***

Отвори леко крила

поотръскай се

и полети.

Лети към слънцето

устремено нагоре

през облаци и дъжд

мъгла и вятър

размахвай крила

и лети

аз ще те гледам...

И когато се издигнеш над целия свят

а около теб няма нищо

освен слабото усещане

че бог е някъде наблизо

окъпи се в лъчистите реки

поеми дълбоко въздух

и гмурни се

право надолу

бясно

като падаща звезда

изгори...

а аз ще уловя прашинките

и в амулет

ще те сложа

до сърцето си.

***

Под прикритието на бурята

ние снежинките

хвърчим ли, хвърчим

и търсим място

тайно и наше си

кристалче в кристалче

да сключим

да паснем

на някой

на нещо

да замръзнем

и да заблестим

...

кротко заспали

в сладка, бяла прегръдка

ние снежинките се топим ли, топим

***

Събота вечер. Тротоарите на Графа лъщят. Капките дъжд по плочките отразяват коледните светлини на мократа декемврийска вечер. Наоколо е пусто. Само Славейковците са винаги там. Поседнали, мокри, те се чудят дали и Дядо Коледа ги е забравил. Аз крача с ръце в джобовете и цигара в уста. Отнякъде самотна цигулка свири Strangers in the night. Отново се сещам за нея. Покрай мен минава трамваят и успява да прогони мислите ми. Ето защо са ги направили толкова шумни, за да не ви дават възможност да се отдавате на разни размисли, откоито нищо няма да излезе. Звучи като сцена от филм, нали? Сега пък се чудя дали живея в романтична комедия или в някаква мистъри-драма-фантастика с елементи на сюреализъм-реализъм-постмодернизъм. 

София вечер е вдъхновяваща, особено, когато мравуняка е по дупките си. Тогава и въздухът е друг, и ти си друг. Отваряш се за нея и тя те грабва на секундата. Краката започват сами да те водят. А, ако имаш късмет, няма да те отведат в някоя симпатична дупка, където да обърнеш по едно. Ще те срещнат с други два чифта непознати крака. Отнякъде нечии чифт ръце ще погалят олющената цигулка и отново ще зазвучи Strangers in the night. И две двойки зимни ботуши, женски и мъжки, ще затанцува, омагьосани от музиката. Той ще припява леко, но гласът му ще е далеч от на Синатра. Тя ще облегне глава на рамото му, но за двете й уши той ще е дори по-добър от него. След секунди те ще осъзнаят, че всъщност се познават отдавна. Ще се засмеят един на друг и ще си кажат, че светът е малък. Ботушите им сами ще ги поведат. Ръцете им инстинктивно ще се вкопчат едни в други. Усмивките естествено ще се появят на лицата им. Те ще се приберат заедно. Завинаги.

Мога да продължавам още много. Да бъда сладникав и романтичен. Добре е за душата. Само че има и други неща, които са не по-малко важни. Като например забравените, окислени Славейковци. Чаровните софийски трамваи, които ги има от 100 години. Както е тръгнало сигурно всички ще ги заменят с лъскави и безшумни. Скоро ще се простим и с жълтите павета, подарък от Австро-Унгария за сватбата на Цар Фердинанд, ще си имаме фалшиви такива. И няма да има вече много, което да ни свърза с великите ни личности от 20 век. Друго си е да знаеш, че вървиш по паветата, по които са вървели български царе и генерали. Или пък, че чуваш същото тракане и тропане от трамваите, което е чувал и Смирненски вървейки по Графа, осмивайки разминаващите го сериозни  г-да и г-жи с парливия си език.

Но може би е за добро. Това са просто мисли на един отчая млад романтик и идеалист, който за жалост много добре разбира реалността и осъзнава напълно, че живее в нея.

Моменти на страст

Беше луда! Обичам лудите. Допълват ме. Изглеждаше така свободна. Толкова опияняваща. Сякаш най-дивият ураган бушуваше до мен. Буря от коса и ритъм. Тялото й се мяташе в екстаз всеки път, когато спирах погледа си върху нея. Представете си, дори косата й танцуваше. Хвърчеше наляво - надясно, без посока и все пак в перфектен синхрон с притежателката си.

Завиждах на музика. Исках аз да съм звуците. Аз трябваше да я карам да се движи така. Да бъде хаосът, невъзможен да се овладее.

Тя спираше времето. Поглеждах я и наоколо сякаш всичко замръзваше и оставахме само двамата. Безумните движения, като от някой древен ритуал. И едвам доловимата й усмивка на наслада. Понякога изглеждаше самотна. Тъжна. Дива.

Не можех да не я гледам. Не издържах. Да бъда далеч от очите й беше немислимо. Трябваше отново да пропадна в мрака им. Отново. И отново!

Черните дупки били сладко нещо. Раят в космоса. Имало ги и на земята.

Тя болеше. Как болеше само. Хладна. Приласкаваща. Можеше да гори като фламенко и да те изгаря бавно като танго. Приканваше те с всяка извивка на тялото си. С всяко мигване. Вдишване. Така близо и така далеч. Недостижима… Или пък не. Но така е по-сладко… Да бъде на никой...без никой и все пак с всички. Дори когато ми проговори и ме стопли с миловидното си лице, имах чувството, че между нас има стена, която няма как да прескоча. Облегнах се на нея и замечтах…превъртах момента постоянно, непрестанно, за да не забравя!

Палех цигара от цигара, стоейки с гръб към нея. Беше по-малка от мен - не ми се занимава с лапетии, говорех на себе си, успокоявайки мъжкото си самочувствие. Дали не сбърках?
•    Здрасти, да ти върна цигарата, която ми даде. Заповядай...
•    Хаха, няма нужда. Аз щом съм ти дала значи съм си направила преценката. Имам си.
Усмихна ми се, но сякаш не на мен. Какво ли очаквах изобщо!? Запецнах. Диджеят пусна, каквото трябва. Добре че поназнайвах да танцувам. Скромен съм - невероятен танцьор съм. Музиката сближава. Телата ни. Спрях да бъда прозрачен. Тя усети в мен частица от искрата, която пали и нея. Ако някой не смята хип хопа за толкова възбуждащ като латиното - да си гледа работата. Моята си стана от раз. Е, да, задникът й също помогна. Бяхме  неподвластни на никой и нищо освен на бийта.
•    Хайде да дръпнем по един фас на въздух. Бяхме се препотили жестоко.
•    О, да, имам нужда, отвърна небрежно тя и изтри бавно с ръка капките пот от врата си, отмятайки глава назад и притворила леко очи. В този момент исках да спра да бъда човек и да се превърна във върха на пръстите й.
Тръгнахме към изхода. Тя отпред аз зад нея. По път събирах кураж да си открадна поне една целувка. Шамарите не ме интересуваха. Трябваше да минем през цялото заведение.  Нямаше мъж, който да не я проследи с поглед, който да не каже нещо за нея на съседа си, който да не намести с ръка пакета си. Тя им говореше чрез тялото си. Езикът на извивките й се разбираше от всеки, беше като един общ език за цялата планета. Може би не им приказваше нарочно, освен понякога. Даже съм почти сигурен, че това често я дразнеше до безумие и я караше да намразва всички . Те я виждаха, но всъщност бяха слепи за това коя е всъщност. Тя беше толкова неразбираема, колкото всички смятаха, че я разбират.

Облегна се на стената. Подадох й цигарата. Огънче. И нямаше сила на света, която в този момент да ме отдели на повече от крачка от нея. Тя беше плюсът аз минуса. Устните й плътно се облепяха по филтъра, притисваха го и изпускаха дим на малки вълнички. Стоях срещу нея и просто я гледах. Любувах й се. Желаех я безумно…

Не усетих колко бързо мина следващия един час. Не спирахме да си приказваме. Дори не си поемахме въздух. Нямаше за кога. Трябваше да си кажем всичко. Да обсъдим всичко. Себе си. Мечтите ни. Философията на живота. Карах я да се смее. Да се изчервява. Да спори и да се цупи. Тя пък ме правеше да бъда най-интересният и забавен човек, когото е срещала. Дали някога ще има друга като нея? Обясняваше ми превъзбудено как животът й, книгите, които е прочела, желанията, с които е заспивала нощем са я изградили като човек. И тогава го видях. Видях онзи глад в очите й, който можеше да бъде разгадан от малцина. Трапчинките, когато се усмихваше и които караха да искаш да ги целунеш на мига. Усмивката, която някак си те правеше на хилещ се глупаво хлапак, който гони мухите из поляната.

Нощта беше млада. Ние също. Мигът беше вечен. Сърцата ни се пръскаха от очакване. Устните пресъхнаха, напукани от желание. Вратата щракна след мен. Обвих ръка през кръста й и я придърпах към себе си. Погледна ме и  ми отдаде цялото си същество. Вселената изчезна. Почувствах се вкъщи. Това сякаш беше най-правилното нещо, което мога да направя. Да бъда тук в квартирата й вкопчен в нея. Тя ме притисна по-плътно към врата...

Дрехите на пода. После и ние. И ръцете сключени едни в други. Хапещи уста. Дерящи нокти. Въргаляне. Викове. Тела прилепени към хладните страни на гардероба. Хвърчащи обувки. Всеки остана с по един чорап. Кълбо от ръце и крака, цветове и притаен дъх. И беше грубо, но и нежно. И беше страстно, но и диво. И беше като по филмите. Но по арт.

Допуших поредната цигара седейки на сепарето с гръб към нея. После си тръгнах...

Разкази из/от чекмеджето

Това приятели е въвеждащата глава към един сборник с разкази, който реших да започна. При попътна муза, следващата, част ще напиша още утре. Сборникът се казва - "Разкази от чекмеджето". Надявам се това начало да Ви хареса и заинтригува.

Въведение

Магическото чекмедже. Хиляди странничета и чудновчета омешани между стените му. Всяко едно е специално. Всяко едно си всъщност ти. Абе, ако искаш да направиш равносметка на живота си, извади чекмеджето и го обърни върху леглото. Понякога трябва животът ти да се обърне с главата надолу, за да може да продължи после напред. Зарови пръсти в купчината от спомени и започни да ги връщаш обратно дърпайки ги един по един без никаква последователност.

Ето с тази химикалка не си взе изпита и отиде на първата си поправка. Това пък е хапче против махмурлук, което някак си никога не помагаше. А тази фиба е нейна. Тя въдворяваше ред в блестящите й коси, въпреки моите настоявания, че не е нужно и аз ще ги обичам всякак. Отдели я настрана, там, при другите й неща, към тях ще се върнеш накрая.

Ето го и онзи презерватив, подарен ти на 16-ия рожден ден, който уж трябваше да ти носи късмет. Нека те успокоя, ако той беше влязъл в употреба вероятно щеше да те запознае отблизо с някоя приятно придобита болест, която в най-добрия случай се лекува. Капачки от бирите, които си изпил с крака кръстосани върху бюрото ти слушайки Bittersweet symphony, с поглед забит към небето на отминаващия летен ден.

Прилежно сгънатото листче поставено в пощенския плик, който още миришеше на сгушените ти и тя в леглото. То пак е от нея. Знаеш къде да го сложиш.

Няколко счупени щипки от първите ти опити да простираш лично изпраните от теб дрехи, символ на новопридобитата ти самостоятелност. Етикети от разни парцали, които си купи с първите изкарани от теб недостатъчно пари.  Опаковка от вафла. Тя не е важна, просто показва, че си мързел. Има останали и малко още жълти стотинки от времето, когато си ги броеше, за да видиш ще ти стигнат ли за хляб или за бира. Човек никога не знае душата му с какво ще иска да се засити.

Касови бележки останали от няколкото първи срещи, след като тя си замина. Намачкани билети за театър. Шумолящи опаковки от бонбони, изсмукани внимателно, след края на въпросните първи срещи (те успокояват нервите, помагат ти да разбереш по-добре психиката на жените, а това ти позволява да направиш разбор как е преминала срещата и да осъзнаеш, че никога повече не искаш да виждаш тези жени). Копче от скъсаната ти риза. От онази вечер, в която се напихте много и тя нямаше търпение да зъбие нокти в гърдите ти. Ясно помня, че в мига, когато то фръкна настрани, ти се чудеше как е името й, за да й кажеш да не спира ако евентуално я биваше в леглото.


Всички тези неща грешно се възприемат от хората за боклуци. Просто животът им е боклук. Когато ги подреждат всяка седмица, подсъзнателно, те искат да вкарат в ред живота си. Искат да бъде перфектен. Не мечтаем ли за това всички. Само че той никога не е.  А чекмеджето ни хич не е виновно за това. И ние трябва всеки път да го питаме как може да е такава кочина. То само пази важните неща за нас неща без да се противи и да ни съди. Затова оставете си чекмеджетата такива каквито са. Само от време на време ги обръщайте с глава надолу, за да можете да продължите напред.

П.С.
Сега легни на леглото. Пусни вашата песен. Дай си малко време и отдай заслуженото на нейната купчинка. Защото всеки един спомен останал ти от нея е безценен.
Защото цяла вечност няма да стигне на сърцето ти.
Да се насити от спомените.
За онези най-прекрасни дни.
Когато е биело на пресекулки.
Всеки път щом очите ти я зърнеха.
На живо.
И в сънищата.