Литературата през 90-те години на XX в.

(Обща информация и опорни точки) 

Лекции по Българска литература, спец. българска филология, СУ "Св. Климент Охридски"

90-те години

Книгите първо се появяват в периодиката.

Богато на литературни събития десетилетие.

Три характерни явления:

 начало — последен том на "Записките", издаден посмъртно;

 среда: "Бай Ганьо",

 край — "Зидарят" на Петко Тодоров, философските поеми на Пенчо Славейков.

Време на бързото духовно съзряване, силно градивно.

-разочарование от новата действителност - помита интелигенцията, отхвърляйки идеалите, в които е възпитана.

-  единствено мерило е утопичната им нагласа — неоправдан пресилен песимизъм.

Всъщност това време е период на най-голямо развитие. "Общественият негативизъм" е ефект на желанието за невъзможна утопична България. Нерационален мотив на омразата.

Никой сериозен автор не е монархист. Единствен Вазов търси проблемите с властта в нейното незнание. Нов план на отношение на писателите към държавата и всичките й институции.

–       Народен произход на интелигенцията — погнуса от фигурата на властта.

–       -Освен монархията, мразени са министерствата, съда, бирниците, адвокатите. Всички изучени са представени като зли. Чест е образът на чиновник-службогонец. Чиновничеството като златна служба.

–       Омразата към изучените е през очите на хората, останали на село, гледащи на напусналите последното като бегълци и предатели на изконната идея. Това е поглед през очите на нищожния човек. Селяните не разбират ползата от институциите.

–       Опозиция държава — работещи. Сред мразените институции парадоксално се нарежда и казармата, макар до Освобождението българската армия да е мечта на всеки. Поява на слугините във връзка с чиновническото съсловие. Другата алтернатива, която са имали селските момичета в града — проституцията — ако се вярва на тогавашните автори, тя едва ли не е била главно препитание.

–       -Изходът към града като "предателство". Българският свят е видян като свят на разрухата; тоталистичен негативизъм, няма осъзнаване на отмирането на остаряла социална среда, а не "доброто", както представят селските писатели. Свързани с тези процеси са и психологическите нагласи в изобличителното изображение.

–        Българската литература не описва проспериращи хора, освен в случаите, когато ги сатиризира. Винаги са изобразявани пропадащи хора, такива в криза.
Вазов от 90-те години е различен от този на предното десетилетие — твори главно в жанровете на очерк, кратък разказ, пътепис, повест. Очеркът като засрещане на няколко литературни жанра. Три тома "Повести и разкази" и два тома "Драски и шарки" (заглавието на последните е емблематично за литературната неопределеност на произведенията вътре). Стихосбирки — "Скитнишки вечери", "Поля и гори", "Звукове". От "вечерите" е и емблематичното произведение "Елате ни вижте", демонстриращо увереността на Вазов, че проблемите с държавата се дължат на нейното незнание за тях, че щом й бъдат показани, тя ще вземе мерки да ги отстрани. Просвещенец, вярващ в силата на разума.

–        "Кардашев на лов" — изобличение и сатира, на лов за възвишени хора. Провал в търсенето на последните — "нека бъде сатира". Разказът описва ситуацията, в която се виждат писателите: да помагат на обществото, разобличавайки.

–       Стоян Михайловски — "Книга за българския народ".

–       Алеко Константинов — цялото му творчество е характерно за десетилетието.

–       Антон Страшимиров (пише през втората половина на десетилетието) — сантименталните разкази "Смях и сълзи".

–       Тодор Влайков — "Унуката", "Леля Гена", "Ратай", "Чичо Стайко", "Учителят Миленков".

–       Пенчо Славейков — сатирични стихотворения "Опак край", "Манго и мечката", "Дим до бога".
Ранният Петко Тодоров също пише сантиментални разкази.
Елин Пелин — започва да пише '97 или '98 година.

–       Две големи идеологически явления са характерни за този период — народничество и социализъм.
"Откриване" на селото от белетристиката. През Възрождението се е пишело за малкия град. 80-те години нямат време да се занимават със селото. Подчертано литературното село като антипод на лошите градове, носители на властта. Селото като пазител на изконно българското. "Идеалното място". Упадъкът на живота е представен като такъв на селото.
Авторите, пишещи на такава тематика през десетилетието, често използват сказ (Цанковски, Вазов, Пелин); употреба на диалект, наивно говорене.