Живеем, както никога досега

Живеем, както никога досега -

има някои липси, но кой ти гледа.

А имането не е като нямането.

Все ще се намери достатъчно,

колкото да не забравиш вкуса му.

Друго е, по е хубаво от преди -

и това си имаш, па и онова.

Разни искат още някакви неща,

но така накрая ще останат без нищо.

По-добре не искай, ако не ти се дава.

А ти получаваш много, така че стискай!

Според теб може и да не е така,

но ти пак си помисли,

защото по-добре да е така,

отколкото да е иначе.

***

Абе, живеем си добре.

Както никога досега.

Има някои липси, но кой ти гледа...

***

Мълчания заседнали на гърлото са,
само тихи шъпоти едва се чуваха -
и заглъхвахa в ехото на времето.
Така, невъзвратимо, като снежинки 
се разтапяхме в живота,
без да предизвикаме
дори опасност от лавина.
Докато един ден сърцето спря
да измагьосва човеци.

Спомени за по левче

Сред купчините вехтории на тавана

се търкаляха спомените ми.

Доста прашасали и малко опърпани,

с ръждив, леко скърцащ цвят,

но като цяло запазени.

Пък и бяха единична бройка,

добра цена щях да им взема,

достатъчно да изкарам до на пролет.

Те без това, вече изкупуват наред

всяка паметност, която докопат,

дори на общаци и чиновници,

а камо ли моята, на мечтател.

Чудно ми е, на кого ли ще ги продадат?

Сякаш пък някой има време да се рее

из спомени за несбъднати жажди,

среднощни терзания и сърдечни битки.

Но, нямане е, разбирам ги хората

готови са дори това да пробват,

ако ще им даде глътка въздух.

Ех, а аз едно време как дишах само…

***

вечер по тъмните улички

съвести скрити са в сенките

вървят по петите ти, дебнат

и пиянстват. надигат до дъно

бутилки с лъжи и заблуди

заливат те с думи обидни и груби

пък ти не обръщаш внимание

залисан в безброй занимания

глух за всички техни слова

в своя затвор от мечти без дела

ти живееш в оптична илюзия.

***

Погледът ти изстиваше като есенното слънце -

ни прижуряше, ни трябваше да мижам срещу му.  

Косите ти променяха цветовете си и падаха,

а аз прилежно ги събирах от земята, за да ги запазя

измежду страниците на любимите ни книги.

Лицето ти сякаш изтъня и стана млечнорозово,

затова го сложих в шепите си да го стопля,

но то все така безутешно леденееше.

Точно като сърцето ти,

което с бавни и отмерени удари

изпомпваше от себе си

последната моя любов.

Нашата истина

Нашата истина все стои в тъмното,
изплъзва се от очите ни,
минава между пръстите 
и се загубва в думите.
Нашата истина това я устройва,
свикнала е вечно да ни няма
рядко да бъде търсена
и никога откривана.
Но нашата истина е там и чака,
самотна и уплашена,
да се спомним
за нея.

***

Надпреварвах се с живота,

дали ще успея да мина между капките

преди той да ме прецака.

Безплатните ми опити обаче бързо свършиха

и аз се предадох безславно,

осъзнал, че не мога да победя противник,

когото почти не познавам.

Сложих си протекторите за сърце,

наведох глава и закрих лицето си в шепи.

Сега остана само да чакам...

27.08.2018

И секунда даже нямаше за размисъл,    

пък камо ли минутка за мълчание -

в света на абсолютната безчувственост

на свикналите да живеят в отчаяние.

В света на тия дето ще пролеят някоя сълза

от низък страх, а не от състрадание

които после ще шептят без срам и без вина

какво от туй - на тях това съдба им е.

Зрители на смърт, това са те, грешници

не търсещи спасение, пленници

на участ зла - животни,

с извинение.

….

На сутринта небето причерня

после вятърът довя

на боговете залеза.

То единствено разбра,

че ден печален, Ден на траур е.

Слънчогръбчовците

Вървя из гъмжища от слънчогледи, отдавна преминали, но здраво вкоренили се в земята. Или по-добре да ги наричам слънчогръбчовци, както е името им. Те никога не поглеждат нагоре. Стоят все с наведени глави и все с гръб към света. Гледат се един друг с периферното си зрение, но никога право в очите поради страх от уроки, и си мънкат под носа. Никога не можеш да разбереш дали един слънчогръб говори на теб или просто се чуди на глас дали трябва да си обуе чорапи щом ще носи сандали. Затова в полето от слънчогръбчовци винаги има едно такова притъпено и неразбираемо жужене в мрънкащи тонове.

Но нека разкажа малко повече откъде идват тези не много симпатични създания. Вие сега да не си помислите, че те са обратното на слънчогледите и съответно са цветя. Нищо подобно. Слънчогръбът е митично създание възпято в много песни с балкански ритъм, но и в такива с европейски и доминикански аранжимент. Част от тези песни сега са изпратени в Космоса, за да предупреждават планетите, на които има живот, че на земята е пълно със слънчогръбчовци. Смисъл - никакъв! Те ще завладеят Земята, ще обърнат всичко с гръб към слънцето и тогава ще настане вечна сянка. Или поне така ни плашеха като малки, за да заспим по-бързо.

По принцип в едни по-тъмни времена биха нарекли слънчогръбчовците напаст. Ние обаче не искаме да ги обидим и сме се научили да живеем с тях. Те влизат в групата на маргинализираните знаци по пътищата, които никой не зачита, но на които помагаме да бъдат себе си и да се развиват. Така с годините и с цената на много стратегии и работни групи слънчогръбчовците бяха имплементирани в ежедневието ни. Все още се чака анализът доколко това е било успешно. Но май вече всички сме обърнали гръб и сме забравили дори кой е бил анализаторът.

Сега, ако ви се чете, ще ви разкажа една история за един слънчогръб - журналист. Тя не е сто процента истина, част от нея я видях с очите си, но другото са слухове, които едва чух заради неясното говорене на информатора ми и той слънчогръб, негов колега.

-следва продължение-

Machinoids

We are prototypes of humans:

last model without the right to be claimed.

As an intermediary link we have some freedoms -

to exist without responsibilities,

but with obligations.

I've heard back in the days there were people -

made from flesh, blood and values.

Complex mechanoids seeking care

and with soul really difficult to be repaired.

Today's improved model is lighter,

easy to maintain and unconditionally obedient.

He is almost free and you can get it

only for just 1000 followers and e hundred hearts.

P.S.

I began to creak

the charts seems to be rusty

new parts are impossible to be found.

So I will continue living like that,

like analogue reck in the electronic world.

Бунт

                 на румънците

С гранати от сълзи 
и надежди отдавна изгубени
задушаваха техния вик,
но той проехтя надалече...
Румънци, станете!
Изляха върху им безсрамни лъжи
но те са с години калени,
вече претръпнали.
Румънци, станете!
Биеха ги до кръв със закони и цензури,
но свободата и истината
окови не траят.
Защитници техни бъдете!

П.С.
Никое общество не трябва да позволява дори капка от неговата свобода да бъде пролята!

On the edge

she is just sitting there on the edge of my heart,
with her shaggy hair, ripped jeans and Levi`s top
holding ice cream in one hand taking selfies with the other
swings her legs, trying not to look down
and fuck, I can carry her that way all around the world
till my last breath,
I just want she never stops showing me the way...

***

It will be fair enough

if you don't know

that I think about you

in every five seconds.

I'm sorry, I get it  - it's not really often!

But I can't think for nothing else

while I'm kissing you

in my daydreams.

****

My most beautiful paintings I drew,

looking at the reflections in your eyes.

The most beautiful words I wrote

were those that we held for ourselves.

The biggest lies were those

We whispered to one another till the morning.

The biggest mistake was that our eyes met,

but our lives mismatched…

by Me

***

When It gets cold,

I love to bring you tea

made by warm hugs

and my melted kisses

with a fine taste of love,

kept in the closet only for you.

***

There is no moral in love.

It's wild. Powerful. Cynical.

Destroying every fortress.

You only have to indulge her.

Without blame. Without fear. Without memories,

To the bottom. Up to the limits of your heart.

Like a glass of wine at sunset, on the beach...

***

Заседанията на Народното събрание са като учебните занятия в училище. Има звънец (мелодийка) за начало, почивки и край. По традиция отсъстващите са доста. Повечето минават с извинителни бележки от мама, тате, кварталния кръчмар или са отпечатали на домашния принтер медицинско, че ги тресе хормонът.

По време на заседание никой не слуша. Когато някой го изпитват отпред пред дъската и каже някоя глупост/умност другите го освиркват или бият с ръка по чиновете. Някой постоянно си говори със съседчето си. Други се разхождат или излизат по средата на урока да пушат. Трети си бъркат в носа, играят си на телефона или драскат с химикал - Пешо беше тук, а най-често класиката - КУР.

В междучасието се случва да има сдърпвания. Тогава идва директорката, барабар със зам.-директорката и класната, строяват вагабонтите и им казват, че ако не се сдобрят ще накажат целия клас. Побойниците с неохота си подават ръце, вече замислили следващия зулум. Никой обаче не знае, че те всъщност се престрували и цялата работа била заради някоя мацка, на която й трябвало време да си препише домашното.

Когато в петък има час на класния (разбирай - Парламентарен контрол) почти никой не присъства. Освен двама-трима натегачи, които винаги имат въпроси, на които получават или дежурни, или отнесени отговори.

Много често след училище депутатите имат СИП-ове. Те всъщност са задължителни и поради това са много досадни и макар да им носят кредити ги мразят. Викат им комисии. От друга страна обаче там те си пишели домашните по съответните предмети или поне научавали какви въпроси ще има на контролните работи.

В стола на даскалото, извинете, на парламента, почти никой народен избраник не се храни. Повечето са от “готините”, затова предпочитат да пушат и да ходят до съседните будки за кроасани с лимец и шоколадови пръчици без глюкоза (а именно - да си поръчват кетъринг).

Най-страшно е като дойде родителската среща. Залогът е голям. Тогава се разбира дали някой е толкова зле, че няма да изкласи годината. Както и дали си е показвал бележника на техните или е поправял оценките с коректор. Общо взето денят на Страшния съд. Но пък тези срещи са на 4 месеца, така че всеки има време да подготви майка си и баща си за това колко е лоша учителката, училището, как той не може да има добри оценки, защото няма пари за частни уроци и т.н.

П.С.

Еххх, колко хубаво и безгрижно беше в училище!

На дъното на лятото

На дъното на лятото

има само мента със спрайт

и краткотрайни любови

разбили се във времето

като вълните в брега.

На дъното на лятото

намерих шепа пясък

още помнещ извивките

на тялото ти...

Там бяха и мидите,

които ти подарявах,

за да те умилостивя.

На дъното на лятото

са главоболията от несподелената близост

и всички самотни разходки край брега по залез,

когато ръката ми те търсеше из морския бриз.

И останките на полуразрушените ни замъци

от мечти и надежди.

На дъното на лятото

се въргалят празните бутилки

с неотоворените ми писма,

заседнали в рифа на сърцето ти.

На дъното

лятото е синьозелено

като очите ти.

А на дъното на морето

съм аз...

П.С.

На дъното на всяко лято

Васко не го пускат да си играе на брега без шапка

и ако не е изпил една чаша вода.

Свършвания

Не издържам. Не мога да живея в среда, в която някой (нещо) постоянно свършва. Съседите над нас. Парите в банковата ми сметка. Бензина в колата. Отпуската през лятото. Лятото. ПреЦедателството. Човещината у хората.

В свят, в който всичко свършва проблемът е, че няма кой да презареди със съдържание изпразнената от смисъл същност. И то качествено. Проблем, ясно личащ, когато изпия големия си джин с тоник, а барманът се прави, че не ме вижда. Затова съм принуден да поръчвам наведнъж по четири големи джина. От страх. За бъдещето.

Всъщност, барманът е единственият, който прави нещо смислено в този свят. При това, правейки го качествено. Да лазя... И да забравя, че нищо няма значение, освен ти. Смисълът на живота ми.

Kry30

По наводнените улици

пускам писма в бутилки.

Все едни дълги,

с теб за получател.

Вероятно за това

не те достигат

и потъват.

Ако все пак получиш някое,

отговори ми, както искаш.

Може да нарисуваш

сърчице или усмивка,

или да очертаеш с химикал

ръката си до лакътя.

Както са правели преди

родителите ни.

Само ми дай знак,

че още си тук.

Аз ще чакам на пристана,

там до блока, защото казват,

че писмата в бутилки

рано или късно

пристигали

дори до тези,

които са офлайн.

Горска легенда

Горе в планината. Скрита между гънките на полите ú. Върху една заравнена височина. Била къщата на чановете. Там майстор-ковач, при всяка пълна месечина, развъртал край буйното огнище тежък чук и изработвал най-чудните звънци.

Малки и големи, те огласяли гората с чудна музика. Толкова магична била тя, че птиците замлъквали, за да послушат мелодията й, а пъпките на дърветата се разпуквали.

Всяка пролет ковачът допълвал чановете с нови и ги изкарвал от работилницата си. Закачал ги на един вековен бук и ги прибирал щом на земята паднело последното му листо.  

В гората се говорело, че един ден не запеят ли хлопките щяло да настане люта зима и балканът щял да заспи непробудно за сто години. От най-малката шумка до най-високия бор мълвата казвала, че при ковача тайно идвала месечината, за да изплаче мъките, които е видяла по света. Тогава той вплитал в чановете лъчите й и оттам идвала неземната им сила. После луната се връщала с олекнало сърце на небето и сърпът й се скривал в изгрева.

Минало време. Дошла пак пълната със скърби и болка месечина, но ковачът го нямало. Угаснал бил той и пламъкът в огнището му също. Чукът стоял студен настрана. А чановете били занемели от мъка.

След години потомците на горските птици още помнели легендата за чановете и тяхната мелодия. А при ясна нощ, кога луната огрявала като ден, още можело да се чуе приказното им ехо и цялата планина притихвала.