Лекции по Българска литература, спец. българска филология, СУ "Св. Климент Охридски"
Обхваща 80-те години. Акцент върху
"Записките". За три десетилетия след смъртта си е изчезнал,
"открит" от проф. Ал. Балабанов, определил въпросното произведение
като "гениално подреден хаос". Стоянов работи около 8 години — от
края на '81. "Ех, защо нямах 15 ръце". За личността му знаем от
автобиографичната част на "Записките". Издигнал се до председател на
Народното събрание. Често сменя идеологическите си възгледи — смъртта му през
1889г. го заварва като монархист. Забележителен оратор, "овчар" (т.е.
пасе и се грижи за стадото си избиратели).
Произведения: "Биографичен очерк на Васил Левски" (1883г.), "Четите в България" (1885г.), "Христо Ботев. Опит за биография" (1888г.), "Записки по българските въстания" (три тома, последен посмъртно, съответно 1884, 87 и 92 г.).
История на рецепцията на творчеството му.
Когато създава "Записките", има съзнание, че пише история, а не литература — целта му е да изгради пантеон на героите. Така е възприемана и от съвременниците му, това обяснява и липсата на критика. Преобладава отрицателно отношение към "Записките". Този начин на писане не е необичаен за тогавашното време. През 80-те години цялата българска литература бърза да се самоизгради, борба за откъсване от нелитературното. Текстът на Стоянов не предлага възможност за жанрови граници, поради което творчеството му е отхвърлено. След войните настъпва отлив от нуждата литературата да бъде чиста красота. В такъв момент е логично да се появи интерес към творчеството на Стоянов. Оттогава възходът на творчеството му не е спрял: привилегированост на липсата на граници.
Поетика. Отказ от представата, че Стоянов пише спонтанно и просто, само защото е самоук. Тази идея е с романтически характер, но не отговаря на истината. Това е особен вид писане, който не се страхува от противоречия, а ги изостря. Пример: двете публични клетви в "Записките" — на Оборище и унизителната клетва в затвора. Само опозициите създават напрежение, пораждащо нови полета. Очевидно Стоянов не пише произволно. Множеството противоречия пораждат нови значения, в това им съчетаване е гениалността.
Втора особеност — напрежение между казано и неказано, хакт и липса. Захари Стоянов обикаля всички места от въстанията, събирайки информация. Избор на фактите за включване. Разлика с обикновения вид писане — стремеж да се избере най-удачното според концепцията и да се подреди.
Трета особеност — жанров проблем. Синкретична проза — всичко съставно в едно. Според Никола Георгиев в "Записки по българските въстания" има към 20 жанра писане.
Разказването е аналогично на живота — там отсъства подреденост.
Ето някои от срещаните жанрови типове:
* автобиография;
* публицистика (силна вързрожденска традиция, опозицията преди-сега);
* мемоари (най-голям пример — мемоарите на Наполеон от остров Елена);
* летописи (хроникиране);
* художествена проза (важно, всички мемоаристи трябва да ги пишат художествено);
* психологически портрет;
* биография (първи биографии);
* митотворчество (създаване на исторически митове — пример: сменя мястото на попадение на Ботев, за да митологизира).
Тройно авторово присъствие: биографична (личността на Захари Стоянов), повествовател (изразява чувство и отношение към различни герои и случки) и образ на повествователя (събираме гласовите прояви на повествователия). Най-важно за нас в образа на повествователя е, че той надхвърля един човек и се появява като един обикновен човек от народа.
Произведения: "Биографичен очерк на Васил Левски" (1883г.), "Четите в България" (1885г.), "Христо Ботев. Опит за биография" (1888г.), "Записки по българските въстания" (три тома, последен посмъртно, съответно 1884, 87 и 92 г.).
История на рецепцията на творчеството му.
Когато създава "Записките", има съзнание, че пише история, а не литература — целта му е да изгради пантеон на героите. Така е възприемана и от съвременниците му, това обяснява и липсата на критика. Преобладава отрицателно отношение към "Записките". Този начин на писане не е необичаен за тогавашното време. През 80-те години цялата българска литература бърза да се самоизгради, борба за откъсване от нелитературното. Текстът на Стоянов не предлага възможност за жанрови граници, поради което творчеството му е отхвърлено. След войните настъпва отлив от нуждата литературата да бъде чиста красота. В такъв момент е логично да се появи интерес към творчеството на Стоянов. Оттогава възходът на творчеството му не е спрял: привилегированост на липсата на граници.
Поетика. Отказ от представата, че Стоянов пише спонтанно и просто, само защото е самоук. Тази идея е с романтически характер, но не отговаря на истината. Това е особен вид писане, който не се страхува от противоречия, а ги изостря. Пример: двете публични клетви в "Записките" — на Оборище и унизителната клетва в затвора. Само опозициите създават напрежение, пораждащо нови полета. Очевидно Стоянов не пише произволно. Множеството противоречия пораждат нови значения, в това им съчетаване е гениалността.
Втора особеност — напрежение между казано и неказано, хакт и липса. Захари Стоянов обикаля всички места от въстанията, събирайки информация. Избор на фактите за включване. Разлика с обикновения вид писане — стремеж да се избере най-удачното според концепцията и да се подреди.
Трета особеност — жанров проблем. Синкретична проза — всичко съставно в едно. Според Никола Георгиев в "Записки по българските въстания" има към 20 жанра писане.
Разказването е аналогично на живота — там отсъства подреденост.
Ето някои от срещаните жанрови типове:
* автобиография;
* публицистика (силна вързрожденска традиция, опозицията преди-сега);
* мемоари (най-голям пример — мемоарите на Наполеон от остров Елена);
* летописи (хроникиране);
* художествена проза (важно, всички мемоаристи трябва да ги пишат художествено);
* психологически портрет;
* биография (първи биографии);
* митотворчество (създаване на исторически митове — пример: сменя мястото на попадение на Ботев, за да митологизира).
Тройно авторово присъствие: биографична (личността на Захари Стоянов), повествовател (изразява чувство и отношение към различни герои и случки) и образ на повествователя (събираме гласовите прояви на повествователия). Най-важно за нас в образа на повествователя е, че той надхвърля един човек и се появява като един обикновен човек от народа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар