Сън

- Отворих клепки за пръв път и видях светлина в края на тунела.

-  А мен видя ли ме ?

- Ти си заобикалящата ме тъмнина. Опиваш ме с твоя мрак и ме обгръщаш в бездънните си пространства. Караш ме да летя… Ти си черният кладенец, на чието дъно е сърцето ми.

- Тогава каква е тази светлина? Коя е тя?

- Тя е то. Мъничък лъч, към който вървим прегърнати, който става все по-голям и по-голям, в чийто край ще изчезнем безвъзвратно.

-  Но аз не искам да изчезвам. Искам да съществуваме и да бъдем безсмъртни, заедно.

- Няма как да избягаш от щастието, любима. То вече, макар съвсем мъничко и неосезаемо, е покълнало вътре в теб.

- Нима ние и сега не сме щастливи?

- Ние сме влюбени любима, плодът на нашата любов е онази светлина, към която сме се запътили. Тя е нашето щастие.

Приближавахме се все повече и повече. Аз усещах, че тя се изплъзва от хватката на ръката ми, но продължавах да вървя напред. Наоколо бавно се развиделяваше, а светлината постепенно заслепяваше очите ни.  Вече усещах сладостната енергия протичаща в жилите ми, когато видях, че тя вече не е около мен. Беше светлина и щастие, но бях сам, нея я намаше. Нямах време да размислям какво я беше накарало да си тръгне от нас. Страх може би, навярно слабост или съдба. Единственото, което помня е, че усетих някаква студена, прорязваща тръпка по гърба ми и в следващия момент вече лежах на земята, сгърчен и с изцъкнали очи. Наоколо настана нищо...