Вратата на белия опел се отвори. Вътре влезе Ставри посинял от студ. Колегите му потрепераха, но не толкова поради нахлулия миш-маш от вятър и снежинки. Техният приятел беше мораво-червен. Полицаите знаеха, че сега беше техен ред да мръзнат на браздата. Трябваше да обходят своя район, а в преспите и вятъра това не беше никак приятна и лека задача. Не обелиха ни дума с него. Той и не можеше да приказва още. Пък и от няколко дни на никого вече не му се говореше.
- Хайде момчета, престраши се някой, трябва да вървим, дългът зове. Опитваше се да звучи някак бодро. Не му се получи. Колегите му едва доловимо се размърдаха. Един с гримаса на отчаяние. Друг с плувнали очи. Трети просто бесен. След още миг безмислено колебаене, вратите на патрулката се отвориха и четири сенки потънаха в сумрака. Сняг и вятър ги поеха в своята люта прегръдка.
Беше навечерието на Коледа. Бъдни вечер. Ставри се чувстваше слаб и замаян. Сърцето му за сметка на това се удряше с все сила в гърдите. Не можеше да запали колата, защото началството беше забранило. Нямало бензин. Мускулите на тялото му се отпускаха и стягаха в болезнени спазми. Нямало бензин, помисли си пак той. Не ни стига това, че обувките ни са протрити и прокъсани, униформата - гъзовейка, пък и за бензин им свиди. Добре че поне пазеха едно шишенце с ракия, тук в жабката, за когато стане нетърпимо.
Той беше командирован вече втора седмица да пази границата от имигранти. Чуваше се, че дори Нова година ще карат тук. Помисли си, че това е работа на армията и изруга. Ние сме охранителна полиция - битова престъпност , дребни кражби и прочие. Ама, като няма кой, ние ще го ядем. Каква армия, какви глупости си мисля, то такава няма. Едните в Афганистан, а другите се готвят за Афганистан, третите пък - администрация... Ами нека техният задник да дойде за малко тук, та да видят що е студ по 12 часа на ден.
Опитваше се да се ядоса, за да повдигне духа си. Единственото, за което мислеше обаче беше неговото семейство. Момчето му току що беше навършило пълнолетие. Будно момче беше. Притвори очи и образът изплува. Съпругата му, мила женица, работеше в малка фабрика за бродерии в града и се грижеше за възрастните си родители. Бяха заедно вече двайсет години. Ей, пустият му живот. И хубаво имаше и лошо, ама бяха навикнали един с друг и тя му липсваше. Очите му се навлажниха. Толкова далеч от тях. Тук на границата. В нищото. В навечерието на Коледа. Сам.
Наближаваше осем вечерта. Той си спомни как по това време сядаха със сина си край масата в хола и отпиваха сладко от домашното червено вино. Момент между баща и син. Жена му приготвяше вечерята . Ох, какви вкусни сърмички въртеше. Бяха взели вече един буркан туршия от мазата. И тя , тяхно производство, като киселото зелце. Не им допадаше купешкото, тяхното си е тяхно и е по-добро от всичко останало. Изчистваха зелката от изгнилите листа и отделяха годните. Опитваха се да й помогнат. Нескопосано, по мъжки. Искаха да свършат още някоя и друга домакинска работа, но тя ги отпращаше да седнат на масата. Искаше да подготви всичко за празничната вечеря, както само тя си можеше и не желаеше никой да й се меси. По нейния си начин. За нейните си момчета. Беше топличко, украсено и уютно. Толкова домашно и коледно. Пламък на свещица трептеше по средата на масата и приласкаваше всички да се съберат около нея. Подаръци под елхата, естествена и ухаеща на Балкан. Пакетите, малко, но лъскави. Идилия.
Потривайки ръце, той пускаше въздух в треперещите си шепите. Стягаше го. Не можеше да спре да мисли за дома и любимите хора. Помръдвайки, едва-едва, опита да се настани по-удобно на седалката. Краката му бяха мокри. Не ги чувстваше. Ръцете и тях. Не усещаше топлина. Малко по малко се отпусна, унесе и сякаш потъна Вече не чуваше ударите на сърцето си, а само от време на време, силно “туп” показваше, че то още е там. Бялата хала блъскаше по прозорците. Идваше за него.
Очите му се затваряха, когато за секунда някакви светлини се отразиха в стъклата на патрулката. Ставри се опита да се надигне, за да ги провери, но не успяваше да помръдне. Можеше да движи единствено погледа си и то с неимоверни усилия. Светлините се появиха пак и като че ли ставаха все по-големи. Заслепяваха го. Изведнъж завеса от мрак се спусна над него. Той припадна.
….
Светлините, които Ставри видя бяха от неговата собствена кола. Разбира се, тя не бе дошла по своя инициатива. Зад волана беше синът му и заедно с майка си бяха пропътували 650 км. , за да бъдат със своя любим баща и съпруг.
Сутринта на предколедния ден, момчето винаги ставаше по-рано. Правеше кафе и палачинки за тримата. Тази година, майка му влезе в стаята, когато той тъкмо слагаше кафетата на масата. Видя, че чашите бяха три, погледнаха се и това беше достатъчно, погледнаха се и това беше достатъчно. В следващия момент вече гласяха всичко необходимо за една Бъдни вечер, която щеше да се състои на открито, в палатка. Тръгнаха следобед. Караше малкият, тя нямаше книжка. Така и не изкара шофьорския курс. Пътуваха над пет часа. Беше тъмно и мразовито като пристигнаха. Снегът навяваше огромни преспи. Упъти ги едно младо полицайче, което сигурно беше последна година в Академията. Спуснаха се по едно възвишение, а черният път ги отведе към рехава гора, зад която се намираше злополучната за толкова имигранти и полицаи “бразда”. Видяха патрулката, която им каза да търсят кадета. Спряха до нея, слязоха и видяха през прозореца техния Ставри със затворени очи и клюмнала глава. Опитаха се да го събудят. Помислиха , че спи. Той не отговаряше…
Коледа. Сутрин. Топло и чисто е в болничната стая. Ставри отваря очи и вижда до себе си усмихнатите лица на своите най-скъпи хора. Те изглеждаха точно, както в сънищата му от последната нощ. Не знаеше какво прави в това легло и защо те са при него, но усещаше, че всичко е както трябва да бъде и се почувства щастлив.
И тримата знаеха, че са получили най-ценния коледен подарък в целия свят...
