И все тъй лети безспирно...

Времето бясно лети. Стремглаво то препуска възседнало див мустанг и ни насрещен вятър, ни магия някаква могъща може да го спре. Къде отиваш ? Защо тъй бързаш ? Да не би от страх да бягаш ти? Поспри се моля, почини за малко, дъх си поеми. Усети вкусa на студенaта планинска вода, в пресъхналата ти от хилядолетия паст. Огледай се наоколо и докосни с грубите си, напукани пръсти - меката, зелена трева. Вдишай въздухa чист и изпълни с него гърдите си мощни. Усети с душата си пясъчна -  величието на Балкана и чуй кориите как те приветстват тържествено. Сетне полегни да отдъхнеш и да положиш изнуреното си тяло на земята честита, и изгуби се в бледосинята небесна шир, почувствай слънцето ярко по тялото ти и заспи, моля те. Дай ми още час, минутка поне да се потопя аз в очите й за сетен път, да допра устни до нейните, да погаля лицето й и да препусна с теб към безкрая.

Вдъхновен от дъждовното време

От какво се нуждаем? Нуждаем се от нещо малко, но значимо! И аз открих какво е то – нуждаем се от един кратък, но проливен пролетен дъжд. Ей така просто да се излива от небето, да бъде, като водна пелена и да покрие всичко наоколо с плаща си от кристални капчици. Колко много имаме нужда от онази приятна, възбуждаща свежест, която изпълва въздуха след пролетния дъжд. Как ни е необходима тя, за да прогледнем в минало,настояще и бъдеще и с ясна, и чиста мисъл да тръгнем напред, бодри, като пионерчета. Но първо прераждащия дъжд трябва да отнесе в канавката всички онези боклуци и мръсотии живеещи си необезпокоени по градовете и селата ни. Да ги повлече със себе си и отнесе право в огнената адска бездна – там, откъдето няма връщане. Къде си ти пролетен дъждец ? Защо не идеш ти ? Ела бързо моля те, земята ни вече пресъхна, напука се и разцепи се в рани жестоки тънката й снага...