Софийският плавателен канал София - Варна: Пътешествие в бъдещето

Глава I

Годината е 1961, датата - 1 май. Трудовият празник на България. Предводителят на нацията обяви немислимото, а щом го е обявил, то ще се случи. Започва строежа на Плавателния канал София - Варна. Песни се пеят. Цветя се хвърлят. Всички с дружни усмивки и в синхрон маршируваме към светлото бъдеще, Пристанище “Павлово”.

Очарован съм. Всички сме така. София ще стане сестра на Париж, Берлин, Будапеща, Варшава, Лондон. България ще има своя собствена река, създадена с нашите ръце, напоена първо с нашата пот, за да протече после леко през нея соленосладката, речноморска вода. Идилия.

Множеството се струпа на една равна поляна. Разпределиха се веднага отговорници на бригади. Раздадоха се лопати и кирки. Определи се кой какво трябва да прави, по колко да го прави и докога да го прави. Па, като се почна едно копане. Ама порим майката земя ти казвам, тъй както никой досега. Не я жалим думам ти право. Здраво брате, че време няма, има си план.

Там до всеки копаещ мъж, застанала по една жена със строителна количка. Ти трупаш в колата мека пръст, тя чака с настървението на дебнещ хищник да се спусне към мястото където ще е дигата, че да я обърне и бързо, бързо да се върне още по-надъхана да закара следващата. Имаше и такива измежду тях, дето не можеха да чакат техния мъж  да гради бъдещето сам, грабваха и те по една лопата и пълнеха наравно с него. Никой не искаше да почива. Ръкавици не ни трябваха, макар ръцете ни да се прежулваха и да се разраняваха. Ние шяхме да ги потопим в полусолената, полуморска вода и те да се излекуват. Всички болежки, прах и мръсотия, с които радостно се сдобихме този ден щяхме да измием и облажим на брега на Софийския плавателен канал. Гордостта на народа.

Първият ден мина като миг. Никой не искаше да си тръгва от изкопа. Много хора останаха там. Опънаха се палатки, запалиха се фенери, дойдоха и нови попълнения. Направи се график за нощните смени и възторгът от започнатото сякаш не искаше да напусне жилите ни.

Аз с мъка на съце, със сълзи на очи, се отправих бодро към вкъщи. Не исках да си тръгвам. Обаче бригадира ме натири да си ходя. Каза ми, Кънчо беги марш бърррзо у вас да почиваш. Ти си, вика, баш ррработник, цел ден тука копаш кат бивол, измежду всички най-усърден си. Глава не повдигаш от изкопа, водица не слагаш в устата си, кррръвта от дланите не бършеш само и само врреме да не губиш, ами да си направиш нормата и да я задминеш. Искам та утррре като нов. Пример да си за останалите. Ади, беги брррзо, че штъ подкарам с кескето, маскаррра с маскаррра такава. Така ми думаше той и аз щъ не щъ кръгом у нас си.

Нито се изкъпах, нито си свалих дрехите. Не исках да се разнежвам, да губя работната си чистота. Хапнах два залъка и се положих на дъсчения под, та да се калявам, за пример да ме дават. Положих ръце под главата и току затворих очи, я вече се бех унесъл. Сладостта от трудовия ден гореше в тялото ми. Внезапно, някъде в далечината, чух чайки да пискат и шляпат с криле, някакъв странен шум зашъшка в ушите ми, чуден мирис на незнайна досега пържена риба нахлу в ноздрите ми и потънах. Годината беше 2014-а….

Уморен си приятелю, нали?

Уморен си приятелю, нали? Ходиш като слаб, есенен повей. Шмугваш се между хората. Фуйют. Фийют. Задминаваш един, че втори, почти се сблъскваш челно с трети. Лицето ти изпито като на болен. Сенките ти под очите прилични на боксови аркади. Погледа мътен, слаб...Да, знам приятелю. Няма пари, няма работа или има, но е омразна. Много нямания имаш и много имания за теб са нямане. Стотинките ти в джоба подрънкват едва-едва. Малко са. Недостатъчно са, но това е, други няма. При всеки техен звън, сърцето ти подскача сякаш ужилено. Със страх придържаш с ръка джоба си и продължаваш напред.

От ужасната работа, през ужасно тесните, нагъчкани тротоари, към ужасно гнусния, миризлив, раздрънкан транспорт. Ти не си сигурен дали мразиш градския транспорт. В повечето случай, когато се возиш, ти става лошо, призлява ти. И как не, то вътре мирише на кенеф. Още повече, че е пълно с човекоподобни създания. Кой не би се почувствал отвратително? Друг път обаче, ти търсиш нарочно да се качиш в пръскащият се по шефовете автобус. Търсиш срамежливо докосването на чуждите ръце покрай теб, тялото ти сякаш само се отдава на непознатия допир. Всеки има нужда от интимност, макар и студена, несъзната. Тогава е един от малкото пъти, в които не се чувстваш невидим, отхвърлен.

Слизаш доизцеден. Довлачваш се до блока ти и сядаш на пейката отпред. Няма да помогне. Нито главата ти ще оветри. Пустото, сметищно, междублоково пространство няма да ти донесе вътрешен мир. Нито цигарата, която тъкмо запалваш. Камо ли бирата, взета на вересия, от която отпиваш малки глътки, та да има за по-дълго. Но когато погледът ти срещне току разпукалите се снежнорозови цветове на джанката и се приплъзне към слънчевите жълтурчета, сякаш нарочно намацани, без строй и ред, петна по зелената полянка, душата ти ще въздъхне и лека усмивка ще подръпне устните ти… чурулик, чурулик - ще запееш с кацналата птичка на клона. И нито торбите с боклук търкалящи се из градинката, нито бутилките и презервативите, на които са стъпили краката ти, камо ли циганските кючеци идващи от прозорците на съседите ти ще ти отнемат животворната магия на пролетта.

Нощта ме мами

Нощта ме мами

бавно

нежно

приласкава душата ми

с обещания за засищане

на жаждата

за живот.

Няма покой за онуй сърце

що веднъж е покварено

(не са ли всичките такива)

то вечно ще иска

и още

и още...

идеалистът с полуобезобразена душа

вечно ще се клати

във вълните на въображението

в бурите на съзнанието

хипнотизиран

ще се върти в кръгa

на своите неосъществявания

***

Наблъскали сме се в автобуса. Ама така сме се натиснали, че античните организатори на оргии ако бяха живи щяха да стиснат ръка на софийския кмет и да му се поклонят до земи.  Мисля си, ето това е животът ни. Само една опция имаш да стигнеш до целта. Ама не може да ни огрее всички. И естественият подбор оставя по-слабите на спирката. Всички останали бавно, безславно, потно и прекалено интимно се отправяме към сладката победа. Разбира се има дупки, лакти в стомаха и мазолясали от стискане на железните дръжки ръце, ама то лесно няма. Някои се целят по-ниско, искат по-малко от живота. Той не се противи. На ти спирка, слез, прав ти път.  Спирките обаче са коварна работа за останалите. Слезеш ли може и да не се качиш повече. Забаламосваш се и докато се усетиш мястото ти е заето. И вратите се затварят под носа ти. Така както някой друг получава повишение, което ти си заслужил или взима работата, за която си се борил, или приятелката, която така самоотвержено си обичал. Та живота продължава, скърца, мръсен е отвътре, има контроли, но пък те води напред и само напред. Има такива, които са по-облагодетелствани. Това са тези с план за живота. Скочили са в него от първите спирки и са си седнали на удобни местенца и безпроблемно пътуват натам, накъдето. Има и пъти, в които успяваш да се добереш до твоята спирка, стигнал си целта, слизаш по стълбите и пляясс, цопваш в локва...Абе, живота е чудна смесица от чудни смесици, която така те замесва и те размесва, че накрая и ти не знаеш в какво си се замесил.

Проклятието е там, че цялата процедура се повтаря от начало, ден след ден… Днес автобусът ми се счупи посредата на пътя... Обаче си заслужава и през виелицата тръгвам пеша!

Късметче: Живот

На един мой много скъп приятел!

“Живота е като купа с късмети - бръкнеш, изтеглиш един, прочетеш го, изхилиш се и му теглиш една майна, след 20 години теглиш пак…”

Тони Йотов

Мирис на кафе и кифлички със сирене. Събрали сме се, късно сутрин, остава месец до завършване. Приятели сега и приятели до края. На гимназията…

Всеки със свойте мечти чака нетърпеливо, като жокей сигнала за първия му старт и обяхнал предрусалия си с утопизъм живот да се впусне напред към очакващата го победа.

Мисля че започнах да пия кафе само заради късметчетата. Да не би да изпусна моя, нали разбирате. Никъде другаде не ти дават късметчета просто “е` така”. Реално обаче просто ми се услаждаше, вкарвайки си дозата никотин между глътките. И все пак винаги нетърпеливо дръпвах пластмасовата халка от него и като древен пергамент разгъвах малкото листче с тържественост все едно ей сега ще прочета отдавна чаканата истина.

Глупости. Пада ми се благоденствие. Ха! Събирам джуки и с едно отчайващо - уффф, тегля на ум една стабилна попържня. Как не може да ми се падне веднъж нещо свястно или пък някаква стойностна мисъл да му еба майката. Другите около мен се кефят. Техните са готини. Пари; секс; любов; Животът е възмутителен, когато мислиш за него, и прекрасен, когато го живееш - Карол Корд. Захвърлям го на масата. Смачквам го. Късам го. Ех, никога нямам късмет…

Приятелствата станаха добри познанства. Познанствата пък здрасти и здравей. Поздравът остана после само поглед. След погледа остана разминаването. Късметчетата замених с тото. Градът -  невъзможен роден дом. Няма утопизъм има реалност. Кафето стана лукс. Никотина си остана никотин, но долнопробен. От нетърпение на старта, живота ми се препъна и счупи двата си крака. Трябваше да бъде отстрелян. Да не се мъчи. Дожаля ми, моя си е все пак. Превързах го и тупур-тупур, бавно-бавно тръгнахме без посока. Без посока знаете, отива се на никъде. И аз така с него наникъде, към нищо с малко. Безславно кютахме. Кретаме дето се вика. Мъчим го ама себе си мъчим.

След години, прибрах се дома криво-ляво, влачим се двамата с живота, ама грозна картинка ти казвам,  и бам един железен лев падна от небето и ме удари по тикерицата. Викам си - бах тоя късмет, ехеее хей живот, здравей живот, гледам го лъскав един такъв, галя си го, стиснах го в юмрук и викам си айде да опънем сега едно кафенце. Знам миналото е невъзвратимо, но пък е сладко да му се невиди.

Старата сутрин. Старото кафе. Същият мирис. Кифличките. Кафето. Късметчетата били свършили. Стана ми криво. Отпи ми се. Отпуши ми се. Доплака ми се разбирате ли, 20 години чакам това кафе, тоя лев да ми падне, тоя късмет да ми дойде...и не, и не, и пак не! Захлупил съм лицето в шепи, живота ме потупва по рамото за успокоение, ама той е нищо живот и потупването му е нищо работа. На съседната маса се чува - ебати работата пак ли беее, пу да му се невди и простотията. Две ръце късат късметче на две и го захвърлят на земята. Гмурвам се като на олимпийско състезание по плуване с главата напред, ама така се метнах ще кажеш, че съм фаворит за медал. Треперя. Сърцето ми отвън изскочило. Събирам частите. Живец тръгва по жилите ми. Ония ми се смеят. Е, нека. Изтеглих благоденствие….

***

Историите нямат край. Има всякакви истории. Светът е препълнен с истории. Едни  мили, нежни и ефирни. Други тъжни и разтърсващи. Истории чудни и пречудни. Истории за слава, чест братство и любов. За смърт, мъка и кръв. Истории за света и човека. За небето и земята. За Теб и Мен. Трябват единствено сърце и душа за тях… А глухотата и слепотата са могъщи противници...

Тик-так

Копнея по стрелките на часовника

далечни и дразнещо близки

отрязват по мъничко от сетивата ми с всяко тик-так

Лудост и спокойствие излъчва

тази адската машина

хипнотизиран съм

ти си спомен след спомен

Тук и Сега - несъществува!

Моят кръгъл час

На всеки час съм огнендишащ

на всеки час мислител

за всеки кръгъл час треперя

и потръпвам и обичам

Питанката изрисувам

и в отговорът аз политам

връщайки се все се питам

колко още ще опитвам

Отваряйки очи отричам

всяка чакаща надежда

нощта очаквам и в нея

разгарям се, копнея...
...