***

Донякъде воден от чувство за стабилност,
отказах да си взимам лекарствата
така хем се боря с контрабандата,
хем пестя държавни пари.
Европа ни идва на крака,
а аз какво, да се оплаквам ли?
Какво ще им бутам в носа,
че докторът живее през две села,
(и май е ветеринар)
хлябът минава по веднъж на три дни,
(освен, когато не минава)
а аз ям луканка само по Коледа!?
(щото тогава дават надбавки)
Стискам зъби и продължавам напред
по прокуроро-следователски стил -
към дъното, че да крепя основата,
защото без такива жертви,
не бихме били по-различни
от опозицията, нагазила в свинарника.
Няма ли жертви ще останем без пътища,
са казали хората, ама кой ли да слуша?
Хайлази с хайлази таквизи ...пфу,
вас едно време наричахме
нестабилни елементи,
ама на, няма оправия...
П.С.
Да даде хубаво време Началника,
че ако завали сняг, с лопатите
дружно трябва да излезем
да опазим стабилитета.

Времето дойде

хиляди огънчета присветваха в тъмното

като светулки, чиито живот привършваше

беше ударил нулевият час и чакахме,

и оплаквахме онези дванайсете,

за които не остана време,

но високо ценяхме.

***

Размивам се в очертанията на дните

нито боли, нито е страшно или лошо

като в сън е, само да не бяха

тия остри ръбове по страните ми,

правещи примки в реалността,

която обаче упорито ги заобляше

един подир друг, методично,

но примките си останаха

и ставаха все по-големи

докато не придобиха

смисъл.

Когато си свободен, ама не съвсем...

Когато си свободен, ама не съвсем.

Не си затворник, но си като в плен

и някой всеки ден те сръчква в ребрата.

Главата долу! Ръцете горе!

Изправен до стената, мислиш,

този път дали успях да сложа

главата си в торбата или пък не?

Денят е утрешният и пак се чува...

Главата долу! Ръцете горе!

Пряко на стената, отмалял,

фалшива е тревогата отново,

и с времето това си стана рутина.

Затова, братко, не се бави, избирай -

или си дай душата, или свободата,

или цял живот ей тъй ще мине -

главата долу, ръцете горе,

а ти пряко на стената...