Времето бясно лети. Стремглаво то
препуска възседнало див мустанг и ни насрещен вятър, ни магия някаква могъща може да
го спре. Къде отиваш ? Защо тъй бързаш ?
Да не би от страх да бягаш ти? Поспри се моля, почини за малко, дъх си поеми.
Усети вкусa на студенaта планинска вода, в пресъхналата
ти от хилядолетия паст. Огледай се наоколо и докосни с грубите си, напукани
пръсти - меката, зелена трева. Вдишай въздухa чист и изпълни с него гърдите си мощни. Усети с душата си
пясъчна - величието на Балкана и чуй
кориите как те приветстват тържествено. Сетне полегни да отдъхнеш и да положиш
изнуреното си тяло на земята честита, и изгуби се в бледосинята небесна шир,
почувствай слънцето ярко по тялото ти и заспи, моля те. Дай ми още час, минутка
поне да се потопя аз в очите й за сетен път, да допра устни до нейните, да
погаля лицето й и да препусна с теб към безкрая.
Няма коментари:
Публикуване на коментар