***

Ти помниш ли, капките дъжд,

се спускащи бавно

по нашия цветен прозорец

и мрака отвън приканващ, ласкаещ.

Ти помниш ли, думите казани -

тихо, потайно -

обети за вярност или за раздяла,

и мечтите детски, така тъжни накрая.

Ти помниш ли себе си, мене си, нея

и наште животи – буреносни, отровени -

от неща не направени, от чувства загърбени

и  погледи сведени,  души не целунати.

Ти помниш ли… аз знам, че помниш

макар да не искаш, се сещаш за нас,

понякога, но съвсем без да искаш

и тихо, там в ъгъла плачеш,

от кошмарите гонен

самичък съвсем.

Константин Костов

Когато ме повикаш...

Когато всички звезди паднат

и луната  потъне в небитието.

Тогава, повикай ме по име

 и аз ще осветя пътя ти.

Сърцето ми

ще те намери и хване за ръка

и през мрежестия мрак оплетен от  лоши сънища

ще те преведе

и теб няма да те е страх,

и то няма да те остави дотогава,

докогато го помолиш

да отиде там, зад ъгъла,

и да чака

твоя следващ

зов.

Понякога..., когато имах теб...

Понякога,

ми трябва само блага дума -

глупости! всеки миг ми трябва нещо различно,

но понякога, само понякога,

ми трябва

да се отдръпна за малко -

леко встрани от себе си и да се огледам,

за да науча разочаровано

истината,

че съм изгубил, онова,

правещо ме да живея и да бъда, което съм -

че кога съм го имал?

Когато, мила,

имах теб - ………………………………………….

……………….!