Ultima Thule

Белият ми дроб издиша. Спихнал се е. Не му пука за мене. Нито на вас, очевидно, дето живеете сякаш можете. Аз бях сърце. Току разтуптяло се, изпомпващо мечти. А сега стоя на едно място и трептя като развалил се секундарник на разнебитен китайски часопоказател. Зная, че следващото отброяване може да ми бъде последно. Тъй си съществувам засега в безвремието. На инат. До изнемога. Прилично на ръждива стотинка, чакам дефибрилация. Но режимът на свободата е непредвидим. Сякаш съм част от перверзна игра на хазарт, ала монетата няма печеливша страна. Тя е непрогледно черна и студена като обратната страна на луната. Като мен. Негостоприемен и осеян с кратери. Пълни с горчилка и полуспазени обещания. Няма кой да кацне тук. Освен неживите металически човеци, които ще ми лепнат стикер за негодност. Не съм подходящ донор. Светът не може да съществува чрез мен. Изхвърля ме от системата си, разнебитила се от проби. Може пък да не съм за тук. Само че досега сме стигнали най-далеч до един фъстък. Което не е много окуражаващо, въпреки че сме в годината на свинята. Обаче ми писна от освинване. Аз още ще чакам своята Ултима Туле…