Това ли е повратният за ЕС момент?
Ние сме Шарли! Не на страхът! - казаха европейските лидери, направили жива верига и маршируващи напред, поведоха милионната маса, с твърда стъпка и поглед отправен към по-доброто бъдеще. Прекрасно, нали? Това е може би върхът на политическия PR и реклама на ЕС през последните десетилетия. Момент, който отразява всяка една от ценностите на Съюза - солидарност, защита на човешкото достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и човешките права. По-добре от това, здраве му кажи! Сега обаче накъде? Дали ще успеят европейските политици, понесени от надигналата се вълна на вяра в свободата, демокрацията и братството, да използват тази енергия, за да стабилизират и дадат тласък на мудното и полузаспало чудовище - Европейски съюз? Поне на думи, по-обединени европейците не са били в последните години, което е предпоставка за осъществяването на едни наистина сериозни реформи и смели действия, които със сигурност ще бъдат подкрепени от обществото. Сега, комисията Юнкер е на ход и тя трябва да действа бързо и уверено.
Какво обаче ще се случи, ако действията на ЕК и европейските държавни глави са недостатъчни, за да възпрат нарастващата ислямизация, антихристиянските и антимюсюлмански настроения в Европа? Ако не дадат желания резултат, ако не са навременни, ако не успеят да положат началото на нов път за развитие на Европейския съюз, от които той отчаяно се нуждае? Изплувал болезнено на повърхността, “Шарли” води след себе си и други проблеми, освен посочените, които досега си стояха там някъде самотни и забравени в пространството. Днес те се връщат на дневен ред и още повече нагнетяват и без това нажежената атмосфера. Еврото е в задълбочаваща се криза, икономическата интеграцията и тази на малцинствата е в задънена улица, безработицата се увеличава, а бюрокрацията, бавните механизми за взимане и имплементиране на решения, и политическите интереси, възпират развитието на основните политики на Съюза. Той дори не притежава голям и издържан набор от работещи механизми, които да налагат и развиват тези политики в държавите членки. Видя се и че “Европа на две скорости” не донесе нужните ефекти, които всички очакваха, а различията между страните членки по въпросите на имиграцията, енергетиката, външната политика и т.н. непрестанно спират възможностите за по-трайно развитие.
Достатъчно натрупано недоверие има у гражданите на Европа и още един сериозен провал при справянето с - “проблемите на деня”- би могъл да разклати из основи всичко постигнато до този момент и да даде началото на ефекта на доминото. Сега на преден план са прекалено чувствителни и сериозни въпроси, за да бъдат подценявани, заменяни, бавени и оставени на прозвола.
Европейците са свикнали с постепените и бавни промени, но в случая те искат резултати и видим прогрес. При това, те да са адекватни и бързи. Искат да бъдат защитени, чувстват се несигурни, което означава, че не бива да им се хвърля прах в очите. В момента гражданското общество е като пластелин и едно твърдо, но неправилно побутване в грешната посока може да коства много на всички (граждани и държави, такива от ЕС и извън). В тази ситуация, неуспехът не е вариант.
Заглушаването и рационално оборване на националистките крясъци, които вече започнаха, е стъпка това да не се случи. Антиимигрантските настроения се засилиха осезаемо, поведени от Марин Льо Пен и Орбан. Европейците лесно могат да се поддадат на тях и това ще бъде началото на края за ЕС, ако не им бъде показан възможен и реален изход от ситуацията, и не се предприемат активни действия той да се осъществи. Трудно ще бъде да се обясни на гражданите за демографската криза в Европа и нуждата от имигранти, за да се поддържа икономиката, но това не е невъзможно. Толерантността, търпението и борбата срещу предрасъдъците трябва да бъдат възприети от граждани и институции, като основа, от която да започне промяната. По-голям е проблемът с изготвянето и изграждането на инструменти, които да помогнат на имигрантите да допринанасят чрез способности, образование и готовност за ангажираност, на държавата, в която се намират. Те от своя страна трябва да разберат, че дошли в ЕС вече имат отговорности, които трябва да изпълняват. Както и че трябва да положат усилия да се интегрират в съответната общност, защото европейската интеграция е двустранен процес. Това са реални цели, но трябва да сме наясно, че не могат да се постигнат за ден, месец или година. Въпросът е, колко и как по-бързо и качествено от досега, могат да се случат?
Сега е моментът, в който ще си проличи, доколко европейските държави са найстина съюзници помежду си. Ще могат ли да надмогнат различията си в името на общия проперитет? Ясно ще си проличи дали европейските ценности са кухо средство за приобщаване, или истински пътеводители в мислене и действия. Ще се разбере и доколко, европейците са онези хора, за каквито упорито настояват, че са - свободомислещи, толерантни, за които върховенството на закона е преди всичко. Онези, които са за промяната и за полагането на постоянни усилия в името на по-доброто настояще и бъдеще. Един съвсем близък поглед назад към историята е достатъчен, за да се усъмним в мита за европейската демокрация и общество, както и в силата на омразата.
ЕС е поставен пред разрешаването на много задачи, решенията обаче никак не са видни, още по-малко лесни за намиране. Дали е ударил часът за промяна, било то добра или лоша, или ще продължим да се носим надолу по течението, докато реката не пресъхне или не стигнем ръба водопада?
