Беше луда! Обичам лудите. Допълват ме. Изглеждаше така свободна. Толкова опияняваща. Единствена. Сякаш най-дивият ураган бушуваше до мен. Тялото й се мяташе в екстаз всеки път, когато спирах погледа си на нея. Представете си, дори косата й танцуваше. Хвърчеше наляво - надясно, без посока и все пак в перфектен синхрон с притежателката си. Буря от коси и ритъм. Небе без звезди и една луна.
Завиждах на музиката. Исках аз да съм звуците. Аз трябваше да я карам да се движи така. Да бъде хаосът, който помиташе всичко по пътя си.
Тя спираше времето. Поглеждах я и наоколо сякаш всичко замръзваше и оставаше само тя. Безумните движения, като от някой древен ритуал. И едвам доловимата й усмивка на наслада. Понякога изглеждаше самотна. Тъжна. Дива.
Не можех да не я гледам. Не издържах. Да бъда далеч от очите й беше немислимо. Трябваше отново да пропадна в мрака им. Отново. И отново! Черните дупки били сладко нещо. Раят в космоса. Имало ги и на земята.
Тя болеше. Как болеше само. Хладна. Приласкаваща. Можеше да гори като фламенко и да те изгаря бавно като танго. Приканваше те с всяка извивка на тялото си. С всяко мигване. Вдишване. Така близо и така далеч. Недостижима. Или пък не. Но така е по-сладко...Да бъде на никой...без никой и все пак с всички. Дори когато ми проговори и миловидното й лице грейна, имах чувството, че между нас има стена, която няма как да прескоча. Облегнах се на нея и замечтах…превъртах момента постоянно, непрестанно, за да не забравя!
Константин Костов
Завиждах на музиката. Исках аз да съм звуците. Аз трябваше да я карам да се движи така. Да бъде хаосът, който помиташе всичко по пътя си.
Тя спираше времето. Поглеждах я и наоколо сякаш всичко замръзваше и оставаше само тя. Безумните движения, като от някой древен ритуал. И едвам доловимата й усмивка на наслада. Понякога изглеждаше самотна. Тъжна. Дива.
Не можех да не я гледам. Не издържах. Да бъда далеч от очите й беше немислимо. Трябваше отново да пропадна в мрака им. Отново. И отново! Черните дупки били сладко нещо. Раят в космоса. Имало ги и на земята.
Тя болеше. Как болеше само. Хладна. Приласкаваща. Можеше да гори като фламенко и да те изгаря бавно като танго. Приканваше те с всяка извивка на тялото си. С всяко мигване. Вдишване. Така близо и така далеч. Недостижима. Или пък не. Но така е по-сладко...Да бъде на никой...без никой и все пак с всички. Дори когато ми проговори и миловидното й лице грейна, имах чувството, че между нас има стена, която няма как да прескоча. Облегнах се на нея и замечтах…превъртах момента постоянно, непрестанно, за да не забравя!
Константин Костов
