***

Събота вечер. Тротоарите на Графа лъщят. Капките дъжд по плочките отразяват коледните светлини на мократа декемврийска вечер. Наоколо е пусто. Само Славейковците са винаги там. Поседнали, мокри, те се чудят дали и Дядо Коледа ги е забравил. Аз крача с ръце в джобовете и цигара в уста. Отнякъде самотна цигулка свири Strangers in the night. Отново се сещам за нея. Покрай мен минава трамваят и успява да прогони мислите ми. Ето защо са ги направили толкова шумни, за да не ви дават възможност да се отдавате на разни размисли, откоито нищо няма да излезе. Звучи като сцена от филм, нали? Сега пък се чудя дали живея в романтична комедия или в някаква мистъри-драма-фантастика с елементи на сюреализъм-реализъм-постмодернизъм. 

София вечер е вдъхновяваща, особено, когато мравуняка е по дупките си. Тогава и въздухът е друг, и ти си друг. Отваряш се за нея и тя те грабва на секундата. Краката започват сами да те водят. А, ако имаш късмет, няма да те отведат в някоя симпатична дупка, където да обърнеш по едно. Ще те срещнат с други два чифта непознати крака. Отнякъде нечии чифт ръце ще погалят олющената цигулка и отново ще зазвучи Strangers in the night. И две двойки зимни ботуши, женски и мъжки, ще затанцува, омагьосани от музиката. Той ще припява леко, но гласът му ще е далеч от на Синатра. Тя ще облегне глава на рамото му, но за двете й уши той ще е дори по-добър от него. След секунди те ще осъзнаят, че всъщност се познават отдавна. Ще се засмеят един на друг и ще си кажат, че светът е малък. Ботушите им сами ще ги поведат. Ръцете им инстинктивно ще се вкопчат едни в други. Усмивките естествено ще се появят на лицата им. Те ще се приберат заедно. Завинаги.

Мога да продължавам още много. Да бъда сладникав и романтичен. Добре е за душата. Само че има и други неща, които са не по-малко важни. Като например забравените, окислени Славейковци. Чаровните софийски трамваи, които ги има от 100 години. Както е тръгнало сигурно всички ще ги заменят с лъскави и безшумни. Скоро ще се простим и с жълтите павета, подарък от Австро-Унгария за сватбата на Цар Фердинанд, ще си имаме фалшиви такива. И няма да има вече много, което да ни свърза с великите ни личности от 20 век. Друго си е да знаеш, че вървиш по паветата, по които са вървели български царе и генерали. Или пък, че чуваш същото тракане и тропане от трамваите, което е чувал и Смирненски вървейки по Графа, осмивайки разминаващите го сериозни  г-да и г-жи с парливия си език.

Но може би е за добро. Това са просто мисли на един отчая млад романтик и идеалист, който за жалост много добре разбира реалността и осъзнава напълно, че живее в нея.