(Кратка биография и опорни точки)
Лекции по Българска литература, спец. българска филология, СУ "Св. Климент Охридски"
Иван Вазов — патриарх на българската литература — налучква тенденциите; гениалност. Пише поеми само през 80-те; чрез въпросните осем поеми този период остава известен като време на ускорено развитие на лироепическия жанр. Нашата поема е различна от западноевропейските такива. Вдъхновява се до голяма степен от руските поеми. Начини: дескриптивен — описателна фраза; авторово самоназоваване (често произволно). Най-специфично жанрово качество: синтез на два начина — епос и лирика, едно от малкото междуродови понятия. Поемата синтезира в различни съотношения: от силен епос през уравновесяване през Романтизма към засилен лиризъм.
"...нямахме нищо — трябваше всичко" (Иван Вазов). Поемата има силни позиции и постижения още от времето на Възрождението. В нея има валидни и до днес образци. Единствен следвъзрожденски жанр, стъпил на солидна традиция. Осемте поеми са: "Грамада" (1879), "Моята съседка Гмитра" (1880), "Зихра", "Трайко и Риза" (1881), "Загорка" (1882), "В царството на самодивите", "Синайска роза", "Кихавицата на салюста" (1884). "Грамада", "Цагорка", "Трайко и Риза", "Видул" — силно патриотични поеми с битово-героична тематика, силни повествователни тенденции. Фолклорът оказва силно влияние, притежават романтична образност, типологизиран психологизъм (търсят се характерите на героите като група от черти, специфични за българина). Пример: "Грамада"— патриархална обстановка на българското село, в което са разглеждани типични герои, а грамадата е материализирано проклятие. Баладичен финал. "Трайко и Риза" — недоуспяла творба (любовен триъгълник между българката Риза, поганеца Мустафа и Трайко — пак българин, с когото Риза забягва в навечерието на поганската си сватба). Характерни особености на тази група поеми — предметно-реалистична образност — начин за представяне на героите, материални изражения на психологическото състояние: всичко е подчинено на фолклорните стереотипи. "Трайко и Риза" се проваля, защото Вазов нарушава традицията и руши стереотипите, опитвайки психологизация. Този опит за нови методи върху стар материал е неуспешен. С тези творби Вазов изчерпва жанра, който сам престава да съществува — пример за изчерпването е именно последноспоменатата поема.
Втори тип поеми — романтически с екзотични мотиви: "Синайска роза", "Зихра" — подражава на романтическата поема. В "Синайска роза" става дума за пустенен керван от роби, сред които е и красива българка; всички са затрупани от пясъчна буря. "Зихра" представя нещастната любов на бродяга, обикалящ из изоставен турски сарай. С това Вазов предварва вълната на неоромантизма с двайсетина години. Изпреварва също и мотива за любов между българи и поганци.
Трети тип поеми — хумористичните — "Моята съседка Гмитра", "Кихавицата на салюста" — последната поема е мистификация, уж преведена от римски поет. Една кихавица на римлянин става огромна новина — това пародира случка от живота на Вазов, когато приютява у дома си изгонена млада дама в Пловдив. Вазов защитава правото да не се съобразяваме с тълпата и общия морал: личността трябва да прави свой избор. Първи изразява разрив между индивид и тълпа; първа сатира. "Гмитра" е написана за три дни по времето, когато Иван Вазов е съдия в Берковица. Пародира се незначително семейство с най-големи стойности жълтица, буца сирене и котка. Когато последната открадва останалите две неща, следва епическо преследване, бягство, завръщане на блудната щерка и библейски бой. Тук се пародират всички типове високо говорене, макар още да не са утвърдени напълно, пародира дори себе си.
"В царството на самодивите" — най-художествена, силно романтизирана творба със стабилна лирика. Тема: поетът и образи на вдъхновението му. Последното е само в женски род: музата (античен стил), Вилата и змеицата (фолклор). Поетът тук е централен образ, първи опит за самоидентификация. Тук силно личат романтическите влияния: поетът от 84г. прилича на доста по-късни модерни писатели. Той е странник, търсещ непостижимото, тъжен, носещ вдъхновение като свой "паспорт". Уникалността на твореца, вдъхновен от "божеството". Разривът поет / действителност — бягството от последната е типична за лирическия герой и е нужно, за да се твори. Тук също се появява мотив за поет срещу тълпата
Своеобразие на следосвобожденската ситуация.
Робството — част от причините за социално поведение. То извежда уникална
ситуация: докато в Европа има развитие на развитие на държавността и модерни
граждански институции, в България нещата стоят по различен начин — властта тук
е чужда, наложена от етнически и религиозен порядък. Масата не е ангажирана с
управленската власт. До Високото Възраждане — имперско самосъзнание. Българинът
не е инкорпориран във властта, затова тя е мразена и виждана като лоша. Освен
това ненавистта към властта изчиства изчиства вътрешните напрежения и
противоречия. Робството консолидира.
Литературата е алтернативен свят, който не отразява живота. Тя използва езика, което е предпоставка за различна реалност. Съотношение: по-съвършен литературен текст, по-малко действителност. Възрожденската литература почти няма изражение на вътрешноколективни конфликти. Тези проблеми се пренасочват към другия, който е чужд, но същевременно достатъчно близо, за да може да бъде употребен. За сметка на външните силни граници, вътрешните се заличават. Пример: "Под игото" — там живеят заедно луди и нормални, възвишени и развратни. Няма граници: карнавалност, синкретизъм.
Затвореността води до идеализация на чуждото (два типа чуждо — на врага и на недостижимия: Европа) като символ на всичко непостигнато. Постколониализъм — периферията доброволно се стреми да подражава на центъра, за да се издигне до неговото ниво. Но ние не разполагаме с документален опит за разсъждението на обикновените хора, малоценността се среща у интелигенти. Когато говорим за този период, става дума за малка свидетелска база.
Хипотезис: народът е нямал проблеми със самочувствието; човек трябва да знае за нещастието си чрез сравнение, за да е нещастен.
Робството консервира формите на патриархалния живот. Формира задръжност, задържала се дълго след европейската. Този обществен модел се възприема и в държавата.
В литературата консервативната патриархалност след Освобождението се превръща в идеал за добри взаимоотношения и утопичен модел на социалните такива. С отдалечаване от патриархалното, последното се превръща в изгубен златен век, старото става привлекателно — лошото днес и доброто някога — митологически механизъм на критическия реализъм.
През 90-те години на ХIХ в. силата на обществото е насочена в омраза към институциите. През 80-те се появява мотивът "от турско по-лошо" — днешният свят като по-неприятен от вчерашния.
Поява на школата на Народничеството — идеализация на обикновения народ за сметка на институциите; типично руска идеология. Този мотив не е нов, миналото винаги е било идеализирано.
Организация на политическото управление след Освобождението: Търновската конституция, макар и най-новаторска по онова време, е изкопирана от тази на Белгия, без да се вземе под внимание, че до подобна демократична конституция трябва да се достига по естествен път, а не чрез изкуствено налагане. При формирането на Конституцията са се оформили две крила — учени, държащи за контрол и обществени фигури — поети — лобиращи за демократичност: народът трябва да участва в управлението, не да бъде управляван. Надделява второто.
Освобождението решава, но и създава много нови проблеми. Българската литература в следващите десетилетия е породена от стремеж към компенсиране проблемите.
Литературата е алтернативен свят, който не отразява живота. Тя използва езика, което е предпоставка за различна реалност. Съотношение: по-съвършен литературен текст, по-малко действителност. Възрожденската литература почти няма изражение на вътрешноколективни конфликти. Тези проблеми се пренасочват към другия, който е чужд, но същевременно достатъчно близо, за да може да бъде употребен. За сметка на външните силни граници, вътрешните се заличават. Пример: "Под игото" — там живеят заедно луди и нормални, възвишени и развратни. Няма граници: карнавалност, синкретизъм.
Затвореността води до идеализация на чуждото (два типа чуждо — на врага и на недостижимия: Европа) като символ на всичко непостигнато. Постколониализъм — периферията доброволно се стреми да подражава на центъра, за да се издигне до неговото ниво. Но ние не разполагаме с документален опит за разсъждението на обикновените хора, малоценността се среща у интелигенти. Когато говорим за този период, става дума за малка свидетелска база.
Хипотезис: народът е нямал проблеми със самочувствието; човек трябва да знае за нещастието си чрез сравнение, за да е нещастен.
Робството консервира формите на патриархалния живот. Формира задръжност, задържала се дълго след европейската. Този обществен модел се възприема и в държавата.
В литературата консервативната патриархалност след Освобождението се превръща в идеал за добри взаимоотношения и утопичен модел на социалните такива. С отдалечаване от патриархалното, последното се превръща в изгубен златен век, старото става привлекателно — лошото днес и доброто някога — митологически механизъм на критическия реализъм.
През 90-те години на ХIХ в. силата на обществото е насочена в омраза към институциите. През 80-те се появява мотивът "от турско по-лошо" — днешният свят като по-неприятен от вчерашния.
Поява на школата на Народничеството — идеализация на обикновения народ за сметка на институциите; типично руска идеология. Този мотив не е нов, миналото винаги е било идеализирано.
Организация на политическото управление след Освобождението: Търновската конституция, макар и най-новаторска по онова време, е изкопирана от тази на Белгия, без да се вземе под внимание, че до подобна демократична конституция трябва да се достига по естествен път, а не чрез изкуствено налагане. При формирането на Конституцията са се оформили две крила — учени, държащи за контрол и обществени фигури — поети — лобиращи за демократичност: народът трябва да участва в управлението, не да бъде управляван. Надделява второто.
Освобождението решава, но и създава много нови проблеми. Българската литература в следващите десетилетия е породена от стремеж към компенсиране проблемите.
"Народен поет" — титла, създадена за
Вазов — преходна фигура между Възрождението и новата българска литература.
Иван Минчев Вазов е роден в Сопот. От семейството му са Георги и Владимир Вазови — известни военни дейци; Борис Вазов: общественик. Отрано се запознава с руската поезия. Учи гръцки при бащата на Ботев, сетне става негов помощник. Там чете множество френски и руски книги. Черпи вдъхновение от Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. 1870г. — заминава за Румъния, оттогава са и първите му публикации. Първи стихове отпечатва в списание "Читалище", вестниците "Отечество" и "Свобода". По същото време отива в Браила, където живее в кръчмата на Никола Странджата. 1872г. се връща в България и се посвещава на изучаването на немски и френски. 1875г. става член на "Сопотски революционен комитет". Заради това членство и неуспехът на старозагорското въстание емигрира отново — Букурещ, където става съосновател и секретар на Българското централно благотворително дружество. Тогава с псевдоним Пейчин (другите му такива са Добринов, Ц-в, Т. Габровски, Белчин и Боянец) подготвя издаване на стихосбирките "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България". Руско-турската война намира отклик в "Избавление". След Освобождението сменя много професии — преводач, писар, председател на окръжен съд (1879-1880г. в Берковица, там пише "Грамада"). 1880г. се мести в Пловдив, където става депутат. Редактор на вестник "Народен глас". Занимава се и със списание "Наука" — първото научно такова у нас. Подготвя първата българска христоматия — включва стотина български и чужди автори. Заради преврата от 1886г. напуска България и емигрира в Одеса, връща се след три години. 1890г. — списание "Денница", "Драски и шарки" (2 тома). 1895г. е честван четвъртвековен творчески юбилей.
"Нова земя" и "Под игото" са посрещнати отрицателно от критиката. Когато "Нова земя" излиза през 1896г., заради лошите отзиви на критиката Вазов заявява, че ще се откаже от писането. Година по-късно става министър на народната просвета.
За българската критика романите имат големи художествени недостатъци. Според д-р Кръстев романът нямал известност сред широката публика у нас и на Запад — невярно. На Запад романът е много успешен, тъй като е разподнат през етикетите на националното. У нас до Гео Милев се шири мнението, че Огнянов, Кандов, Рада са бледи копия на революционери. През 1896г. Пенчо Славейков в подлистника на "Знаме" публикува под псевдоним Любомир Цаклин статията "Един стар херой", в която критикува Вазов. Словесен двубой между кръга "Мисъл" и Вазов що е литература. Въпросната статия е и манифестна, защото представя идеите на кръга, а критиките няма да бъдат променяни, а само разширявани.
"Нова земя" първоначално излиза с подзаглавие във възрожденски стил — "Роман из живота на българите през първите години след Освобождението". Главният герой Никола Сремски е син на чорбаджи Марко от "Под игото", срещат се и други герои от предната книга. Името "нова" бележи преработване на старите културни ценности и идеята за преосмисляне на традицията. На места Вазов показва разликите с предосвобожденското време. Сремски е пътуващ човек, стига до Париж и се връща. Оратор и политически субект. Общественикът, който може да промени хода на ситуацията. Русофил — на много места цитира Русия като образец (още един повод за критиката). Човекът от това време е действащ субект, работещ в името на общността. Епоха на деятели: подвижни хора, преследващи целите си с рационалност. Модерният човек приема родното с най-висока символна стойност. Отделната личност се разпознава като част от по-голяма общност чрез идеите за произход и принадлежност. Силен морален хоризонт на общото съзнание. Добро и зло през представата за родното. Щастлива принадлежност или трагична откъснатост. Представата за Родина действа и като нормативна структура, защото задава стандартите за преживяване на света и законите, уреждащи пребиваването в обществото. Целта на "Нова земя" е да осмосли историческото движение от Освобождението към Съединението — т.е. последното да е апогей на историческото развитие.
Иван Минчев Вазов е роден в Сопот. От семейството му са Георги и Владимир Вазови — известни военни дейци; Борис Вазов: общественик. Отрано се запознава с руската поезия. Учи гръцки при бащата на Ботев, сетне става негов помощник. Там чете множество френски и руски книги. Черпи вдъхновение от Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. 1870г. — заминава за Румъния, оттогава са и първите му публикации. Първи стихове отпечатва в списание "Читалище", вестниците "Отечество" и "Свобода". По същото време отива в Браила, където живее в кръчмата на Никола Странджата. 1872г. се връща в България и се посвещава на изучаването на немски и френски. 1875г. става член на "Сопотски революционен комитет". Заради това членство и неуспехът на старозагорското въстание емигрира отново — Букурещ, където става съосновател и секретар на Българското централно благотворително дружество. Тогава с псевдоним Пейчин (другите му такива са Добринов, Ц-в, Т. Габровски, Белчин и Боянец) подготвя издаване на стихосбирките "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България". Руско-турската война намира отклик в "Избавление". След Освобождението сменя много професии — преводач, писар, председател на окръжен съд (1879-1880г. в Берковица, там пише "Грамада"). 1880г. се мести в Пловдив, където става депутат. Редактор на вестник "Народен глас". Занимава се и със списание "Наука" — първото научно такова у нас. Подготвя първата българска христоматия — включва стотина български и чужди автори. Заради преврата от 1886г. напуска България и емигрира в Одеса, връща се след три години. 1890г. — списание "Денница", "Драски и шарки" (2 тома). 1895г. е честван четвъртвековен творчески юбилей.
"Нова земя" и "Под игото" са посрещнати отрицателно от критиката. Когато "Нова земя" излиза през 1896г., заради лошите отзиви на критиката Вазов заявява, че ще се откаже от писането. Година по-късно става министър на народната просвета.
За българската критика романите имат големи художествени недостатъци. Според д-р Кръстев романът нямал известност сред широката публика у нас и на Запад — невярно. На Запад романът е много успешен, тъй като е разподнат през етикетите на националното. У нас до Гео Милев се шири мнението, че Огнянов, Кандов, Рада са бледи копия на революционери. През 1896г. Пенчо Славейков в подлистника на "Знаме" публикува под псевдоним Любомир Цаклин статията "Един стар херой", в която критикува Вазов. Словесен двубой между кръга "Мисъл" и Вазов що е литература. Въпросната статия е и манифестна, защото представя идеите на кръга, а критиките няма да бъдат променяни, а само разширявани.
"Нова земя" първоначално излиза с подзаглавие във възрожденски стил — "Роман из живота на българите през първите години след Освобождението". Главният герой Никола Сремски е син на чорбаджи Марко от "Под игото", срещат се и други герои от предната книга. Името "нова" бележи преработване на старите културни ценности и идеята за преосмисляне на традицията. На места Вазов показва разликите с предосвобожденското време. Сремски е пътуващ човек, стига до Париж и се връща. Оратор и политически субект. Общественикът, който може да промени хода на ситуацията. Русофил — на много места цитира Русия като образец (още един повод за критиката). Човекът от това време е действащ субект, работещ в името на общността. Епоха на деятели: подвижни хора, преследващи целите си с рационалност. Модерният човек приема родното с най-висока символна стойност. Отделната личност се разпознава като част от по-голяма общност чрез идеите за произход и принадлежност. Силен морален хоризонт на общото съзнание. Добро и зло през представата за родното. Щастлива принадлежност или трагична откъснатост. Представата за Родина действа и като нормативна структура, защото задава стандартите за преживяване на света и законите, уреждащи пребиваването в обществото. Целта на "Нова земя" е да осмосли историческото движение от Освобождението към Съединението — т.е. последното да е апогей на историческото развитие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар