Горе в планината. Скрита между гънките на полите ú. Върху една заравнена височина. Била къщата на чановете. Там майстор-ковач, при всяка пълна месечина, развъртал край буйното огнище тежък чук и изработвал най-чудните звънци.
Малки и големи, те огласяли гората с чудна музика. Толкова магична била тя, че птиците замлъквали, за да послушат мелодията й, а пъпките на дърветата се разпуквали.
Всяка пролет ковачът допълвал чановете с нови и ги изкарвал от работилницата си. Закачал ги на един вековен бук и ги прибирал щом на земята паднело последното му листо.
В гората се говорело, че един ден не запеят ли хлопките щяло да настане люта зима и балканът щял да заспи непробудно за сто години. От най-малката шумка до най-високия бор мълвата казвала, че при ковача тайно идвала месечината, за да изплаче мъките, които е видяла по света. Тогава той вплитал в чановете лъчите й и оттам идвала неземната им сила. После луната се връщала с олекнало сърце на небето и сърпът й се скривал в изгрева.
Минало време. Дошла пак пълната със скърби и болка месечина, но ковачът го нямало. Угаснал бил той и пламъкът в огнището му също. Чукът стоял студен настрана. А чановете били занемели от мъка.
След години потомците на горските птици още помнели легендата за чановете и тяхната мелодия. А при ясна нощ, кога луната огрявала като ден, още можело да се чуе приказното им ехо и цялата планина притихвала.
