Той вече не беше онзи
хлапак. Нямаше я тъпата усмивка, смешната прическа и блуждаещият поглед. Макар
да не беше навършил още 22, и да нямаше сигурна работа и доход – мисленето и
съзнанието му показваха, че може да бъде отговорен, че се е превърнал в мъж.
Сърцето му обаче, още младо и жарко, му нашепваше, че е специален, че ще стане – велик. Колективните представи и стереотипи
водеха тиха борба вътре в него с жадуванията на вътрешния му свят.
За щастие, докато се
разхождаше покрай Парижката Света Богородица и тарабите на букинистите край Сена или вървейки по най-чаровните улички в
света, тези в Рим, в него наставаше покой. Битката заглъхваше и гърдите му се
изпълваха с онзи въздух и мирис, които го караха да се заблуждава, че той е
човек и наистина живее.
Той беше благодарен, че
има толков силна опора - неговата жена и семейството му. Те бяха тези, които го
спасяваха да не експлоадира от болка по отдавна изгубените идеали в неговата
страна, по изтляващата човечност в душите на хората и собствената му.
- Дали пък не деволюираме
точно сега, точно в този момент се питаше ?....
Той се намираше все още на
мъглявата граница между бъдещето и въображаемото, които никога нямаше да се докоснат,
чиито два свята дори нямаше да се доближат, макар и за кратко един до друг.
Мъжката сила, чест,
достойнство и кавалерски маниери станаха демоде и ненужни. Машината и роботът
сега са 100 пъти по силни от един мъж. Вратите
вече се отварят сами, честта и достойнството умряха с последния самурай.
Истинското мъжко сърце обаче, все още тупка в гърдите ни и сълзите ни са също
все така най-горчивите...
