Алеко Константинов

(Кратка биография и опорни точки) 

Лекции по Българска литература, спец. българска филология, СУ "Св. Климент Охридски"

Съдбата му е подобна на тази на Захари Стоянов — съвременниците възприемат творчеството му като публицистика — идеалист, публицист, общественик. Едва през 20-те години е възприеман като литературно явление.
Роден в Свищов, в богато търговско семейство. Баща му е бил голям майстор на разказа и може би историите му за българи, пътуващи из чужбина вдъхновяват Алеко. 1878г. е пратен да учи право в Одеския университет. 1885г. се завръща в България. Става адвокат на свободна практика. Чест посетител на дома на Екатерина Каравелова. В кръга й присъства повече като поет, макар да е посредствен такъв. Обича да пътешества. Получава аванс срещу обещанието да опише пътуването си в Америка, така се ражда "До Чикаго и назад" — 1894г. Сетне пише фейлетони. 1897г. излиза "Бай Ганьо" на страниците на списание "Мисъл".
Бай Ганьо — разказ като виц — вицова комуникация — слушане и разказване. Вицът е фолклорен мотив, анонимна фолклорна история с неочакван смисъл, игрови взаимодействия между пластовете на открит и скрит смисъл. Изостряне на вниманието и катарзисна кулминация. Не съществува универсален виц, той има исторически и социални категории. Съществува в зоната на забраненото в публичното пространство.
Трансгресия — всеки слушател на вицове е нарушител на граници.
Първият увод на "Бай Ганьо": всяка дума има алегорично значение. "Помогнаха на бай Ганя" — Освобождение; "наметна белгийска мантия" — приспособяването на прекалено либералната белгийска конституция, която се оказва не по мярка. Принцип на карнавала — преобличащ се маскараден човек, маскирал се на европеец.
Втори увод: ситуация за разказване на вицове. Бай Ганьо не присъства, но нварът му ще бъде разкрит.
Фройд — "Нарцисизъм на малките разлики" — групова проекция на агресия върху донякъде чужда личност — жертвената фигура.
Бай Ганьо и разказвач: разлика, противопоставяне. Пародийна двойка. Погледът като основен механизъм на разбиране — всички гледат бай Ганьо, навсякъде той е представен единствено и само чрез погледи. Той обича да бъде виждан и да се показва. Хипертрофия на погледа като инструмент за усвояване на света.

Вицопораждащото пространство на ръба на забраненото — трансгресия.
Опит за настаняване в регресивните зони, т.е. полето на най-ранните сфери. Детето не познава срама, той се появява след социализирането.
Бай Ганьо — епопея на нецивилизованото тяло — задоволяването на потребностите му противоречи с цивилизацията. Той не е виновен, показва нормата.
Обича да яде с разнообразни звуци.
Келепирджилък: да не положиш усилия, но да има печалба. Култът към храната е показва яденето като модел на заграбване, не причинено от глада. Оралното често присъства: "не си поплювам", "и у нас има кой да ни яде парите", "мазни чужденци", "все от българска софра сте яли", "те работят, пък немеца го яде".
Анални импликации — клоаки в трена, пране вместо флаг. Граничност между чистото и мръсното, своето и чуждото.
Разказвачите присъстват единствено с гласовете си — безтелесност. Показани са единствено в кафене "Мендел" в Прага. Дотогава са представяни като еталон за моралност, а става ясно, че те са "черноокички", "чернокосички" — т.е. като бай Ганьо. За разлика от тях обаче, той не е "сгушеничък". Не изпитва никакъв срам: личен или национален. Студентите демонстрират интелектуален комплекс за малоценност.
Оценките за ниското в бай Ганьо са единствено от български критици.
Срамът на разказвачите предава такъв и на читателите — удоволствие от идентифициране с трансгресията и катарзис чрез критиката. Вицът свършва там, където започва нравоучението. Вицът се изчерпва към края на първата част — Бодков. Когато текстът съжалява бай Ганьо, вицовостта свършва.
Втората част е фейлетонна.
1961г. са издадени първите събрани съчинения на Константинов.
Цикълът "Разни хора, разни идеали" — пародия още в заглавието: всички герои са еднакви (отрицателни), не са носители на човешкото и нямат никакви идеали. Сатирична типизация. Постепенен преход към разказа.
Образът на повествователя в "Чикаго"-то — повече българин, отколкото бай Ганьо.
Жената като отрицателен образ в творчестовото на Константинов. "Въса Пъцова".