българската литература” T.4 определя произведението като „съвършено безпомощно в
художествено отношение” и „подчертано несполучлив роман” (Свиленов1976: 683) .
Могат да се изведат още множество подобни примери, които да покажат
настроението на критиката към романа. Общо взето „Кръв” не е приет добре от
голяма част от критиците, било то ''ляво'' настроени или не. Разбира се,
изказват се отделни положителни черти и проникновени мнения за него - с по
няколко изречения, но като цяло в периода от издаването му до 1990г. ,
произведението бива определено за несъвършено и слабо.
За жалост днес, Константин Константинов е един от незаслужено забравените
български автори. Той е познат с преводите си на западноевропейска и руска
литература, произведенията му за деца, а сред най-известните му книги са
сборниците с разкази "Към близкия" (1920), "Любов" (1925),
"По земята" (1930), "Трета класа" (1936), "Ден по ден"
(1938), "Седем часът заранта" (1940), "Птица над
пожарищата" (1946) и най-вече мемоарното му творчество. Мемоарната му
книга „Път през годините” се поставя на трето място след „Записките” на Захари
Стоянов и „Строителите” на Симеон Радев. Наскоро Национална библиотека
„Св.Кирил и Методий” предложи на читателите неиздадените спомени на писателя,
които бяха дарени на библиотеката от писателя Валери Петров. В статията
„Неиздаваните спомени на Константин Константинов” , поместена в електронният
новинарски сайт - vesti.bg , се разказва повече за това събитие: „Когато Константин Константинов
издъхва в дома си в София на 3 януари 1970 г., сестра му, художничката Донка
Константинова, с която са неразделни спътници цял живот, преди дори да извика
лекар, се обажда на поета Валери Петров. С него Константинов бил най-близък
през последните години от живота си. Валери Петров получава и съхранява над 30 години скромния
архив. По изрично записаната воля на Константинов го предава чак през 2002 г.
на Националната библиотека.” * . Константин
Константинов издава заедно с „Кръв” през 1933г. още един роман в съавторство
със Светослав Минков – „Сърцето в картонената курия”.
Първите си произведения Константинов публикува 1907г. в сп.”Българан”. През
1910 г. Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов издават “Българска антология. Нашата
поезия от Вазова насам”, като последен е представен и Константин Константинов.
Той е бил част от известната „литературна бохема” и от приятелски кръг, в който
личат имената на Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил
Стоянов, Николай Райнов, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Никола Янев, Йордан
Йовков, Елисавета Багряна, Гео Милев и др.
Интересно, че от всички представени автори в гореспоменатата антология,
единствен Константинов доживява до по-сериозна възраст. Той заедно с Димитър Подвързачов,
Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Никола Янев и др започват да
издават списание „Звено” , а в кръга „Звено” се включват и други техни приятели
– писатели и общественици. Любопитно за списанието е , че: „При обсъждане на
името му се приема предложението на Константин Константинов – “Звено”,
отбелязва Милю Петров в статията си „Димитър Подвързачов и литературният кръг
„Звено”, публикувана в електронното списание за литература „Литературен свят”
** . Писателят сътрудничи на редица известни периодични издания, като
„Златорог”, "Българска сбирка", "Наблюдател", "Наш
живот", "Съвременна мисъл", "Изкуство и критика",
"Изкуство" и др.
В статия за Константин Константинов през 1959, Николай Лилиев казва за
стила на писателя: „„Мекотата и непринудената лиричност, характерни за
дарованието на Константин Константинов, предполагат ония вътрешни преживявания,
които определят неговия език. Но силата му не е само в своеобразието на този
език, който придава особена прелест и очарование на цялото негово творчество.
Тя е в онова здраво реалистично чувство, което лежи в основата на
художественото му дело и го вдъхновява. Това реалистично чувство, през дните
когато можеше да се говори за символизъм и у нас, го предпази от излишни
увлечения и не му позволи да измени на своето творческо начало: да изгражда
характера на всяко свое действуващо лице върху лични преживявания и много често
сам да бъде герой на произведението си.” И допълва: „Без преувеличение може да
се каже, че прозата на Константин Константинов звучи като интимна поезия,
вълнува като лирическа поема. Рядко в българската литература е имало такъв
стилист, съчетал в своите разкази из градския живот прозрачната чистота на
словото с изтънченото чувство, което се стреми да намери свой точен израз. Точността
– това е другата особеност на неговия стил.” ( Николай Лилиев , София 1959 ).
Подобно мнение на такъв изтъкнат български лирик и всепризнат майстор на
стила и музикалния стих , независимо от
това, че е негов близък приятел, трябва да се вземе изключително сериозно.
Въпреки че „Кръв” не е определен за постижение в творчеството на автора от
критиката, а и от самия него: „той не
ценял тая си книга – тя не е роман, по-скоро скица.” ** , в него може да
открият същите характеристики отбелязани от Лилиев. Перфектен стил, читателят
има усещането, че всяка дума си стои на точното място, чистота и изтънченост на
словото - най-вече при природните описания. В множество от характерите може да
открием реални личности, а в писателят и публицист Дойчинов дори самият Автор.
Точно в тези образи, прототипи на личности от реалността, писателят търси
най-задълбочено социалноетичните и психологични въздействия на идеята за
социалната революция и начините за нейното осъществяване, както и отзвук в
мисленето и душевните им преживявания от кървавите опити за установяване на нов
социален ред. Авторът разглежда и други образи, като например бащата на
загиналия в печатницата ученик, адвокатът Дрински, Людскан, художника Вихров,
македонеца Кръстьо и ученикът Янко, на които също ще се спрем по-надолу.
Редица критици са изказали мнение, че прототип на поета Борис Бисеров е
Христо Смирненски. В статия на електронното издание temadaily.bg , част от групата на в-к Преса и Тема, озаглавена „Цола Драгойчева предава
своите в романа „Кръв“ се изказва мнение, че прототип на д-р Вяра Добрева е
„...известната комунистическа деятелка Цола Драгойчева.” И двете раждат в
затвора и имат сходен външен вид. Статията разкрива, че „В реалността смъртната присъда на Драгойчева е заменена с доживотен тъмничен
затвор съгласно резолюция от 30.01.1926 г. на цар Борис I. Защото на 25.12.1925 г. вечерта към 10 ч. като
арестантка в Пловдивския затвор тя ражда отроче от мъжки пол, на което е дадено
име Миро.” , с доживотен затвор е заменена и присъдата на героинята Вяра от
романа **** . Интересно е да се отбележи и че Смирненски има стихотворение
наречено „Вяра” , в което поразително лесно може да се открият прилики с
едноименната героиня на Константинов.
Доказателства, че Павел Дойчинов е всъщност прототип Константинов,
откриваме във фактите, които знаем за живота на автора. Той също е писател и
публицист, също е бил на младини социалист, но по време на смутните времена
вече се е разграничил от партията и въпреки всичко не е и на страната на
управляващите. Точно като своя създател Дойчинов се опитва да открие „златната
среда” ,а в края на романа напълно се отказва от идеите на социалреволюцията.
След като прочетох за приликите на реални лица и персонажите на Константинов,
четейки сведения за атентата в църквата „Света Неделя” открих още една прилика
между герой и действително лице ( вероятно някой преди мен също го е направил).
Става дума за смъртта на военния ръководител Радев, който е убит в къщата на
Вяра, защитавайки се заедно с нея и Чавдаров от открилите ги полицаи и тази на
о.з. майор Коста Янков, който е убит, докато се отбранява в къщата на свой
съучастник. Приликата в края на тези два живота в реалността и фикцията,
особенно в един и същ исторически момент ми се струва поразителна, като разбира
се, може и да греша.
Константинов не пише история, той изгражда образи и ако използва точно
определена гледна точка, то е за да бъдат неговите образи по-плътни и лесно
вписващи се в проблемите, които иска да засегне авторът – тези за света,
човека, любовта, живота, смъртта, добротата – главни етични съставки на
човешкото същество. Затова и аз се вглъбявам в историческата гледна точка,
която изпозлва авторът, за да достигна до по-голяма дълбочина в разглеждането
на характерите и поставените въпроси в творбата. Романът е фрагментарен,
сцените в него изглеждат незавършени – в повечето случаи проблемите са само
маркирани, правят се опити за тяхното решаване, но никога не се стига до
надделяване на една от двете страни на конфликта. Може би затова самият автор
го определя като „скица” ,като това негово отношение към собственото творение е
разбираемо, имайки се предвид критиката, която понася „Кръв”. Нерешеността,
неразвитието на проблемите, заложени в него, може да представлява и начин за
комуникация между автор и читател. Константинов все пак е публикувал своята
„скица”, тоест е оставил на нас самите да решим за себе си поставените маролни
и етични въпроси. Призмите, през които Константин Константинов разглежда
социалноетични и психологически проекции на смутните времена от 20-те год на
ХХв. върху своите персонажи са Кръвта и Идеологията на социалната революция.
Кръвта е силно смислово натоварена категория в романа и неслучайно
произведението също е озаглавено „Кръв”. В книгата си „Литературни
ретроспекции: критически студии” Людмила Стоянова изказва обобщено мнение за
значението на думата в текста: „Тя изпълнява колкото изобразителни, толкова и
символноасоциативни функции, носи сложна психологическа натовареност,
отразявайки емоционалните преживявания на героите.” (Стоянова:
87), с което аз се съгласявам. Постепенно в думите и действията на героите в
романа се вижда преминаване към крайнолеви идеи и способи за осъществяване на
социалната революция. Те жадуват кръв, предвещават кръв и оправдават тази кръв
с тази своя идеологическа позиция, стигаща до фанатизъм. Друг изход, освен
кръвта, те не виждат, а и не им се предоставя. Кръвта, в името на идеята, е
пречистваща съвестта, променяща етиконравствените устои на човека, както и
самия човек, маркер на новия свят. Същата символна роля играе и огънят, кръвта
трансформира, дава нови характеристики -
„кървава пролет” ***** , а вярата в
крайнолявата идеология е толкова силна, че оправдава дори отнемането на
човешкия живот. Добротата, човечността, човекът, хуманизмът, смирението, прошката
– променят почти изцяло същността си, губят своя познат облик в морето от
кръв. Кръвта е коректив и съдник на цял
един народ, човечество и неговата съдба. Героите сякаш вампирясват. Соколова
„тържествуващо прошепна” след като е чула за смъртта на стражарите в нападнатия
участък – „Каква пролет ще бъде […] каква кървава и радостна пролет!..”.
В романа кръвта е движещата сила на сюжета. Свърза се, както с живота, така
и със смъртта. Тя е основен елемент от образа на героинята Вяра Добрева. Кръвта
запознава Вяра и Чавдаров, Кръвта покрай тях белязва любовта им, Кръвта
преследва Вяра в съня й, Кръвта дава живот на сина им. Тя е нейният
социалноетичен коректив, ключ за разглеждане психологията на персонажа. Романът
започва с кръвта по Деян Чавдаров, прострелян в рамото, тя го отвежда до
докторката Вяра Добрева, сигурен човек на партията, и това представлява
началото на техните взаимоотношения. Заедно с кръвта близостта между тях е
белязана и от първото убийство на Чавдаров, който застрелва един от двамата
мъже, спрели го за проверка, за да избяга от тях. Разказвайки за случилото се,
Деян влиза в морална битка с ценностните си устои. Определя деянието си като
„мръсна работа” и успокоява съвестта си с това, че е идеологически оправдано,
нужно - в името на преследваната цел – „Но, по дяволите!...Един по-малко...”.
Той признава, че това му е за първи път - „Не бях убивал досега...” и от този
момент нататък кръвта по ръцете му го превръща в различен човек. Човек
достигнал предела, който не се страхува от смъртта, сигурен, че скоро ще го
застигне, както него, така и другарите му. Разказвайки на Вяра, думите и
изреченията му са накъсани, разделени с многоточия, придавайки усещането, че
той говори и на самия себе си, осмисля случилото се . Посредата на своя разказ Чавдаров
спира - „затвори очи и потръпна цял”, това е момент, в който моралноетичните
устои в него се пречупват, „потреперва” може би и от погнуса, и от съжаление за
стореното. Той получава шоков удар от осъзнаването каква жертва е нужно да се
принесе на идеята за нов социален ред, за да се осъществи тя – да се отнеме
човешки живот, да се нахрани и победи чрез проливането на кръв. Оттук насетне
пред Чавдаров стои единственият възможен път, този на смъртта. Определящо е
твърдението, което изказва Деян по време на разговор с Вяра, когато тя го пита
- „Защо сте тъй зъл понякога? , а той отговаря – „Днес нямаме време да бъдем
добри. Оставете тия глупости на другите...”. Всъщност той казва, че в такъв
исторически момент, когато осъществяване на общата цел изглежда толкова близо,
нравственоетичните норми стават ненужни. Те влизат в сблъсък с методите на
партията за осъществяване на революцията и губят ползите, които са носели
досега. Те нямат почва в идеологията на революцията, те са служители на
християнството, а е добре известно, че партията осъжда и ненавижда религията.
Кои са тези „другите” – непросветените или техните врагове, меките души, или
тези като Дойчинов – техни другари, които обичат и страдат за Човека и искат
мирна борба за едно по-добро бъдеще да премине „по-леко”. Добротата е сравнена
с глупост, нямаща място в действията и мислите на един революционер, борец.
Настъпило е времето, когато злото не би могло да се пребори чрез добро, а с още
по-голям от него ужас. Ето и думите на Чавдаров, които добиват функциите на
предсказание по-късно в творбата, за това какво ще бъде бъдещето - „грандиозно”
, „Ще бъде стихиен и кървав пожар, онова което се готви! Те звучат почти
патетично, революционни със сигурност, в същото време и ужасяващи, тъй като в
този кървава стихия, в този пожар ще загинат човеци, хора от една нация. За
Деян обаче българската нация е съставена само от тези, които са поддръжници на
партията, останалите са врагове, с които те нямат една и съща кръв, които са
тирани и те трябва да умрат. Интересно е, че на нито едно място в целия роман
не се споменава България. Дали от някакви емоционални,сантиментални и синовни
чувства, авторът може би е решил да спести позора върху страната ни. Факт е
обаче, че това е така.
Времето в настоящето Деян Чавдаров характеризира
по следния начин – „че ние сме на прага, че новият свят е вече тук”. Нов свят,
белязан с убийства, нов свят, на който той ще прекрачи прага с петна от кръв по
ръцете си. Деян може да бъде определен и като романтичен образ. Неговият блян
за смяна на наложения социален ред, горещата му вяра в Идеята застава в
опозиция с това какво е нужно да се извърши, за да бъде блянът достигнат, а
вярата – доказана. В разговор с военния командир Радев, тази опозиция се вижда
може би най-ясно. Когато военният командир на крайнолявото крило на
комунистическата партия Богдан Радев, съобщава на Чавдаров, че революцията
трябва да започне до „две най-късно в
три седмици” , у него се надига възроптаване и борба срещу методите и решенията
на партията. Вътрешно той не може да оправдае с идеята за нов социален ред,
сигурната гибел на толкова много негови другари и обикновени хора, както е
успокоил съвестта си на убиец в името на общата цел. Той е отдал по своя воля
живота си, но не може да направи това и за останалите. Не смята за правилно да
им отнеме правото на избор – свободата, той не притежава тази сила. И в него са
надига бурен отпор, който може да наречем хуманен, против решението на Военния
център. Определя го като „ново безумие, по-фатално от двайсет и трета!” . Той
се противи и се бори за живота на своите другари, опитва се да им спечели
повече време, да дадат по-малък курбан на кървавата Идея. Четейки думите му на
несъгласие се усеща вътрешното му напрежение и отрицание, негодувание, тези
емоционални състояние сякаш се усещат и от самия читател. Аз ги усетих.
Чавдаров осъзнава, че техните действия се контролират от СССР и външни лица –
„как могат онези там да решават онова, което ще става тук?” . Той и неговите
другари играят незначителна роля, която обаче изисква фанатично преданост.
Бившият капитан Богдан Радев е бил участник на страната на комунистите в
кървавите сблъсъци „от двайсет и трета година”. Жертвоготовен и напълно предан
на крайнолевите комунистически идеи, за него човешкия живот има значение, доколкото
той би могъл да бъде от полза и да се жертва в името на новия класов ред.
Човекът и пролятата кръв той мисли просто като средство. Също така Радев се
оказва проводник на чужди влияния. Той предава заповедите на тези „отгоре”,
които са извън България. Те идват от Коминтерна, инструкциите на който са закон
за Богдан Радев, а човешките и морални норми за него не представляват никаква
пречка. Радев се е отрекъл от тях. Людскан е другият образ близък до Радев. Той
е бивш анархист, също предан на комунистическата идея, готов е да я защити дори
с убийство. Людскан е й „женомразец” така е наречен от Чавдаров, на мнение е,
че една жена не може да свърши поставената й задача, както трябва. Въпреки
това, когато на Вяра и Павлина са възложени важни и опасни мисии, той иска да
ги отмени и сам да свърши задачите. Това е отрицателното отношение против
възможностите и способностите на жените, но и опит да ги защити от евентуално
кърваво развитие. Също така той спира Соколова да убие Минчев, успокоява я и я
утешава – изчаква тя да се наплаче. Той я закриля, предпазва я да не извърши
грях. Цветана Соколова е още един образ на дълбоко вярващия, неизпитващ никакви
съмнения в крайнолевите идеи, човек. Людскан се явява и в ролята на спасител,
когато се опитва да изведе Соколова, Вяра, Чавдаров и Радев от квартирата, за
да не бъдат заловени. Той знае какво означава живота, обича го, скъп му е и
затова неостава с Радев и Чавдаров да се бие до смърт. Интересно е, че този
предан последовател на крайнолевите идеи и хладнокръвен убиец, е прекрасен
флейтист. Людскан е „артист”, който „сите омагьосва” със своята музика.
Вероятно, тя е тази, която пречиства сърцето и душата му от кръвта по ръцете и
действията извършени след чужди и външни заповеди. Продуктивно би било
разглеждането на приликите и разликите между образа на Людскан и този на
Йовковия - Люцкан.
Интересно е, че част от образите в романа имат персонални пречистващи
душите им елементи. Могат да бъдат и определени и като, частици надежда, че
човекът в тях е все още там и за него има надежда. За Чавдаров това е любовта
към Вяра, той съжалява, че не я е срещнал по-рано, за да живеят, а не да умират
заедно. Любовта въздейства също и на Радев. Той обича Павлина, вярва й, тя е
най-скъпото на сърцето му и затова почти полудява, когато разбира за смъртта й
и решава, че не му остава нищо друго освен да умре в името на партията.
Елементът на Людскан е флейтата, както споменах по-горе. Рожбата на Вяра е
тази, която й помага да се отрече от идеята за кървавата социална революция и
да открие смисъла на живота. На Дойчинов въздейства Вяра, той я обича бащински,
тя му е най-скъпото. Опитва се винаги да я предпази и да и разкрие колко много
любов към нея има в сърцето му. Приближаващата смърт пък е тази, която отваря
очите на Борис и той осъзнава, че живота е най-важното и ценно. Тези пречисващи
елементи на образите, а също и семантиката на имената в романа, дават
възможност да се открият различни черти на образите и да се попълне техният
психологически портрет. Деян – от деен, Павел – апостол Павел, проповедник на
християнството и неговите норми, Дойчинов е бил и учител; Вяра – идеята за Вярата в новия чист живот в
опозиция с идеологическата вяра; Цвета – цветето, „кървава пролет” и други.
Изключително драматичен и психологически е моментът, когато Чавдаров решава
да остане заедно с Радев и да даде отпор на нахлуващите полицаи в къщата на
Вяра : „Не!...Оставам и аз, другарю! Дай си ръката! Заедно ще мрем, брате!...”.
Думи намекващи за фанатична отдаденост, силно братско другарство. Би могло да бъде
и действие породено от егото на героя – той да бяга, а Радев, неговият
висшестоящ другар да иска да остане и да се бие. Вяра също остава, но заради
любовта си към Чавдаров. И двамата отхвърлят живота - единият в името на идеята
и другарството, другият в името на любовта. Но живота за тях в този момент се
явява най-неважна и неопределяща категория, нямаща влияние над тяхното бъдеще и
съдба, чувства и мисли. Интересно е, че Деян и Вяра определят себе си като част
от другия, те се усещат един друг като две части на едно цяло. Освен през
голямата им любов, можем да разгледаме двамата и като две части от едно
неделимо цяло. Едната част Вяра – добра, състрадателна, любяща, щастлива, а
другата Деян – крайнолеви възгледи, убиец, жертвоготовен, душа в която единственото
добро, което е останало това е любовта към Вяра, но дори и тя е покварена, тъй
като той е женен. В света, а може би и във Вселената всичко има своя антипод,
целия свят е устроен върху идеята за двойнствеността. Така можем да разгледаме
и Вяра и Деян, Те са част от едно цяло, свързани чрез любов, Вяра е доброто,
Деян – злото. Без омраза, няма любов, без зло няма да има добро, без Деян и
Вяра нямаше да се роди нов живот в края на романа. Те са немислими един без
друг затова и тя остава заедно с него да посрещнат, като едно цяло съдбата си.
Заловени и пратени в затвора са всички поддръжници на партията, нейни
активни членове, хора, които имат каквато и да е връзка с тях. Пространството
на затвора за тях няма възпитателна и корективна функция. През деня то е
пространство на неизвестното, на отделеност от света : „Светът беше някъде
далеч, безкрайно далеч. Помещението приличаше на голяма, натъпкана с хора, и
заключена каюта на кораб, който плува загубен в океана.” Нощем обаче – „то беше
друга работа” , който излезе от помещението нощем, се връща единствено, за да
си вземе нещата и после никой, никога не го виждаше отново. За тези хора няма
истински съд, изкривените представи на победителите в тази своеобразна война
определят дали ще живеят или не. За тях не важат никакви етични, морални и
социални критерии, защото със своите действия по-рано те сами са ги отхвърлили.
Изправени пред страшната си съдба, животът става най-ценното за тях : „Защо
сега бе?...Утре..Къде сега осред нощ?..”. В тази напрегната обстановка на
очакване, хората променят своите приоритети. Те падат духом и започват да
търсят виновник. Те забравят да обвиняват себе си и се настройват срещу техните
водачи, които не виждат около себе си, да поемат заедно с тях вината за своите
действия – „Мошеници!..Подлеци!..Защо ни подведоха?..Водачи!...Деги сега?..Де
са – те да отговарят! Какво сме криви ние?” , отчаяние обхваща сърцата на
задържаните.
Самоубийството на Чавдаров е може би очаквано развитие на неговия образ.
Самоубийството в библията е определено като най-тежкия грях, но тъй като религията
се отрича от партията, а и той вече е и извършил другия тежък грях –
убийството, то няма такова голямо значение. Той не се страхува за спасението на
душата си, единствената му мисъл е как да загине с чест и достойнство, след
като не е успял да го стори рамо до рамо с Радев. Наясно е, че ще го убият и за
него посягането върху собствения живот остава единственият път, който да
последва. Авторът не ни разкрива самоубийствените мисли на Деян, нито позволява
на своя герой да разбере, че Вяра чака дете от него. Константинов съобщава за
неговия край така неочаквано, „внезапно” , както и започва романът с него. Може
би смята героя си за безвъзвратно загубен във водовъртежа на идеологията, греха
и кръвта и затова не му дава шанс, дори да осмисли съдбата си на човек, който
със сигурност ще умре и на бъдещ баща. Хипотетично той може би се самоубива
точно, защото е разбрал, че е дал началото на нов живот, а не е успял да
осигури един нов свят за неговата рожба. В крайна сметка никакви социалноетични
и морални норми неуспяват да възпрат героя да отнеме живота си. Самоубийството
му придобива символ на неговата тотална духовна и душевна закърнялост и
разруха.
Говорейки за революцията и бъдещият нов социален ред, Чавдаров увлича със
думите след себе си и Вяра. Тя първо се пита „Усещаше ли тя всичко, за което
той говореше?..”, което звучи и като въпрос на автора към нея. След това
достига до, ако можем да го наречем така – идеен катарзис : „Цялото и същество
трептеше, сега пронизано от едно ново, голямо разбиране, неясно и за самата
нея, ала окончателно и фатално.” […] „някакъв хаос заключен и спотайван до днес, изведнъж се беше отприщил и
заедно със себе си освобождаваше и самата нея.”. Катарзис, осъществен с помощта
на любовта между нея и Деян. Вяра бива
повлечена от жарките думи на Чавдаров в буйното революционно време – „До днес
заедно с хиляди тя бе работила и приготвяла едно друго време, друг пречистен и
прекрасен живот. Тя вярваше в онзи радостен празник на едно освободено от мъка
човечество. Ала всичко това беше така далечно, мъгляво, невероятно[...]И ето
сега внезапно то стана близко, парливо, потопи самата нея и я повлече, без да я
пита, изпълни всецяло и нея, и тази вечер, и всички дни и вечери, които идеха
напреде...”. Но около нея - „отляво, отдясно, отвред, мълчеше гъст мрак”,
пространството, в което вече се намира тя, след като е приела изцяло в кръвта
си Идеята е това на тихия мрак и тъмнина. Интересно е, че тя не съжалява за
убития от Чавдаров човек, но него е „готова да брани като че собствената си плът”.
Любовта между Чавдаров и Вяра кара първия да жадува живота и да съжалява,
че е отредено земният му път да свърши – „С мене скоро ще свършат” , „Трябваше
да живея, не да умирам с тебе”. Вижда се трагизма на образа му. Деян усеща,
сигурен е, че делото им няма да завърши успешно – „Ще успеем само скъпо да
продадем кръвта си”. Любовта кара Вяра да мисли за успех, за един по-добър
живот, заедно с Деян, той обаче знае какво предстои. Те сключват устни в
„горчива целувка” и това е техният трагизъм – невъзможната любов, във време на
кървава революция. Борбата не може да осигури пространство за любовта, тя е
белязана с кръв и смърт. Но смъртта на тази обречена, кървава любов ще даде
началото на нов живот, а не целенасоченото проливане на кръв. То няма да спомогне
за създаването на нов живот и социален ред. Любовното чувство кара Вяра да
разцъфва, да се радва на живота, да бъде щастлива – „всичко крещи от ведрина,
от радост, от кипнал живот”. Любовта изпълва цялото и същество, но тя е
греховна – Чавдаров има семейство. Във времена на кръв и смърт обаче, етичните
норми престават да бъдат коректор на човешките взаимоотношения. Чувството й
вдъхва сила, живот, радост и я тласка към гибел – „Докрай с него...все едно –
към смърт или към живота..”. До техния край остават може би дни, седмици , но
„всяка минута струва за нея години..”
Ужасът на кървавия атентат, който вижда Вяра , извиква у нея един от
най-големите човешки добродетели – да помогнеш на ближния си. Възможно
най-хуманното действие, което може да се направи в такъв момент, а и
въобще - да се опиташ да спасиш човешки
живот. Неслучайно Вяра е доктор, най-хуманната професия, тя не може да избяга
от своето призвание, цялото й същество крещи, че трябва да помогне на тези
пострадали,невинни хора, че трябва да помогне на всички – било то политици,
военни, или обикновени граждани. Новината за избухналата бомба внася в нея
равновесие и спокойствие, че битката не е изгубена, а напротив че започва с
пълна сила. Виждайки трагедията обаче, състрадание и милосърдие изпълват сърцето
й. Тя не е крайноляв партиен член, може постоянно да контактува с такива хора,
да е влюбена в такъв човек, но тя никога не предава човешкото в себе си в името
на фиксидеята за нов социален ред, въпреки че такъв нов свят е нужен. Цената
обаче не трябва да бъде човешкият живот. Оттук насетне след този безумен кървав
акт, след смъртта на толкова невинни е ясно, че победата на комунистите е
невъзможна. Важен психологически момент за образа на Вяра е й нейният сън. Тя
се дави в собствената си кръв, преследвана е от съвестта и угризенията си.
Вината, която тя има като част от партията и общата идея, не може да бъде
изкупена и тя бива настигната от възмездието. Заради пролятата невинна кръв,
отнела толкова животи, сега и нейният ще бъде отнет – давейки се в своята
собствена. Събуждайки се, Вяра осъзнава, че както новият ден, „усмихнат и
невинен” ,настъпва така лицемерно след
смъртния ужас на последните дни, и тя е злодей, и тя е виновна за пролятата
кръв – „Ние и двамата с тебе имаме клеймо на злодейци..”. Кръвта е отрезвител,
носи равносметка, дава възмездие, стимулира съвестта.
Бременността на Вяра и смъртната й присъда са две взаимоизключващи се неща,
нито едно от двете не могат да се изпълнят заедно с другото. Законът позволява
на Вяра да износи живота, който се развива в утробата й. Кръвта, която вижда
след раждането, я връща към спомена за нейния „кървав” сън след атентата, но
онази нейна кръв, символизираща смърт, сега символизира живота, на който е
помогнала да се появи на бял свят. Вяра си признава пред Соколова , че се
отказва от борбата и нейните крайнолеви методи и идеи. „Животът не е ...не е
човекоядство, момиче” , той е жертвоготовност за другите. Сега тя ще продължи
живота си с нова ценностна система, ще следва нови морални правила.
Особено морално и психологически натоварен е и образа на Павел Дойчинов.
Той и вярното му куче Арап са въведени в романа от Соколова с определението -
„вярната двойка на двамата мускетари”. Освен, че в политически и
моралноетически план Дойчинов и личността на автора Константин Константинов си
приличат, определението мускетар може да се свърже и с харесваните от
Константинов френски автори, които той превежда и Франция, която посещава.
Увековечени от Александър Дюма, мускетарите са пазители на честта, доблестта,
храбростта и, разбира се, на народа и Краля. Те представляват модерен образ на
средновековните рицари от началото на 17в. Разглеждайки ги през романтичните
рицарски и мускетарски достойнства, можем да оприличим двойката Дойчинов –
Арап, на Дон Кихов и Санчо Панса – „вярната двойка” рицари, на Мигел де
Сервантес. Арап – верен защитник на своя господар, до смъртта си и Дойчинов,
мечтателят за една „нежна революция”, виждащ настоящето много по-различно от
самата реалност, за разлика от Чавдаров. С определянето на Дойчинов като
мускетар, авторът разкрива по-ясно неговата ценностна система и рицарската му,
донкихотска представа за света.
Въпреки че е част от крайнолявото крило на комунистическата партия той все
още вярва в утопичната идея за нов класов ред - „Дано по-скоро и по-леко се
свърши всичко..” . Това не е израз на малодушие от страна на възрастния
мускетар, това е хуманизмът, който се обажда в сърцето на интелигента,
предупреждавайки го за настъпващия кървав ужас. Чрез отговора на Цветана
Соколова, Константинов посочва, както себе си в образа на „списателя” Дойчинов,
така и останалите от неговото поколение, за първопричината, поради защо
революцията не може да премине „по-скоро и по-леко”. „Революция с ръкавици?...И
таз добра!..Вие ни учихте да бъдем сурови и безпощадни, вие всички – със слово,
с книги, с примери..Сега какво?...Вие първи ли ще отстъпвате?..” Това е
обвинението на автора, към всички отговорни затова моралът, етиката, човешките
ценности да бъдат заменени в младите сърца и умове от суровост и безпощадност.
В думите на Минчев пък авторът дава отражение на собствената си съдба, позиция,
която той следва неотменно до края на живота си: „Два свята един срещу други, и
всеки да си знае мястото – там или тук. Но и тук, и там – рискът е един и същ.
Само че за ония, които не са напълно ни там, ни тук – рискът е двоен.” .
Константин Константинов, а също и Дойчинов, търсят златната среда. Минчев зове
за „жестока и кървава разплата” , разказва, че в Европа и СССР също очакват такова развитие на революцията,
мисълта за „революция почти безкръвна” вече не спохожда никой. С изменянето на
социалния строй се изменя и целият свят и хуманните устои на обществото.
Интересен е жесттът на Дойчинов с подаването на „китка теменуги” на Вяра –
жест, който ще се повтори още три пъти в романа. Теменугите са символ на
доброжелателство, невинност, вярност, скромност, смирение и свенливост, израз
на интелекта, на душевна хармония, симпатия, непринуденост в отношенията. От
френски език означават мисъл и оттам са символ и на мисълта на човека, на
живота и щастието. Смята се, че хората , които предпочитат теменужките, са
способни на чисти чувства във всяка възраст. Всички тези характеристики след
прочита на романа се откриват до една в личността на Дойчинов, под една или
друга форма. Теменужките са символ и на пролетта, което е една тънка препратка
за разбирането на революцията. Жестове с подаряване на цветя са изцяло насочени
към Вяра, той не подарява на никой друг. И ни насочват към едно нежно чувство,
което той изпитва към нея, рицарско, а впоследствие можем да го наречем и
бащинско. Той поднася на Вяра – кукуряк , по време на първата й мисия, на която
е изпратена от Военния съвет на крайнолевите партийци . В този момент от романа
Вяра изразява чувства на щастие, любов и надежда , а кукурякът е точно символ
на надеждата. Като подтекст, можем да открием едно бащинско послание на
Дойчинов към Вяра, да бъде силна и издръжлива, тъй като нашия народ използва
израза „Кукуряк е!” за човек - силен и издръжлив. Третото поднасяне на цветя, е
когато Деян е на мисия извън София и Вяра отчаяно чака неговото завръщане.
Тогава Дойчинов й носи лалета – които означават „вярвай ми” и символизират
обяснение в любов. За четвърти, и последен път, Дойчинов поднася цветя –
зюмбюли, когато пристига да предупреди Вяра, Чавдаров и Соколова, че скоро
полицията ще дойде да ги арестува. Те символизират скромност и смирение, тоест
да бъдат смирени, да открият покой в себе си, пред очакващата ги тежка участ.
Основен момент в романа свързан със социално-етичните норми и ценности е
въвеждането и вглеждането в психологията и социално-етичните представи на Борис
Бисеров, художника Вихров, Янко и Кръстьо. Редица критици откриват прилика
между поета Борис и приятелят на Константинов, големият български поет Христо
Смирненски. В думите на художника Вихров, отправени към Борис във връзка с
приближаващия съдбовен ден на революцията: „..хиляди още мечтаят за тоя ден..за
нашия ден, поете, когато всички тия кристални витрини с непознати неща за
ядене, с накити, с питиета, които не сме и сънували и с които ония гадове
денонощно се тъпчат и гиздят, всичко това ще бъде наше...на нас, които имаме
сто хиляди пъти повече право, отколкото ония...” лесно може да се открие
връзката със стихотворението „Братчетата
на Гаврош” на Смирненски – „Пред твоите витрини блескави” / „..обсипани/ с
безброй жадувани неща...” .Важен в този момент е въпросът на Бисеров към Вихров
– „...това ли са твоите мечти за свободния човек?”. Прагматизмът и материалното
при Вихров вземат връх, явяват се житейска категория, стигаща до хищничество,
която измества човечността от неговото сърце и това на „хиляди” други.
Доказателство затова дава и неговият отговор – „Човек..човек...Това е
литература, любезний....Ти ме нахрани първо, че тогава искай да бъда човек...”
На преден план е изведен един изключително психологически натоварен въпрос за
това кое е по-важно, да си човек, да си човечен, хуманен и да умреш от глад или
обратното. При Вихров обаче този въпрос не стои на дневен ред, тъй като той е
художник и както Борис отбелязва ако иска да има пари, почтено е да работи за
тях. Вихров обаче смята, че да работи за т.нар. буржоазия е непочтено, гледайки
го през призмата на политическата вяра и пристрастия, на които се е отдал
напълно. Почтеното за едните е непочтенно за другите, да умреш от глад, и да
бъдеш човек или не ? Фиолософски измерения на изповядващите две различни
идеологии, спор, в който не може да има победител. Животът и смъртта обаче са
сръхчовешки измерения, те и зависят, и независят от нас, те са първични измерения,
изначални и никоя идеология не може да има власт над тях. Същото важи и за
човечността, добротата и любовта. Те не могат и не трябва да се влияят от
идеологиите. Гладът обаче е категория на живото същество и е един от
най-големите му стимули. Непрекъснатия - „неутолим, апокалиптичен глад” ,
принизява човека до звяра, погубва човешкото, но е и изцяло свързан с него.
Класовото разделение е причината за надделяването на глада над човешкото. Но човек не е възможно бъде удовлетворен ,
той е една неконтролируема сила, съзнание, което никога не може да намери покой
и смирение.
Гладът е онази категория, която размива съзнанието, човешките представи,
влияе на разсъдъка и той не може да прецени кое е правилно и кое не. В романа
обаче голяма част от героите на Константинов са лекари, книжари, студенти,
ученици, писатели, художници, те са част от интелигенцията, която бива
погубвана от фанатичните крайнолеви идеи за социална революция. Те не са
гладуващата маса, те трябва да водят гладуващата маса и колкото и Вихров да
гладува, защото смята за непочтено да работи на „ония” за пари, не може да
усети трагедията на гладуващо семейство, което гладува защото няма работа, или
защото господарят, работодателят им не им дава заплата, или им дава
изключително недостатъчно. Той не е част от онези семейства, които са изгубили
своята нива, защото в общината са ги излъгали, за да я дадат на някоя фабрика и
те сега трябва да гладуват. И има още хиляди други примери. Дали от съчуствие
Вихров иска да гладува с тях, не той иска да гладува, за да има право да поиска
„гибел и разрушение” ,нещо граничещо с анархия, идея, която преди години е
следвал друг персонаж от романа – Людскан. Когато питат ученика Янко, какво „би
искал” ,когато утре „дойде новия живот” ,
той наивно отговаря „Ще стана червен авиатор. Ще ида в Индия, в Африка,
ще се боря с колониалния империализъм и
ще видя целия свят.” Момчето поруменява осъзнавайки, колко мечтателна и
романтична изглежда неговата представа за утрешния ден. Авторът предоставя един
портрет на младия партиен член, който впоследствие дава живота си в името на
Идеята, но не на онази кървавата, а на онази мечтателната, утопичната.
В думите на Борис могат да се открият романтични, модерни черти на неговия
образ –„все ми се мержелеят кипариси, лозя, синцо-синьо море и топлите скали на
Крим.”, екзотиката на кипарисите, синьото море и Крим са изцяло модерни
представи, които „се мержелеят” на Бисеров. Ключово за психологията и
социалната етика на образа му, е и неговото стихотворение:
„На баща ми”
Вам бяха чужди наште дръзки вери-
А нам е чужд спокойния ви път.
И никой свой във своя не намери-
Два лагера, враждуващи до смърт
Ний-кървав знак на буреносно време,
И първите към вечността стрели!
Но вгледан днес във твойто бледно чело
Де всяка бръчка стара мъка крий,
Съзнавам аз дълбоко и всецяло,
Че прави сме еднакво двама ний.
Той определя себе си, своите
сподвижници като богоизбрани – „първите към вечността стрели” и „кървав знак на
буреносно време” , а идеалите, които изповядват като „дръзки вери”. Минало и
настояще са „враждуващи до смърт” и не могат да се припознаят, като деца на
една нация, като хора еднакво желаещи да получат щастие - „никой свой във своя
не намери”. Замисляйки се над теглилата преживяни от тези преди тях, той
осъзнава разликите и близостите в тяхното мислене и открива „че прави сме
еднакво двама ний”. Откровението на поета е още по-силно и емоционално
натоварено, тъй като стихотворението е озаглавено „На баща ми” и представлява
постъпка за идеен мир и душевно сближаване между син и баща. Един символ за
живата човечност у Борис, това е желанието му да спре кървавата борба с
най-близкия му човек, въпреки правотата и на двамата в идейно отношение.
Вглеждането в бледното чело и в бръчките, където се крият мъките, е
отрезвяващото излизане от сляпо следване на една кървава идея. Затова и втората
част от стихотворението е определена като „ерес” и „контр-революция”, от
фанатично преданния на крайнолевите идеи Вихров. Законите, които Вихров следва,
са създадени от „масите”, те са „новият” и „силният” и те са винаги ‘прави” .
Законите на стадото са жестоки, който изостане или не се движи с тях, той е
обречен на смърт.
Образът на народа в романа „Кръв” е
представен в няколко момента, като един от тях е, когато стражарите са
обградили Янко и Кръстьо в печатницата. „Хората бързаха в една посока, едни –
бъбриви и ухилени, други – с неподвижни лица, като сполетени от нещастие.” ,
„до тях една старица се кръстеше” , „едър мъж псуваше и сочеше с юмрук :
„Удрете! Тяхната вяра..Артилерия, артилерия да докарат...” ; „ужасени лица
мърдаха като призраци в зловеща фантасмагория” ; старицата – „Божичко живи ще
ги изгорят!..” ; мъжа – „Ха така...Ха така...Дръжте...Дръжте ги сега” ,
гърмежи, бомби, картечни изстрели, предсмъртни викове, мирис на дим, а
обградените пеят „Моята молитва” на
Христо Ботев. Чрез образа на събралото се множество представен от старицата и
едрият мъж авторът продължава да стои посредата и да не взема ничия страна.
Едната част от народа искат божия милост, другата смърт за революционните
дейци. На преден план е изведен и романтичният образ на ученика Янко, който
умира с песен на уста и то не с коя да е, а с Ботевата песен. Тя не е молитва
към Господ – той не може да помогне, тя е молитвата на вярата в утопичната
революция, на социално онеправдания човек. Социумът е раздвоен в това каква
съдба иска за двамата революционери. За част от него случващите се убийства,
кръвта водят до смирение и гореща уповаване в Бог, а у другите събуждат
настървено желание за мъст и кървава разправа. Причината да искат това е
„тяхната вяра” ,на борците за нов класов ред. Това двуполюсно разделение е
важен пример за настроението на масите спрямо революционните борци.
След разтърсващата сцена на гибелта
на Янко и Кръстьо, Дойчинов се пита това ли е новият образ на света, това ли е
човечеството. Тези думи му звучат „чуждо” , защото тези категории не могат да
изпълняват своето значение в едно кърваво пространство на убийства, те губят
своя смисъл, биват покварени. Те са „съчетания на звуци, безцветни, кухи” ,
това човечество не е онова, за което са мечтали, не е онова „L`humanite” , за което са говорели
френските писатели. Дойчинов мисли над това що е човечество и съществували
въобще, кои са неговите представители. Той е отчаян, объркан и човечеството за
него с предишната си светла и сияйна форма сега придобива образ на „безутешната човешка самотност” ,
която „пищи” за малко „обич и милосърдие”.
Безутешността на изстрадалата самотна душа е „чудовищна” и не кръвта и
убийствата, а общочовешките ценности – обич и милосърдие, са единствените
способни да избавят човечеството. За него човечество означава – заедно,
страдащи, подкрепящи се и обичащи се.
В края на романа Павел Василич Дойчинов и Борис Бисеров разговарят за
живота и смъртта, търсят отговор на въпроса „Защо беше всичко това..” – в името
на какво е била тяхната „вяра,...борба..ярост”, когато сега ги няма на този
свят техните другари и онези „сто и шейсет на гарата..и стотиците други още
около тях” – за които и против които са се борили. Защо е било „всичко това” ?
Равносметката е страшна, тя не е назована с думи, но е кристализирала в
съзнанието им - кръв и смърт без нищо постигнато. Борис се влюбва в живота,
осъзнава го като най-ценен – „няма нищо по-хубаво от живота” . Дойчинов
признава и казва гласно, че Идеологията, която е следвал до момента, не е
правилна. Той, учителят на младите, сега ще проповядва любов, любовта се
превръща в нова религия, тя е тази, която дава живот на човечеството – „Животът
е създаден чрез обич и обичта е негов смисъл”.
В романа са представени малко образи на хора, които нямат общо с партията и
нейните идеи, които обаче не са бегло засегнати, а напротив. Това са бащата на
ученика Янко и адвокатът Дрински при който Чавдаров търси укритие, докато е
преследван от стражари. Интересен е моралния сблъсък между Чавдаров и Дрински,
крайнолевият революционер търси и намира укритие у запасния капитан, член на
управителния съвет на Съюза, който е и адвоакт. Самият Дрински иронизира себе
си, че е дал укритие на Деян, след вчерашния атентат – „можеш с право да се
посмееш над нашия буржоазен морал” . Той се надсмива и над Чавдаров, че точно
той е потърсил прикритие при него. Двамата имат съвсем различна ценостна
система, но братската дружба от войната, където двамата са служили заедно,
измества и прави безмислени техните идейни позиции и извежда на преден план
етичните норми. Борбата, рамо до рамо, в името на Родината, срещу чуждия враг,
е показана като много по-истинска и социално, човешки оправдана от битката един
срещу друг, заради една социална революция – макар и необходима, превърнала се
в кървава саморазправа на индивиди с различни крайни идеологии. В разговора
между двамата се разкрива, че Чавдаров не е знаел за вчерашната кървава акция,
но я оправдава и я определя като „необходима” от идейно гледище. Силата на
братската, военна дружба е дълбока и твърда, но Деян е готов да убие, дори своя
побратим, ако той реши да извика полицията.
Дрински се разграничава от полицията, което показва настроението на
военните в дните на кървава разправа против установения ред. Той е част от
буржоазното общество, но не е нейно оръжие, както полицията – „Слушай, момко!
Дрински е войник..”. Да си войник, да си защитник на страната и народа си е
представено като свръхценност. Дрински също е готов да убие своя побратим
войник, защото Деян контактувайки със своите крайнолеви другари, извършители на
атентати, той автоматично става част от „конспиратори, убийци на жени,деца и
старци” . Дрински има дълг към Родина и Народ и ще убие, когото трябва, за да
го изпълни. Адвокатът говори не от името на управляващата върхушка, а от името
на армията, от името на войник осъжда действията на другарите на Деян. Той е
съгласен, че „този строй трябва да си върви” , но морално-етичните закони чрез
които живее, защитникът на страна и народ, не му позволяват да приеме и
оправдае „сто и шейсет ковчега на беззащитни люде – средство за благоденствие”.
Каленият в кръв и проливащ кръв Дрински
в името на националната идеология, която проповядва - защита на страната и на
народа, е антипод на Чавдаров, който пролива също кръв и се бори в името на
същата в основата си идеология. При нея обаче Врагът са своите, онези, които са
също част от нацията. Идейният сблъсък тук отново не е решен, авторът
продължава да поддържа соята присъда и да стои посредата. Той може би не
толкова се колебае – кой е виновен и кой не, а е на мнение, че и двете страни
са еднакво виновни и прави, каквато идея изказва и Борис в своето
стихотворение. Проляната кръв и от двете страни е морално неоправдана –
стражарите служат за хляба си, революционерите се борят за общото благо, а
единственият потърпевш е народът, неговата кръв се пролива най-много.
Убедени в това, че старият ред трябва да се промени, Дрински и Чавдаров
имат различни представи как трябва да се случи. Проблемът е в това, че Дрински,
като войник и човек, не може да приеме пътя, който следва Чавдаров – на бъдещия
„фантастично, прекрасен” ден , „окъпан в кървите на днешния” , на новия свят
„заченат в отмъщение и откърмен с омраза”. Той е неприемлив за човека, за
войника на честта и защитник на доброто. Но Дрински, а и другите като него
немогат да предложат друг път, моралноетичната им система не им позволява да
видят единствения възможен път – чрез
кръв, макар и невинна. Той пази човешките ценности, но за него и тези
като него идеята за нов социален ред се превръща в утопична точно защото те се
опират на тези ценности. Провидял това, Чавдаров и другарите му отхвърлят точно
затова религията и тези ценности и за
тях тази идея вече добива реални измерения. Парадоксално е, че единственият път
за по-добро щастливо и пълноценно съществуване на хората минава през отричане
на човешките ценности, които проповядват и се стремят към същата цел, но тя
никога не може да бъде постигната, използвайки тях. И това е исторически
доказано. Превъзмогването и отхвърлянето на човешките ценности и последването
на „пътя на войната” в името на по-добър
свят е нещо ново и различно за своето време. Нова идея, пробен метод, по думите
на Дрински - „експерименти над милиони”. Кървав експеримент, който ще донесе
нова болка на родината. Авторът влага своите миролюбиви и хуманни представи в
посланието на Дрински към българите: „...българино, не можеш ли да разбереш, че
тая земя, която е родила и тебе ,и мене, поне за малко трябва да си
отдъхне?..”.
Ужасът на войната е повлиява много силно, както на творчеството на
Дебелянов, така и на Константинов. Точно преживяването на войната е довела
автора до тези негови мисли, изказани от Дрински в неговия призив към народа.
Той е отправен към всички българи, както към идеологически „левите” така и към
„десните”. Той милее за своята родина и по възрожденски образец я представя
като жив организъм, майка, която има чувства и мисли, която живее и дава живот.
Дрински отнася въпроса за правилността на случващото се, към слабото място
в идеологията на Деян – Свободата. Най-великото и ценно в живота – човешката
свобода. Когато е част от масата, „стадото”, човек губи свободата си, правото
си на избор. Може би поетият кървав път от Чавдаров е правилен и единствен, но
той отнема свободата на народа, за който се борят. Не му дава право на избор –
въпрос, който засяга и бащата на Янко „Кой ти даде право днес да го убиваш?” .
В сегашното положение хората може да са роби на буржоазното общество – „какво
ще загубиш веригите си ли”, но те имат „право да мисля със своя собствен ум”.
Те са недотам свободни, но имат право на избор, право да мислят и точно това
право дава възможност на Чавдаров и останалите да пожертват собствения живот в
името на доброто на останалите, защото те са част от този строй и от тази
нация, но те не могат да вземат това решение и за народа. Въпрос, който
разгледахме по-горе, поставен от Чавдаров пред себе си и на Радев. Дрински
посочва, че колкото и да е зле положението на хората в момента, този строй –
въпреки, че му е дошло време да си отиде, не може да „окове духа на свободен
човек и сърцето, в което има бунт, но няма омраза”. Крайнолевите идеи, не дават
свобода на духа и желанията, както се
вижда това ясно при Чавдаров, те проповядват омраза
Напрежението в романа се покачва след убийството на Янко и Кръстьо и
започва да се усеща една неминуема гибел, която предстои. Цялата атмосфера е
сякаш един Ад на земята – „Арести, убийства, бомби, изпълваха дните и загатваха
за друго, неизвестно, но голямо и близко. Всичко имаше някакъв червеникъв
отблясък – кръв и огън бяха боядисали, въдуха, хората,нещата”. Предстои
Страшният съд, времето на истината. В този момент при Вяра и Деян пристига
нейния вуйчо – бащата на Янко и в неговите думите прозвучава присъдата на
народа. Старецът е един от малкото персонажи показани от автора, които нямат
никаква връзка нито с властта, нито с партията, може би дори е единственият, на
който авторът се е спрял по-сериозно. Той символизира целия онзи народ, заради
който уж се пролива човешка кръв, която трябва да му донесе щастие и облаги.
Старецът е представител на масата, той е нейн говорител. Разкрива измамените
надежди на народа – „Кой го подлъга, та отиде като цвете?”. Бащата на Янко е
опърпан и оръфан, целият в кръпки, но той е християнин, следва християнски
етични,човешки и морални норми. За него и за целия народ не е оправдано да се
пролива кръв в идеята за по-добро бъдеще, особена тази на техните деца, на
най-скъпото им. Думите на Чавдаров, че Янко е умрял „като истински
революционер” не са утешение и никога няма да бъдат. Чавдаров се опитва да
оправдае напразната смърт на Янко, представяйки я такава, която е имала
значение – „че е умрял „като истински революционер” , че „умря за доброто на
другите”. Мъката изменя моралните устои, човешката взаимопомощ изгубва своя
смисъл, смъртта не е помощ – „Другите ли? ... Другите?..Та какво ми трябват
мене другите, когато него го няма?...Светът на рай да се обърне, нали моето
момче го няма!..”. Отправените обвинения от онеправдания народен човек, от точно
онзи, за когото се борят с всякакви средства, разтърсват света на Чавдаров -
„..някаква мътна вълна заля всичко, думите изгубиха смисъл, животът се лиши от
всякакъв вкус и стана противен до потърсване”. Деян осъзнава, че думите на
Стареца, са гласът народен и саможертвата на децата им за тях е безмислена, щом
те-рожбите им няма да могат да опитат от новия, мечтания свят. Това е големият
трагизъм на идеята за социална революция, оцапана с кръв.
Романът „Кръв” ,макар и създаден 1933 година във връзка с трагичните
събития от атентата в църквата „Света Неделя” ,комуникира без проблем и с
настоящето. Константин Константинов задава чрез него въпроси от етичен, морален
и социален характер, които имат своята почва и днес, сред нас. Авторът не дава
в произведението си отговори на поставените от него проблеми, защото макар и
общочовешки, те са строго индивидуални и всеки сам трябва да подложи
ценностната си система на равносметка, за да получи правилния отговор, за себе
си. Това е роман за отговорността на индивида пред човечеството и приемането на
последствията от неговите действия спрямо обществото. Разгледани са морални
присъди, самоосъждания, законови съдебни решения, но идеята е, че истинската
присъда, нужната присъда е тази, която човек трябва да произнесе сам, пред и на
себе си. Това е истински хуманистичен роман, такъв е и неговият автор. Той си
позволява да даде само един отговор и това е, че любовта към живота, към
индивида е есенцията на съществуването.
Бележки:
* Неиздаваните спомени на Константин
Константинов. //vesti.bg, 04 ноем. 2011. <http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4271431>
** Петров, Милю. Димитър
Подвързачов и литературният кръг “Звено”. // Литературен свят, брой 4, декември
2008. < http://literaturensviat.com/?p=4393>
*** Янев, Симеон. Господин Константинов. //
ЛитБалкани, бр.20 , 2010. < http://www.balkani.eu/index.php?b=news&bb=14012011154014>
**** Цола Драгойчева
предава своите в романа „Кръв“ . // temadaily.bg , източник в-к Преса, 28 март 2012. < http://www.temadaily.bg/publication/571-%D0%A6%D0%BE%D0%BB%D0%B0-%D0%94%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%E2%80%9E%D0%9A%D1%80%D1%8A%D0%B2%E2%80%9C-/>
***** оттук
нататък всички цитати използвани в Курсовата работа са от изданието на романа
„Кръв” от 1991г.
Библиография:
- Зарев, П. Константин Константинов. // Септември (София), XXVI, N 6, юни 1973, с. 111-112.
- Свиленов, А. Константин Константинов. – В: История на българската литература. Т.4, 1976, с.683.
- Стоянова, Л. Укриваната истина (За романа „Кръв” на Константин Константинов ) – В: Литературни ретроспекции: критически студии. 1992, с.87.
Няма коментари:
Публикуване на коментар