***

Пелената от дъжд трептеше като паяжина. Падайки устремено, капките се превърщаха ту в хвърковати снежинки, ту връщаха сълзовидната си форма и се пропиваха в земята. Тя жадно ги поглъщаше и издишаше из гърдите си студена влага, която полепваше по настръхналата козина на всяка живинка. Някъде имаше слънце, но не и тук. Над нас даже нямаше небе, само безкрайна и размита сива шир. Нито ден, нито нощ. Натежалите облаци бяха издули кореми и притискаха въздуха надолу в душна хватка. А птиците се стрелкаха напосоки, сякаш в опит да поемат глътка въздух и да уловят с крила някой тъничък, белезникаво-жълт лъч, който така и не успяваше да пробие завесата от графитен плюш. Униние обаче липсваше. Само апатия и едва зародил се възторг. Очакването отиваше към края си. Скалите лъщяха излъскани. И се оглеждаха в полирания си камък, гордо изпъчили се над всеки и всичко. Строени една до друга бяха планините, стегнали невъзмутимо снага. Заякналите потоци с глух тътен блъскаха в коритата си. Разпенените води изнасяха своя концерт, който не подлежеше на диктовка и ноти. Това беше мелодия стара колкото зората на света. Те подканяха земята да се събуди, танцувайки под древните ритми от ехото на вечността. Това беше пулсът на живота. Но мигът не беше дошъл. Топлите ласки на светлината ги нямаше още. А само тя можеше да вдъхне от онова вълшебство, което да пробуди живите и не живи твари за новото начало, от което така силно всички се нуждаехме.