***

Събота вечер. Тротоарите на Графа лъщят. Капките дъжд по плочките отразяват коледните светлини на мократа декемврийска вечер. Наоколо е пусто. Само Славейковците са винаги там. Поседнали, мокри, те се чудят дали и Дядо Коледа ги е забравил. Аз крача с ръце в джобовете и цигара в уста. Отнякъде самотна цигулка свири Strangers in the night. Отново се сещам за нея. Покрай мен минава трамваят и успява да прогони мислите ми. Ето защо са ги направили толкова шумни, за да не ви дават възможност да се отдавате на разни размисли, откоито нищо няма да излезе. Звучи като сцена от филм, нали? Сега пък се чудя дали живея в романтична комедия или в някаква мистъри-драма-фантастика с елементи на сюреализъм-реализъм-постмодернизъм. 

София вечер е вдъхновяваща, особено, когато мравуняка е по дупките си. Тогава и въздухът е друг, и ти си друг. Отваряш се за нея и тя те грабва на секундата. Краката започват сами да те водят. А, ако имаш късмет, няма да те отведат в някоя симпатична дупка, където да обърнеш по едно. Ще те срещнат с други два чифта непознати крака. Отнякъде нечии чифт ръце ще погалят олющената цигулка и отново ще зазвучи Strangers in the night. И две двойки зимни ботуши, женски и мъжки, ще затанцува, омагьосани от музиката. Той ще припява леко, но гласът му ще е далеч от на Синатра. Тя ще облегне глава на рамото му, но за двете й уши той ще е дори по-добър от него. След секунди те ще осъзнаят, че всъщност се познават отдавна. Ще се засмеят един на друг и ще си кажат, че светът е малък. Ботушите им сами ще ги поведат. Ръцете им инстинктивно ще се вкопчат едни в други. Усмивките естествено ще се появят на лицата им. Те ще се приберат заедно. Завинаги.

Мога да продължавам още много. Да бъда сладникав и романтичен. Добре е за душата. Само че има и други неща, които са не по-малко важни. Като например забравените, окислени Славейковци. Чаровните софийски трамваи, които ги има от 100 години. Както е тръгнало сигурно всички ще ги заменят с лъскави и безшумни. Скоро ще се простим и с жълтите павета, подарък от Австро-Унгария за сватбата на Цар Фердинанд, ще си имаме фалшиви такива. И няма да има вече много, което да ни свърза с великите ни личности от 20 век. Друго си е да знаеш, че вървиш по паветата, по които са вървели български царе и генерали. Или пък, че чуваш същото тракане и тропане от трамваите, което е чувал и Смирненски вървейки по Графа, осмивайки разминаващите го сериозни  г-да и г-жи с парливия си език.

Но може би е за добро. Това са просто мисли на един отчая млад романтик и идеалист, който за жалост много добре разбира реалността и осъзнава напълно, че живее в нея.

Моменти на страст

Беше луда! Обичам лудите. Допълват ме. Изглеждаше така свободна. Толкова опияняваща. Сякаш най-дивият ураган бушуваше до мен. Буря от коса и ритъм. Тялото й се мяташе в екстаз всеки път, когато спирах погледа си върху нея. Представете си, дори косата й танцуваше. Хвърчеше наляво - надясно, без посока и все пак в перфектен синхрон с притежателката си.

Завиждах на музика. Исках аз да съм звуците. Аз трябваше да я карам да се движи така. Да бъде хаосът, невъзможен да се овладее.

Тя спираше времето. Поглеждах я и наоколо сякаш всичко замръзваше и оставахме само двамата. Безумните движения, като от някой древен ритуал. И едвам доловимата й усмивка на наслада. Понякога изглеждаше самотна. Тъжна. Дива.

Не можех да не я гледам. Не издържах. Да бъда далеч от очите й беше немислимо. Трябваше отново да пропадна в мрака им. Отново. И отново!

Черните дупки били сладко нещо. Раят в космоса. Имало ги и на земята.

Тя болеше. Как болеше само. Хладна. Приласкаваща. Можеше да гори като фламенко и да те изгаря бавно като танго. Приканваше те с всяка извивка на тялото си. С всяко мигване. Вдишване. Така близо и така далеч. Недостижима… Или пък не. Но така е по-сладко… Да бъде на никой...без никой и все пак с всички. Дори когато ми проговори и ме стопли с миловидното си лице, имах чувството, че между нас има стена, която няма как да прескоча. Облегнах се на нея и замечтах…превъртах момента постоянно, непрестанно, за да не забравя!

Палех цигара от цигара, стоейки с гръб към нея. Беше по-малка от мен - не ми се занимава с лапетии, говорех на себе си, успокоявайки мъжкото си самочувствие. Дали не сбърках?
•    Здрасти, да ти върна цигарата, която ми даде. Заповядай...
•    Хаха, няма нужда. Аз щом съм ти дала значи съм си направила преценката. Имам си.
Усмихна ми се, но сякаш не на мен. Какво ли очаквах изобщо!? Запецнах. Диджеят пусна, каквото трябва. Добре че поназнайвах да танцувам. Скромен съм - невероятен танцьор съм. Музиката сближава. Телата ни. Спрях да бъда прозрачен. Тя усети в мен частица от искрата, която пали и нея. Ако някой не смята хип хопа за толкова възбуждащ като латиното - да си гледа работата. Моята си стана от раз. Е, да, задникът й също помогна. Бяхме  неподвластни на никой и нищо освен на бийта.
•    Хайде да дръпнем по един фас на въздух. Бяхме се препотили жестоко.
•    О, да, имам нужда, отвърна небрежно тя и изтри бавно с ръка капките пот от врата си, отмятайки глава назад и притворила леко очи. В този момент исках да спра да бъда човек и да се превърна във върха на пръстите й.
Тръгнахме към изхода. Тя отпред аз зад нея. По път събирах кураж да си открадна поне една целувка. Шамарите не ме интересуваха. Трябваше да минем през цялото заведение.  Нямаше мъж, който да не я проследи с поглед, който да не каже нещо за нея на съседа си, който да не намести с ръка пакета си. Тя им говореше чрез тялото си. Езикът на извивките й се разбираше от всеки, беше като един общ език за цялата планета. Може би не им приказваше нарочно, освен понякога. Даже съм почти сигурен, че това често я дразнеше до безумие и я караше да намразва всички . Те я виждаха, но всъщност бяха слепи за това коя е всъщност. Тя беше толкова неразбираема, колкото всички смятаха, че я разбират.

Облегна се на стената. Подадох й цигарата. Огънче. И нямаше сила на света, която в този момент да ме отдели на повече от крачка от нея. Тя беше плюсът аз минуса. Устните й плътно се облепяха по филтъра, притисваха го и изпускаха дим на малки вълнички. Стоях срещу нея и просто я гледах. Любувах й се. Желаех я безумно…

Не усетих колко бързо мина следващия един час. Не спирахме да си приказваме. Дори не си поемахме въздух. Нямаше за кога. Трябваше да си кажем всичко. Да обсъдим всичко. Себе си. Мечтите ни. Философията на живота. Карах я да се смее. Да се изчервява. Да спори и да се цупи. Тя пък ме правеше да бъда най-интересният и забавен човек, когото е срещала. Дали някога ще има друга като нея? Обясняваше ми превъзбудено как животът й, книгите, които е прочела, желанията, с които е заспивала нощем са я изградили като човек. И тогава го видях. Видях онзи глад в очите й, който можеше да бъде разгадан от малцина. Трапчинките, когато се усмихваше и които караха да искаш да ги целунеш на мига. Усмивката, която някак си те правеше на хилещ се глупаво хлапак, който гони мухите из поляната.

Нощта беше млада. Ние също. Мигът беше вечен. Сърцата ни се пръскаха от очакване. Устните пресъхнаха, напукани от желание. Вратата щракна след мен. Обвих ръка през кръста й и я придърпах към себе си. Погледна ме и  ми отдаде цялото си същество. Вселената изчезна. Почувствах се вкъщи. Това сякаш беше най-правилното нещо, което мога да направя. Да бъда тук в квартирата й вкопчен в нея. Тя ме притисна по-плътно към врата...

Дрехите на пода. После и ние. И ръцете сключени едни в други. Хапещи уста. Дерящи нокти. Въргаляне. Викове. Тела прилепени към хладните страни на гардероба. Хвърчащи обувки. Всеки остана с по един чорап. Кълбо от ръце и крака, цветове и притаен дъх. И беше грубо, но и нежно. И беше страстно, но и диво. И беше като по филмите. Но по арт.

Допуших поредната цигара седейки на сепарето с гръб към нея. После си тръгнах...

Разкази из/от чекмеджето

Това приятели е въвеждащата глава към един сборник с разкази, който реших да започна. При попътна муза, следващата, част ще напиша още утре. Сборникът се казва - "Разкази от чекмеджето". Надявам се това начало да Ви хареса и заинтригува.

Въведение

Магическото чекмедже. Хиляди странничета и чудновчета омешани между стените му. Всяко едно е специално. Всяко едно си всъщност ти. Абе, ако искаш да направиш равносметка на живота си, извади чекмеджето и го обърни върху леглото. Понякога трябва животът ти да се обърне с главата надолу, за да може да продължи после напред. Зарови пръсти в купчината от спомени и започни да ги връщаш обратно дърпайки ги един по един без никаква последователност.

Ето с тази химикалка не си взе изпита и отиде на първата си поправка. Това пък е хапче против махмурлук, което някак си никога не помагаше. А тази фиба е нейна. Тя въдворяваше ред в блестящите й коси, въпреки моите настоявания, че не е нужно и аз ще ги обичам всякак. Отдели я настрана, там, при другите й неща, към тях ще се върнеш накрая.

Ето го и онзи презерватив, подарен ти на 16-ия рожден ден, който уж трябваше да ти носи късмет. Нека те успокоя, ако той беше влязъл в употреба вероятно щеше да те запознае отблизо с някоя приятно придобита болест, която в най-добрия случай се лекува. Капачки от бирите, които си изпил с крака кръстосани върху бюрото ти слушайки Bittersweet symphony, с поглед забит към небето на отминаващия летен ден.

Прилежно сгънатото листче поставено в пощенския плик, който още миришеше на сгушените ти и тя в леглото. То пак е от нея. Знаеш къде да го сложиш.

Няколко счупени щипки от първите ти опити да простираш лично изпраните от теб дрехи, символ на новопридобитата ти самостоятелност. Етикети от разни парцали, които си купи с първите изкарани от теб недостатъчно пари.  Опаковка от вафла. Тя не е важна, просто показва, че си мързел. Има останали и малко още жълти стотинки от времето, когато си ги броеше, за да видиш ще ти стигнат ли за хляб или за бира. Човек никога не знае душата му с какво ще иска да се засити.

Касови бележки останали от няколкото първи срещи, след като тя си замина. Намачкани билети за театър. Шумолящи опаковки от бонбони, изсмукани внимателно, след края на въпросните първи срещи (те успокояват нервите, помагат ти да разбереш по-добре психиката на жените, а това ти позволява да направиш разбор как е преминала срещата и да осъзнаеш, че никога повече не искаш да виждаш тези жени). Копче от скъсаната ти риза. От онази вечер, в която се напихте много и тя нямаше търпение да зъбие нокти в гърдите ти. Ясно помня, че в мига, когато то фръкна настрани, ти се чудеше как е името й, за да й кажеш да не спира ако евентуално я биваше в леглото.


Всички тези неща грешно се възприемат от хората за боклуци. Просто животът им е боклук. Когато ги подреждат всяка седмица, подсъзнателно, те искат да вкарат в ред живота си. Искат да бъде перфектен. Не мечтаем ли за това всички. Само че той никога не е.  А чекмеджето ни хич не е виновно за това. И ние трябва всеки път да го питаме как може да е такава кочина. То само пази важните неща за нас неща без да се противи и да ни съди. Затова оставете си чекмеджетата такива каквито са. Само от време на време ги обръщайте с глава надолу, за да можете да продължите напред.

П.С.
Сега легни на леглото. Пусни вашата песен. Дай си малко време и отдай заслуженото на нейната купчинка. Защото всеки един спомен останал ти от нея е безценен.
Защото цяла вечност няма да стигне на сърцето ти.
Да се насити от спомените.
За онези най-прекрасни дни.
Когато е биело на пресекулки.
Всеки път щом очите ти я зърнеха.
На живо.
И в сънищата.

***

Беше луда! Обичам лудите. Допълват ме. Изглеждаше така свободна. Толкова опияняваща. Единствена. Сякаш най-дивият ураган бушуваше до мен. Тялото й се мяташе в екстаз всеки път, когато спирах погледа си на нея. Представете си, дори косата й танцуваше. Хвърчеше наляво - надясно, без посока и все пак в перфектен синхрон с притежателката си. Буря от коси и ритъм. Небе без звезди и една луна.
Завиждах на музиката. Исках аз да съм звуците. Аз трябваше да я карам да се движи така. Да бъде хаосът, който помиташе всичко по пътя си.

Тя спираше времето. Поглеждах я и наоколо сякаш всичко замръзваше и оставаше само тя. Безумните движения, като от някой древен ритуал. И едвам доловимата й усмивка на наслада. Понякога изглеждаше самотна. Тъжна. Дива.

Не можех да не я гледам. Не издържах. Да бъда далеч от очите й беше немислимо. Трябваше отново да пропадна в мрака им. Отново. И отново! Черните дупки били сладко нещо. Раят в космоса. Имало ги и на земята.

Тя болеше. Как болеше само. Хладна. Приласкаваща. Можеше да гори като фламенко и да те изгаря бавно като танго. Приканваше те с всяка извивка на тялото си. С всяко мигване. Вдишване. Така близо и така далеч. Недостижима. Или пък не. Но така е по-сладко...Да бъде на никой...без никой и все пак с всички. Дори когато ми проговори и миловидното й лице грейна, имах чувството, че между нас има стена, която няма как да прескоча. Облегнах се на нея и замечтах…превъртах момента постоянно, непрестанно, за да не забравя!

Константин Костов

“Клец и сеx” и Иван Вазов

“Клец и секс” и Иван Вазов

Намира се в София, на ъгъла на ул. “Г.С. Раковски” и “Ив. Вазов” , точно зад Народния театър. Малка, квадратна, двуетажна къща, със семпла външна орнаментика, поолющена мазилка и белезникаво-жълт цвят, вече клонящ към мръсно, болнично-сиво. Ако вървите по Раковски и случайно я забележите, по нищо не бихте я различили от останалите столични, полузапазени, стари сгради. Това обаче е къщата-музей на Иван Вазов и близо до нейния вход, на стената до прозореца, има сложена паметна плоча, за да не се обърка някой. Като че ли това е нужно?

Само да отбележа, че не сложих никаква титла пред името Му, тъй като за него всяко определение ще е малко, недостатъчно, не-казващо-всичко. Нито патриарх на българската литература, нито писател, общественик, стожер на българското би го възвеличило и обяснило. Той е явление, феномен. Той е Иван Вазов и това е самодостатъчно, казва всичко, значи всичко. Поне би трябвало.

Наскоро се случи така, че минах покрай този отдавна затихнал дом и видях неща, които ми се щеше да пропусна, но и които ме накараха да се замисля, а най-вече да се почувствам неудобно и да усетя вълна от срам по тялото си. Хвърляйки, както винаги, един бърз, свиден поглед към зданието, с мисъл за твореца живял вътре, забелязах, че нечия скверна ръка, с афинитет към червеното, беше написала на перваза под прозореца, от страната на Раковски -  “клец и секс” (с големи букви). Чудно, нали? Дори потръпнах от погнуса докато се сещам и пиша тези редове, а виждайки надписа се забих на място и не можех да помръдна от вцепенение. Чета го и несъзнателно, треперейки, поглеждам нагоре към мъничката тераска, а после и към тъмния прозорец. Страхувах се да не би главата на Дядо Вазов да се покаже отнякъде и да ми се закани с пръст, добронамерено разбира се, мислейки, че аз съм извършителят на това деяние от най-долно естество. Ужасно чувство на виновност ме споходи в този момент и се разбързах да настигна приятелите ми, с които обикаляхме съмнителните, скрити, столични барове. Вървя, гледам в земята и мисля - Абе, стига бе, не може така. Как ще направиш такова нещо? Какъв трябва да си? 

В крайна сметка се оказа, че съм се объркал и на стената не пише “клец и секс” , а “КЛЕС и СЕХ”. В онзи миг обаче явно съм бил прекалено афектиран и не съм могъл да разчета правилно надписа, който така ме разтърси. Това го разбрах на следващата седмица, когато отидох да направя снимка на все още непочистения вандализъм. Сега обаче не мога да преценя кой от тях е за предпочитане. Все пак и двата означават едно и също, но истинският е симбиоза между латиница и кирилица, което показва ужасяваща правописна култура! Дали пък това не е била и целта? Обида към личността Вазов и към онзи написал стихотворението „Българският език“.

Изключвайки това, малко по-нагоре, до театър “Сълза и Смях”, се натъкнахме на няколко двойки празни очи, носени от прешмъркалите глави на разни невръстни девойки и момчетии, влизащи и излизащи от заведенията в района. Срещата с тях бе предхождана от бурна сцена на изразяване сексуалния нагон между две мацки, които сякаш не бяха хора, а само езици и разхвърлени в екстаз коси. Мъжки, сластни усмивки се появяваха една след друга около тях.

Картинката в парка пред “Кристал” не беше по-различна. Влизайки в него, току на прага, се появи изкривената физиономия на куц просяк, който в моето съзнание остана запечатан като едноок старец с превръзка, облечен в парцали, подал напред шепата си. Струваше ми се, че сякаш ни иска пари, за да преминем отвъд, все едно не сме в центъра на Столицата, а на брега на река Стикс. Вървейки из/през градинката, чувахме разговорите - стоновете на сенките, насядали по пейките и на земята. От тях не помня нищо, всичко ми е като насън, размазано и в паяжини. В края на парка обаче, преди да влезем в една малка къщичка - бар, чиято цяла клиентела беше излязла пред входа й - сякаш вътре е по-страшно от навън - се натъкнахме на небезивестния Денди. С кръгли тъмни очила и гънеща се походка той беше следван от една начервосана дама, определено по-възрастна от всички нас наоколо взети заедно. Току до “заведението” пък, група здрави мъжаги по потници и без, облегнали се на стената, с тела приличащи по-скоро на рисуваната история за деца на Третия Райх, свиреха на китара български революционни песни и припяваха. При това доста приятно

.

След прехода ни през тази фантастично-ужасяваща мазаница, за която премълчах много и си затворих очите за не малко, седнахме за по бира в супер симпатичното и приятно местенце в началото на ул. Шишман. И почнах да се чудя! След като вече сме пристигнали в нормалността, както я разбираме ние, се върнахме от Ада ли ( започвайки с надписа от къщата на Вазов, срещайки на всяка крачка Смъртта, дошла само за малко нагости, обикаляща като нас, но не барове, а души)? Или просто за миг минахме през реалността и се върнахме в Ада на настоящето ни съществуване оплетено от миражите на промитото ни съзнание.

Ако надписът е реалност, а не плод на подземния свят, то какъв трябва да е този извратен, неистински живот, в който съществуваме заедно с него на стената? Ако сме се върнали в нормалността, как е възможно въобще този надпис да е там и в момента, наистина изписан от нечия ръка (дано изсъхне), и никой да не го маха? За себе си открих един отговор, че той е начало и край на два свята, портал помежду им т.е. реалността, в която живеем е Ад и обратното. Струва ми се има някаква логика?.

Иван Вазов, от бюрото в дома си, е дал началото на цялата българска митология, героите и света, които да ни създадат като нация и на който да се опираме, когато ни е тежко. Логично е, в мига, в който тази къща и човекът живял в нея спрат да значат това що трябва, да се даде началото на точно обратното - “клец и секс” е точно този миг.  Разбира се, кутията на Пандора започна да се отключва много по-рано. Нека не забравяме, че в двора на нашия “най-мил” писател има кафене, срещу къщата му има чалготека, а за да влезеш в самата сграда и да разгледаш ти трябва предварително уговорен час, което е невъзможно, тъй като никой не отговаря на позвъняванията ти. Парадоксално на метри от входа на музея има пътен знак  - “Влизането забранено”. В допълнение с олющената мазилка, облепените с хартия прозорци и прекрасния нов надпис на перваза им, апогей на всичко дотук, можем да кажем, че определено за нас Вазов е вече само няколко текста, задължени да учим в училище. Дали е чудно? Дали отдавна това не е така? Дали с това приключи напълно времето на героите, саможертвата, нежните чувства, ценностите и любовта към родината. Животът ни от тук нататък само  “клец и секс” ли ще е? 

П.С

С него започна всичко, дали с него и ще завърши...

Aз си "харесвам" живота!

Аз съм млад специалист, висшист, записах и магистратура, но това с намирането на що-годе прилична работа (прилично заплатена, дори не мога да си позволя да мисля за престижна ) не ми се получава. Търся бе, търся, не е като да не търся, ама не ще и не ще да се покаже. Ще кажеш братче, че нещо ще й направя пък аз искам само да я работя тази работа и толкоз. За щастие обаче, като всеки млад човек, съм много навътре със социалните мрежи и реших да използвам познанията си.

Влизам в Лицекнигата, преглеждам общия поток информация и случайно попадам на страницата - “Аз си търся работа - ние ще намерим работа за Вас”. Кликвам на връзката, тъй като ми стана интересно и виждам, че няколко мои прители по лицекнига, са участници в групата и са представени като вече работещи представители на страницата. Кликвам да видя кои са, я, те били Пешо, Кинчето и Цеката. Ми аз бях чул за тях, че големи пари получавали, в някакви западни фирми били на работа, някаква връзкарска история било - хем работата айляк и по цял ден онлайн във фейсбук, хем срамно много зелени гущери в сметката трупали. Но не съм и предполагал, че по този научин са успели да се реализират.

Зачудих се да не би аз да съм най-големия балама и реших, че ще кликна да я харесам тази страница пък да става каквото ще. Лайкнах я, написах си статус, че отивам до талетната и като се връщам гледам някой ми пратил съобщение. Отварям да видя, а в него пише - “г-н Шипченски, здравейте.  За нас е удоволствие да Ви поканим да работите в нашата фирма, отдавна си търсим човек с Вашите знания и скромен опит. Моля, когато се върнете от тоалетна да харесате тази страница - Аз работя във фейсбук. Това ще бъде достатъчно, за да започнете работа при нас”.

Направо онемях, ударих си дупето в тавана и веднага лайкнах страницата. Фирмата ми изпрати да си “харесам” договора, после ми пратиха списък с работните ми задължения, които трябваше да “харесвам” и “споделям” всеки ден и воала. Вече не бях безработен. Отдъхнах си, камък ми падна от сърцето, кеф ми стана на душата, чавка акъла ми изпи от радост, изобщо всичко беше чудеснотия.

Мина един месец, ама така гладко и спокойно мина, както се започва военна офанзива в съседна територия и се анексира към държавата. Идва време за заплата, пращат ми да си “харесам” първия изработен чек за хиляди евро и чувството беше просто неописуемо. След това веднага почнах да ги харча - харесах си кола, споделих си апартамент, харесах обзавеждане, след това харесах малко бензин и продукти. Споделих най-яките дискотеки, харесах най-скъпия алкохол, споделих и харесах екскурзия до едни уникални острови. След години усърдно харесване и спестеняване на пари споделих сватба, след това семейство и деца, харесах им образование, споделих и къща. Помежду другото споделях и харесвах различни каузи и проблеми, към които бях много отдаден и съпричастен, политически идеи и правителствени решения също.  Все пак нали трябва да сме полезна и активна част от обществото. В края на трудовия ми стаж харесах пенсиониране, впоследствие харесвах и споделях само кисело мляко и хляб. Когато удари моят час споделих, но не харесах, че си заминавам вече от този свят. Скоро след това излязох завинаги от социалната мрежа, последното, което направих беше да си харесам живота...

Транспортен колапс

Автобусът се спря рязко и не помръдна. Беше стигнал до началото на Студентски град.

- Айде бе, тръгвай, к`во се спираш изневиделица, като…, даде зор шофьорът.

- Ми не ща, пък! - отвърна сърдито МПС-то.

- Е, как не щеш бе? Дай газ ти казвам, че ще видиш ти...рейс на олио кара ли се.

- Абе не ща бе, не мога повече да возя тия студентчета. Писна ми!

- Ама как така ти писнало, кой те пита тебе? Ще возиш, докато ти се изясни. Затова си направен, до откат ще го правиш.

- Ей, аз да не съм ти някое безмозъчно животно, а? Я да не ми приказваш така и аз сърце, душа нося. Пита ли ме някой мене как се чувствам, добре ли ми е на тази работа? Не! Вози, та вози. Е, аз пък казвам - Стига!

Шофьорът се хвана за главата. Нито му се беше случвало, нито беше чувал за подобно нещо - рейс да откаже да вози, защото се чувства претоварен психически. Запали една цигара и каза на пътниците да слизат. Изпусна тежко дима и започна да мисли какво да прави. Мисли, мисли...нищо. После помисли още малко и реши да седне с автобуса и да си поговорят по мъжки.

- Какво става сега? Как така изведнъж реши, че няма да возиш, това е некоректно!

- Еми, не издържам повече. Напрягат ме тия студенти, карат ме да се отчайвам от живота.

- Добре де, какво са ти направили толкова децата. Те са млади, красиви, усмихнати, а градчето им е живописно с кръчми, дискотеки, кафенета и новички кооперации. Покрай олющените блокове ухае на вкусни дюнери през деня, а вечер на алкохолни изпарения. Нищо лошо не виждам в цялата работа.

- Това, че ти си надул чалгата в кабината, не чуваш какво приказват и не гледаш какво става вътре в автобуса, докато въртиш геврека, не означава, че аз съм глух и сляп.

- Айдеее, казвай вече какво ти има и не ми се прави на голяма работа - подкани шофьорът раздразнено.

- Добре, ще ти кажа. Влизат и се наблъскват в мене като овце, тясно им е, неудобно им е, но винаги има място за още един, така казват. Вътре не се стои, миризми, теснотия, не знаеш кой крак твоя, коя ръка e в джоба. Трезвомислещ човек би ли си го причинил това, а? После започва бъркане в носа, щипане на госпоици, приказки за госпоици и за на господата…(прокашляне)...портфейла. Продължаваме с припяване на любими песни и цитиране на любими вдъхновители, идеали и автори - изпълнители на споменатите песнички. По-късно вечерта ще се преклонят пред своите идоли - “на живо” и по случая ще си отделят глава от тялото с помощта на течна упойка от неясен произход. Последната книга, която са прочели е менюто в кафенето, а последното културно мероприятие, на което са присъствали е нравоучителен дебат с Контролата, която настоява за скромно дарение от 20 лева. Има и други, където са изпаднали в такъв транс, че само гледат тъпо през прозореца или са навели глави надолу, съсредоточени върху обувките си. Няма значение дали е паднало правителството, или има война някъде, тях не ги засяга, те единствено дишат.

Еххх, съдби ужасни попивам аз, а душите грозни, сърцата, тук-таме по някое кърваво, огромно, ще се пръсне...и бие, бие, но живее ли се то с едно сърце и хиляди други, вайкаше се рейсът.

Шофьорът хвърли ядно фаса на земята и го смачка с крак, после положи ръка на автобуса и му прошепна - вече сто години се живее все така, явно може! След това се настани в седалката си, плясна здраво с камшика и двамата потеглиха към досегашното всеизвестно.

Сън

- Отворих клепки за пръв път и видях светлина в края на тунела.

-  А мен видя ли ме ?

- Ти си заобикалящата ме тъмнина. Опиваш ме с твоя мрак и ме обгръщаш в бездънните си пространства. Караш ме да летя… Ти си черният кладенец, на чието дъно е сърцето ми.

- Тогава каква е тази светлина? Коя е тя?

- Тя е то. Мъничък лъч, към който вървим прегърнати, който става все по-голям и по-голям, в чийто край ще изчезнем безвъзвратно.

-  Но аз не искам да изчезвам. Искам да съществуваме и да бъдем безсмъртни, заедно.

- Няма как да избягаш от щастието, любима. То вече, макар съвсем мъничко и неосезаемо, е покълнало вътре в теб.

- Нима ние и сега не сме щастливи?

- Ние сме влюбени любима, плодът на нашата любов е онази светлина, към която сме се запътили. Тя е нашето щастие.

Приближавахме се все повече и повече. Аз усещах, че тя се изплъзва от хватката на ръката ми, но продължавах да вървя напред. Наоколо бавно се развиделяваше, а светлината постепенно заслепяваше очите ни.  Вече усещах сладостната енергия протичаща в жилите ми, когато видях, че тя вече не е около мен. Беше светлина и щастие, но бях сам, нея я намаше. Нямах време да размислям какво я беше накарало да си тръгне от нас. Страх може би, навярно слабост или съдба. Единственото, което помня е, че усетих някаква студена, прорязваща тръпка по гърба ми и в следващия момент вече лежах на земята, сгърчен и с изцъкнали очи. Наоколо настана нищо...

Една чудна история за изчезване и още нещо

Студентски град. 21-ви век. Реновирано блокче с 500 студенти живеещи в него. Пазят си го децата. Чистичко е и спретнато, с малко цветенца на двора и една прекрасна джанка току що разъфнала в големи като меча лапа цветове. Оттук се чува чалгица. Оттам рок. От беемвето ,спряно отпред, дъни модерен бг рап. От време на време от някой прозорец полита торба с боклук, плюнка или фас. Често по коридорите на блока и стълбището мирише на пържена риба, скара или пък се усещат разни ухания напомнящи мамините гозби. Разбира се, не може да се размине без хлебарка или мишка. Абе, образцов, студентски блок го кажи и недей обяснява повече.

Та, този блок един ден изчезна. Да, точно така, просто се изпари. В рамките на една секунда, чу се само едно “пуффф” и блока дим да го няма, барабар със студентите, които тогава бяха в него. На негово място едно тъмно петно, отпечатък, като от бившо огнище и нищо повече. Паркингът си стои, колите също. Градниката и тя. Цъфналата джанка изглеждаше още по-хубава без грозното циментирано чудовище до нея. Ама от общежитието и хората ни следа.

Дойдоха линейки, пожарни, патрулки, министри и министерши, секретари ( главни и не толкова главни ), военни и цивилни, журналистите и те. Всички се почесваха, побутваха се, хъкаха и мъкаха там, но резултат никакъв. Дойдоха и учени, и кибици, и лаици, и студенти, по-късно и родители, ама пак нищо не стана, блока не се появи наново. Новината се разпространи бързо. Останалите обитатели на сградите наоколо, а и не само, излязоха навън и не искаха да се приберат. Беше ги страх. И никакви увещания, молби, подканвания и нареждания не помогнаха. Е, разбира се, това не трая дълго, трябваше все някога да се върнат по стаите, така че паниката в останалите студенти трая само до вечерта, когато вече дойде време да се гласят, за да отидат на чалготека или да се напият и да припаднат в леглото ( едното често не изключваше другото ).

На другия ден блока все така си го нямаше. Само един пес и един дърт циганин се бяха появили отнякъде, ама живущите, които имаха късмета в секундата на злощастното събитие да не са си в стаите, обясниха на пазещите изчезналия блок полицаи, че те не са техни съседи и явно случайно са се пръкнали отнякъде по свои си причини.

За, меко казано, странния случай научи и останалият свят. Навсякъде медиите и социалните мрежи гръмнаха:

“Изчезна блок пълен със студенти в България!”

“Извънземни? Студентски блок и обитателите му се изпариха!

“Поредният случай на изчезване в България. ЕС спря фондовете”

Правителството беше безсилно. Чуждите служби и те. Все пак се организира общонационално издирване на блока. Създадоха се групи по градове, села и паланки, които да покрият периметъра, от граница до граница. Търсиха, търсиха и пак нищо. Контролът по КПП-тата се затегна, цял свят почна да праща писма на солидарност към България, българския народ и семействата на студентите, както и към Община София ( блока си беше нейна собственост). Появиха се и търсачи на силни усешания, приключенци, луди и бивши похитени от извънземни, които се включиха в търсенето, но напредък нулев.

Вече седмица нямаше ни вест, ни кост, освен спорадични слухове, че видиш ли бл. 12 ½ ( такъв беше номерът на блока ) е бил забелязан да се носи над румънските гори посока Крим. Путин като разбра, включи всички радарни установки, вдигна във въздуха де що имаше самолет и хеликоптер, ама се оказа, че информацията е невярна. Някакви пияни украинци, които били на почивка в Румъния се били вкарали във филма и ей го на - летящ блок минал над главите им и им казал, че отива да приюти кримските татари, които искали да бъдат отделно от останалите кримчани.

Разбира се и Интерпол не остана по назад, те вкараха снимка на общежитието в базата данни, за да може служителите в полицейските управления и по летищата ако забележат нещо прилично на него да сигнализират. Надеждата вече угасваше, когато изтече информация, че в Гърция един блок се положил на един хълм около Атина и изглеждал застрашително. Може да се досетите, че и това не се оказа истина. Кой умник би отишъл в нелегалност в Гърция? Ми то там пенсиите ниски, управляващите се сменят като носни кърпички, икономиката е на 0% , ква ти е работата там? Никаква! Е, сграда на хълм наистина имаше, ама то било дворец на някакъв новобогаташ грък, който направил много пари точно в този период , когато южната ни съседка получи последния транш помощи от Германия.

Българските власти бяха притеснени, че този “дразнещ” случай на изчезване може да им коства мандата или най-малко спокойствието, тъй като имаше вероятност от обществено недоволство. Затова се прие пакет от мерки, подготвен от експерти, който имаше за цел да предотврати бъдещи подобни неудобства и дори да насърчи строителството на студентски блокове по населени места. След тази стъпка, която прецениха като много добър ход и обявиха за едно от хубавите неща, които са направили по време на своето управление, депутатите даже почнаха да се майтапят със ситуацията. “Какво е общото между изчезналия блок и Делян Пеевски? Еми, нито един от тях не може да мине през вратата на Пленарната зала!”.

ЕС заключи, че предприетите мерки от страна на българското правителство са достатъчно основание да не прекъсва достъпа на държавата до фондове и програми. Из кулоарите на ЕП се носеше мълвата обаче, че при следващо изчезване ще бъдат наложени икономически санкции на България, като Ангела Меркел дори смятала в близко време превантивно да обяви, че Германия има готовност да осъществи такива действия спрямо България, та да му мисли ако пак сгафи.

Сами се досещате, че следа от блока не се появи никъде. Само някъде из Африка, докато ловувало едно племе, върху главата на вожда паднала една торба с боклук. Никой не обърна сериозно внимание на този случай, но племето (наричащо се - те-лъже-бомбкчукпак-чик-кия-унг)  напредна доста в своето развитие (явно благодарение на Божествения-дар-дошъл-от-небето, както го наричаха те) и стана една от най-бързо развиващите се общности на континента.

Построи се възпоменателен паметник на мястото, където някога съществуваше бл. 12 ½ . Надписът на него гласеше - В името на геройски изчезналите другари, които не изоставиха символа на бъдещето, развитието и просперитета на Студентски град и България, а потънаха в забвението заедно с него! Бл. 12 ½ ! От признателната Държава!

Скоро след това част от медните букви, с които беше изписано посланието също изчезнаха и надписът вече гласеше - Ние сме там, където са парите изчезнали от проектите и фондовете за развитие - но се оказа, че това всъщност е провокация и част от предизборна кампания, осъшествена от група продажни студенти.

Какво стана с блока ли? Еми, какво да ви кажа, въпреки че съм част от изчезналите, щом ви пиша тези редове значи все пак съществувам. Но е странно разбира се, една сутрин да се събудиш на някакво място, което не е онова на което трябва да се намираш всъщност. Общо взето наистина изчезнахме от лицето на земята, но се появихме на някаква друга земя. Не мога да ви кажа точно паралелна вселена ли се води или рай, ама там е наистина прекрасно. Още по-хубавото е, че когато реших да се облека и поразгледам наоколо намерих в една торба всички чорапи, които бяха безследно изчезнали(откраднати от чудовището под леглото или онова в пералнята) и много се зарадвах. Навън до блока вместо онази джанка имаше някакъв човечец от Атлантида, който ме приветства с добре дошъл и се представи за мой екскурзовод. Показа ми забележителностите на региона - самолет на Малайзийските авиолинии, който екипаж  по неговите думи бил много щастлив тук и си живеел спокойно и в разбирателство с околните макар че дошъл наскоро, като мен и блока ми, който той смяташе за къща, а мен за някакъв цар щом ми е толкова голяма къщата. После ми показа редица хора препичащи се на слънце, пиещи коктейли с огромни усмивки на лицата си, които в един или друг период също били изчезнали от земята, но се появили тук. И още много чудесии имаше в нашия тур, но нямам думи, с които да ви ги разкажа за жалост.

Та, идеята ми е да не се притеснявате за нас, ние всички сме ОК, тук е прекрасно, има всичко необходимо, няма никакви проблеми и си живеем така, както само сме мечтали да го правим. Надявам се тези писания някак си да изчезнат оттук и да се появят при вас, за да не ни мислите много, но засега не се получава явно.

П.С. Откъде знам какво се е случвало след изчезването ни? Е, все пак личния ми екскурзовод е от Атлантида, а най-добрият ми приятел е Нострадамус нали.

Софийският плавателен канал София - Варна: Пътешествие в бъдещето

Глава I

Годината е 1961, датата - 1 май. Трудовият празник на България. Предводителят на нацията обяви немислимото, а щом го е обявил, то ще се случи. Започва строежа на Плавателния канал София - Варна. Песни се пеят. Цветя се хвърлят. Всички с дружни усмивки и в синхрон маршируваме към светлото бъдеще, Пристанище “Павлово”.

Очарован съм. Всички сме така. София ще стане сестра на Париж, Берлин, Будапеща, Варшава, Лондон. България ще има своя собствена река, създадена с нашите ръце, напоена първо с нашата пот, за да протече после леко през нея соленосладката, речноморска вода. Идилия.

Множеството се струпа на една равна поляна. Разпределиха се веднага отговорници на бригади. Раздадоха се лопати и кирки. Определи се кой какво трябва да прави, по колко да го прави и докога да го прави. Па, като се почна едно копане. Ама порим майката земя ти казвам, тъй както никой досега. Не я жалим думам ти право. Здраво брате, че време няма, има си план.

Там до всеки копаещ мъж, застанала по една жена със строителна количка. Ти трупаш в колата мека пръст, тя чака с настървението на дебнещ хищник да се спусне към мястото където ще е дигата, че да я обърне и бързо, бързо да се върне още по-надъхана да закара следващата. Имаше и такива измежду тях, дето не можеха да чакат техния мъж  да гради бъдещето сам, грабваха и те по една лопата и пълнеха наравно с него. Никой не искаше да почива. Ръкавици не ни трябваха, макар ръцете ни да се прежулваха и да се разраняваха. Ние шяхме да ги потопим в полусолената, полуморска вода и те да се излекуват. Всички болежки, прах и мръсотия, с които радостно се сдобихме този ден щяхме да измием и облажим на брега на Софийския плавателен канал. Гордостта на народа.

Първият ден мина като миг. Никой не искаше да си тръгва от изкопа. Много хора останаха там. Опънаха се палатки, запалиха се фенери, дойдоха и нови попълнения. Направи се график за нощните смени и възторгът от започнатото сякаш не искаше да напусне жилите ни.

Аз с мъка на съце, със сълзи на очи, се отправих бодро към вкъщи. Не исках да си тръгвам. Обаче бригадира ме натири да си ходя. Каза ми, Кънчо беги марш бърррзо у вас да почиваш. Ти си, вика, баш ррработник, цел ден тука копаш кат бивол, измежду всички най-усърден си. Глава не повдигаш от изкопа, водица не слагаш в устата си, кррръвта от дланите не бършеш само и само врреме да не губиш, ами да си направиш нормата и да я задминеш. Искам та утррре като нов. Пример да си за останалите. Ади, беги брррзо, че штъ подкарам с кескето, маскаррра с маскаррра такава. Така ми думаше той и аз щъ не щъ кръгом у нас си.

Нито се изкъпах, нито си свалих дрехите. Не исках да се разнежвам, да губя работната си чистота. Хапнах два залъка и се положих на дъсчения под, та да се калявам, за пример да ме дават. Положих ръце под главата и току затворих очи, я вече се бех унесъл. Сладостта от трудовия ден гореше в тялото ми. Внезапно, някъде в далечината, чух чайки да пискат и шляпат с криле, някакъв странен шум зашъшка в ушите ми, чуден мирис на незнайна досега пържена риба нахлу в ноздрите ми и потънах. Годината беше 2014-а….

Късметче: Живот

На един мой много скъп приятел!

“Живота е като купа с късмети - бръкнеш, изтеглиш един, прочетеш го, изхилиш се и му теглиш една майна, след 20 години теглиш пак…”

Тони Йотов

Мирис на кафе и кифлички със сирене. Събрали сме се, късно сутрин, остава месец до завършване. Приятели сега и приятели до края. На гимназията…

Всеки със свойте мечти чака нетърпеливо, като жокей сигнала за първия му старт и обяхнал предрусалия си с утопизъм живот да се впусне напред към очакващата го победа.

Мисля че започнах да пия кафе само заради късметчетата. Да не би да изпусна моя, нали разбирате. Никъде другаде не ти дават късметчета просто “е` така”. Реално обаче просто ми се услаждаше, вкарвайки си дозата никотин между глътките. И все пак винаги нетърпеливо дръпвах пластмасовата халка от него и като древен пергамент разгъвах малкото листче с тържественост все едно ей сега ще прочета отдавна чаканата истина.

Глупости. Пада ми се благоденствие. Ха! Събирам джуки и с едно отчайващо - уффф, тегля на ум една стабилна попържня. Как не може да ми се падне веднъж нещо свястно или пък някаква стойностна мисъл да му еба майката. Другите около мен се кефят. Техните са готини. Пари; секс; любов; Животът е възмутителен, когато мислиш за него, и прекрасен, когато го живееш - Карол Корд. Захвърлям го на масата. Смачквам го. Късам го. Ех, никога нямам късмет…

Приятелствата станаха добри познанства. Познанствата пък здрасти и здравей. Поздравът остана после само поглед. След погледа остана разминаването. Късметчетата замених с тото. Градът -  невъзможен роден дом. Няма утопизъм има реалност. Кафето стана лукс. Никотина си остана никотин, но долнопробен. От нетърпение на старта, живота ми се препъна и счупи двата си крака. Трябваше да бъде отстрелян. Да не се мъчи. Дожаля ми, моя си е все пак. Превързах го и тупур-тупур, бавно-бавно тръгнахме без посока. Без посока знаете, отива се на никъде. И аз така с него наникъде, към нищо с малко. Безславно кютахме. Кретаме дето се вика. Мъчим го ама себе си мъчим.

След години, прибрах се дома криво-ляво, влачим се двамата с живота, ама грозна картинка ти казвам,  и бам един железен лев падна от небето и ме удари по тикерицата. Викам си - бах тоя късмет, ехеее хей живот, здравей живот, гледам го лъскав един такъв, галя си го, стиснах го в юмрук и викам си айде да опънем сега едно кафенце. Знам миналото е невъзвратимо, но пък е сладко да му се невиди.

Старата сутрин. Старото кафе. Същият мирис. Кифличките. Кафето. Късметчетата били свършили. Стана ми криво. Отпи ми се. Отпуши ми се. Доплака ми се разбирате ли, 20 години чакам това кафе, тоя лев да ми падне, тоя късмет да ми дойде...и не, и не, и пак не! Захлупил съм лицето в шепи, живота ме потупва по рамото за успокоение, ама той е нищо живот и потупването му е нищо работа. На съседната маса се чува - ебати работата пак ли беее, пу да му се невди и простотията. Две ръце късат късметче на две и го захвърлят на земята. Гмурвам се като на олимпийско състезание по плуване с главата напред, ама така се метнах ще кажеш, че съм фаворит за медал. Треперя. Сърцето ми отвън изскочило. Събирам частите. Живец тръгва по жилите ми. Ония ми се смеят. Е, нека. Изтеглих благоденствие….

Коледа на “браздата”

Вратата на белия опел се отвори. Вътре влезе Ставри посинял от студ. Колегите му потрепераха, но не толкова поради нахлулия миш-маш от вятър и снежинки. Техният приятел беше мораво-червен. Полицаите знаеха, че сега беше техен ред да мръзнат на браздата. Трябваше да обходят своя район, а в преспите и вятъра това не беше никак приятна и лека задача. Не обелиха ни дума с него. Той и не можеше да приказва още. Пък и от няколко дни на никого вече не му се говореше.

- Хайде момчета, престраши се някой, трябва да вървим, дългът зове. Опитваше се да звучи някак бодро. Не му се получи. Колегите му едва доловимо се размърдаха. Един с гримаса на отчаяние. Друг с плувнали очи. Трети просто бесен. След още миг безмислено колебаене, вратите на патрулката се отвориха и четири сенки потънаха в сумрака. Сняг и вятър ги поеха в своята люта прегръдка.

Беше навечерието на Коледа. Бъдни вечер. Ставри се чувстваше слаб и замаян. Сърцето му за сметка на това се удряше с все сила в гърдите. Не можеше да запали колата, защото началството беше забранило. Нямало бензин. Мускулите на тялото му се отпускаха и стягаха в болезнени спазми. Нямало бензин, помисли си пак той. Не ни стига това, че обувките ни са протрити и прокъсани, униформата - гъзовейка, пък и за бензин им свиди. Добре че поне пазеха едно шишенце с ракия, тук в жабката, за когато стане нетърпимо.

Той беше командирован вече втора седмица да пази границата от имигранти. Чуваше се, че дори Нова година ще карат тук. Помисли си, че това е работа на армията и изруга. Ние сме охранителна полиция - битова престъпност , дребни кражби и прочие. Ама,  като няма кой, ние ще го ядем. Каква армия, какви глупости си мисля, то такава няма. Едните в Афганистан, а другите се готвят за Афганистан, третите пък - администрация... Ами нека техният задник да дойде за малко тук, та да видят що е студ по 12 часа на ден.

Опитваше се да се ядоса, за да повдигне духа си. Единственото, за което мислеше обаче беше неговото семейство. Момчето му току що беше навършило пълнолетие. Будно момче беше. Притвори очи и образът изплува. Съпругата му, мила женица, работеше в малка фабрика за бродерии в града и се грижеше за възрастните си родители. Бяха заедно вече двайсет години. Ей, пустият му живот. И хубаво имаше и лошо, ама бяха навикнали един с друг и тя му липсваше. Очите му се навлажниха. Толкова далеч от тях. Тук на границата. В нищото. В навечерието на Коледа. Сам.

Наближаваше осем вечерта. Той си спомни как по това време сядаха със сина си край масата в хола и отпиваха сладко от домашното червено вино. Момент между баща и син. Жена му приготвяше  вечерята . Ох, какви вкусни сърмички въртеше. Бяха взели вече един буркан туршия от мазата. И тя , тяхно производство, като киселото зелце. Не им допадаше купешкото, тяхното си е тяхно и е по-добро от всичко останало. Изчистваха зелката от изгнилите листа и отделяха годните. Опитваха се да й помогнат. Нескопосано, по мъжки. Искаха да свършат още някоя и друга домакинска работа, но тя ги отпращаше да седнат на масата. Искаше да подготви всичко за празничната вечеря, както само тя си можеше и не желаеше никой да й се меси. По нейния си начин. За нейните си момчета. Беше топличко, украсено и уютно. Толкова домашно и коледно. Пламък на свещица трептеше по средата на масата и приласкаваше всички да се съберат около нея. Подаръци под елхата, естествена и ухаеща на Балкан. Пакетите, малко, но лъскави. Идилия.

Потривайки ръце, той пускаше въздух в треперещите си шепите. Стягаше го. Не можеше да спре да мисли за дома и любимите хора. Помръдвайки, едва-едва, опита да се настани по-удобно на седалката. Краката му бяха мокри. Не ги чувстваше. Ръцете и тях. Не усещаше топлина. Малко по малко се отпусна, унесе и сякаш  потъна Вече не чуваше ударите на сърцето си, а само от време на време, силно “туп” показваше, че то още е там. Бялата хала блъскаше по прозорците. Идваше за него.

Очите му се затваряха, когато за секунда някакви светлини се отразиха в стъклата на патрулката. Ставри се опита да се надигне, за да ги провери, но не успяваше да помръдне. Можеше да движи единствено погледа си и то с неимоверни усилия. Светлините се появиха пак и като че ли ставаха все по-големи. Заслепяваха го. Изведнъж завеса от мрак се спусна над него. Той припадна.

….

Светлините, които Ставри видя бяха от неговата собствена кола. Разбира се, тя не бе дошла по своя инициатива. Зад волана беше синът му и заедно с майка си бяха пропътували 650 км. , за да бъдат със своя любим баща и съпруг.

Сутринта на предколедния ден, момчето винаги ставаше по-рано. Правеше кафе и палачинки за тримата. Тази година, майка му влезе в стаята, когато той тъкмо слагаше кафетата на масата. Видя, че чашите бяха три, погледнаха се и това беше достатъчно, погледнаха се и това беше достатъчно. В следващия момент вече гласяха всичко необходимо за една Бъдни вечер, която щеше да се състои на открито, в палатка. Тръгнаха следобед. Караше малкият, тя нямаше книжка. Така и не изкара шофьорския курс. Пътуваха над пет часа. Беше тъмно и мразовито като пристигнаха. Снегът навяваше огромни преспи. Упъти ги едно младо полицайче, което сигурно беше последна година в Академията. Спуснаха се по едно възвишение, а черният път ги отведе към рехава гора, зад която се намираше  злополучната за толкова имигранти и полицаи “бразда”. Видяха патрулката, която им каза да търсят кадета. Спряха до нея, слязоха и видяха през прозореца техния Ставри със затворени очи и клюмнала глава. Опитаха се да го събудят. Помислиха , че спи. Той не отговаряше…

Коледа. Сутрин. Топло и чисто е в болничната стая. Ставри отваря очи и вижда до себе си усмихнатите лица на своите най-скъпи хора. Те изглеждаха точно, както в сънищата му от последната нощ. Не знаеше какво прави в това легло и защо те са при него, но усещаше, че всичко е както трябва да бъде и се почувства щастлив.

И тримата знаеха, че са получили най-ценния коледен подарък в целия свят...