***

Погледът ти изстиваше като есенното слънце -

ни прижуряше, ни трябваше да мижам срещу му.  

Косите ти променяха цветовете си и падаха,

а аз прилежно ги събирах от земята, за да ги запазя

измежду страниците на любимите ни книги.

Лицето ти сякаш изтъня и стана млечнорозово,

затова го сложих в шепите си да го стопля,

но то все така безутешно леденееше.

Точно като сърцето ти,

което с бавни и отмерени удари

изпомпваше от себе си

последната моя любов.

Нашата истина

Нашата истина все стои в тъмното,
изплъзва се от очите ни,
минава между пръстите 
и се загубва в думите.
Нашата истина това я устройва,
свикнала е вечно да ни няма
рядко да бъде търсена
и никога откривана.
Но нашата истина е там и чака,
самотна и уплашена,
да се спомним
за нея.

***

Надпреварвах се с живота,

дали ще успея да мина между капките

преди той да ме прецака.

Безплатните ми опити обаче бързо свършиха

и аз се предадох безславно,

осъзнал, че не мога да победя противник,

когото почти не познавам.

Сложих си протекторите за сърце,

наведох глава и закрих лицето си в шепи.

Сега остана само да чакам...