***

Чувалът, с който като дете се пързалях по баирите в снега, все още висеше окачен на вратата в зимника. Познах го някак, въпреки че сега приличаше на обикновен боклук. Стоеше точно там, където го бях оставил в онази последна зима, преди да порасна. На ръждивата закачалка до един сноп вече повехнали билки и връзка ключове за отдавна заяли врати.

Прокъсан и прашасал, някога пълен със спомени, сега те сякаш бяха изтекли от дупките му и потънали измежду проядените греди на пода. Нямаше кой да му направи кръпки, през всичките тези години, а аз и не бях шивач. Не знаех дори за кой край да хвана иглата.

Обърнах го наобратно и го изтръсках. Нищо не стана, освен, че се вдигна сив облак, от който се закашлях силно. Захвърлих го настрани. Допирът до грубия плат обаче ми се стори някак познат. И този леко стипчив мирис. Не спрях да го усещам и след като се върнах в града. Малко ме стягаше от него. После изведнъж спря. Повече така и не го долових. Нито се сещах, че някога го е имало.