Политически теории за европейската интеграция

Интегрирането на Република България в Европейския съюз е един от основните приоритети на нейната външна политика след промените на 10 ноември 1989 година. Разпадането на т.нар. "социалистически свят" доведе до нови преобразувания на политическото пространство, както в Европа, така и в света. Трансформацията на бившите социалистически държави и тяхното евентуално включване в западноевропейското икономическо и политическо пространство нямат исторически прецедент.

Без съмнение, обединението на повече от петнадесет държави в Европейски съюз (ЕС) ще остане едно от най-значимите събития на прага на ХХI-ви век[1]. Идеята за създаване на една политически и икономически единна територия не е нова. Новото е в подхода, в различните “модели” на интеграция, в технологията за създаването на Европейския съюз. Съюзяването е естествена реакция на свободни и демократично развиващи се народи след ужасите на Втората световна война.

Държавите от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) поеха пътя на демократическото развитие и по този начин декларираха желанието си да станат част от общото европейско пространство, но и поставиха на дневен ред проблеми, за които Европа не беше и предполагала. Проблеми, свързани както с политическото преструктуриране на Европейските общности и на държавите кандидатки, с постигането и гарантирането на политическата стабилност, така и с икономическата интеграция на тези държави и постигането на икономически просперитет.

Изграждането на европейското единство започва като чисто европейска инициатива и първоначално представлява една "малка" Европа от шест държави, които имат амбицията да изградят една политическа и икономическа общност по пътя на интеграцията. Без съмнение изграждането на такава общност е най-значимото политическо събитие на ХХ век. Днес 24 % от гражданите на Европейския съюз говорят немски, 17 % английски, 17 % френски и 16 % италиански. Контрастиращите културни традиции и исторически опит представляват основна част от новата политическа идентификация - граждани на Европа[2].

Националните държави отстъпват част от своята власт на наднационални институции, но в определени рамки, който зависят преди всичко от процеса на интеграция. Интеграцията обаче е сложен процес на съчетаване на различни интереси в условията на либерална демокрация и политически плурализъм, пазарна икономика и частна собственост.

Интеграцията преминава през различни форми на сътрудничество, които първоначално не засягат съществено компетенциите на държавите и не посягат на суверенитета, защото задължителните решения по принцип изискват консенсуса на партньорите. Тази същност на сътрудничеството позволява да се обединят възможно най-голям брой държави, улеснява постигането на компромиси между противоположните тенденции в изграждането на Европа и разширява възможните аспекти на сътрудничество.

Процесът на сближаване колкото обединява, толкова и разделя. Интеграцията се развива главно в две посоки - икономическа и политическа, и с напредъка си води до прехвърляне на все повече и повече правомощия от държавите към наднационалните институции, върху което се гради политическото развитие на Европейската общност към Европейски съюз.



1.1.

Идеята за европейското единство



Интеграцията е процес на създаване на политически общности или превръщане на "дотогава отделни единици в съставни части на единна система[3]". Това означава, че теориите за интеграция в случая с Европейския съюз, един пример за регионална интеграция, трябва да обяснят "как и защо държавите престават да бъдат напълно суверенни, как и защо те доброволно се съединяват и сливат със своите съседи, като изгубват белезите на суверенитета и възприемат нови средства за решаване на конфликтите помежду си".

Сама по себе си държавата е източник на политически проблеми, които са свързани в основната си част с качеството й на носител на висшата власт, на суверенитета[4]. Като висша ценност и пръв проблем на политиката, суверенитетът означава, че територията, населението, обществото като цяло и политическото тяло на държавата стават обект на общ интерес и взаимна зависимост, за да се осигури нейната върхова власт. Така държавата притежава юрисдикция над своя народ и територия и в рамките на тази юрисдикция държавните власти трябва да създадат и отстоят политически процедури за определяне както на висшите ръководители на страната, така и за вземане на най-важните решения самостоятелно, по волята на народа. Така народът може реално и ефективно да упражнява своя суверенитет като разделя неговите атрибути между различните държавни институции[5] и на излъчените от него длъжностни лица.

Когато държавите пристъпят към интеграция те се отказват да прилагат част от своя суверенитет в полза на неговото съвместно упражняване с други държави. Така те споделят и установяват своето единство в лицето на наднационалните институции. В този смисъл интеграцията се опира на силни институции, които се превръщат в основния инструмент на изграждането[6], на търсенето на едниство чрез сливане в общото.

Европейският съюз е единствен по рода си пример за пространство, което ангажира множество държави в общи действия за формулиране на общи политики и вземане на обвързващи решения. Това е резултат от заинтересоваността на европейските държави от взаимна зависимост. Тази взаимна зависимост е една от принципните характеристики на ЕС, пътят по който държавите членки доброволно предават част от техния национален суверенитет и независимост на колективните институции. Това обединяване и поделяне на суверенитета в по широка перспиктива може да доведе до пълно отказване от суверенитет от страна на националните власти.

Този опит няма друг паралел - взаимната зависимост de facto води до загуба на национален суверенитет за всички държави членки и тази загуба е емблематична за пълноправното членство в ЕС[7].

Европейската интеграция е предмет на научни анализи още от самото начало на нейното възникване. Това се дължи на факта, че тя се осъществява чрез дейността на национални държави, решили да се обединят и да "преобразуват отношенията помежду си като цяло в Европейски съюз[8]". Суверенни национални държави доброволно се отказват от своя суверенитет, за да бъдат членове на организация, която има за цел европейската интеграция.

Изследването на европейската интеграция поставя в началото си изследването на факторите, икономически и политически, които са я породили. И са повлияли върху нейното развитие.

На първо място, това са въпросите за сигурността в Западна Европа: вътрешни и външни. Мнозина изследователи[9] смятат, че съществуването на голям брой национални суверенни държави в Европа, е довело до обстоятелствата, които доведоха до Втората световна война.

Привържениците на тази идея желаят развитието на особен вид интеграция, който би обединил европейските държави, в частност Франция и Германия, в дух на сътрудничество и приятелство с цел постигане на мир в Европа. Всяка система за сътрудничество и интеграция в Западна Европа трябва да обхваща държави-участнички, които са демократични и да се стреми не само да внесе някакъв ред в международните отношения, но и да гарантира човешките и политическите права в Европа.

Всяка система за европейско сътрудничество и интеграция, съгласно този възглед, би имала както вътрешни, така и външни последици за участващите държави. Това понятие за мир в Европа е основополагащо за някои от ранните идеи за европейската интеграция. Неговото значение е отново потвърдено от развитието на Общността след падането на Берлинската стена.

Обстоятелството, че след Втората световна война Западна Европа се озовава в една двуполюсна система, в която Великобритания, Франция и Германия играят второстепенна роля, определя схващането, че само ако Европа е способна да покаже едно единно лице, или поне да развие силна идентичност за самата себе си, то тя би могла да намери стабилна позиция в новия световен ред. Единствените планове, приети от Европа в този период засягат сътрудничеството или интеграцията в областта на въглищата и стоманата, икономиката и ядрената енергия.

Несъмнено най-силно влияние върху интеграционния процес има заплахата от Изтока, която е разглеждана като "катализатор" и често е наричана "външният обединител[10]". В разгара на Студената война доминира възгледът, че ако западноевропейските държави са поне икономически тясно свързани помежду си, заплахата от нападение над една от тях автоматично ще предизвика реакция от страна на цяла Западна Европа. Тази икономическа взаимозависимост е подкрепена от НАТО[11].

Краят на Студената война сложи край и на външната заплаха за сигурността на Западна Европа. Това постави на дневен ред нови въпроси по отношение на структурата на Европейската общност: трябва ли ЕО да се ограничи единствено със Западна Европа; какви са предпоставките за влизане на нови държави от Централна и Източна Европа; достатъчна ли е солидарността между съществуващите държави от ЕС, за да се удържи неговото разширяване с голям брой държави с нисък национален продукт; дали съществуващата система на ЕС, при досегашните му членове, е достатъчно силна, за да продължи да се развива без катализиращата сила на "външен обединител".

На второ място, европейската интеграция е повлияна от следвоенната повеля за икономическото развитие. Държавите от Западна Европа са изправени пред икономически проблеми, породени от войната, поради което и съществува желание ударението да се постави на икономическия растеж като единствения изход от положението. Възстановяването на следвоенните европейски икономики трябваше да стане не на основата на протекционизма[12], а на основата на свободната търговия, която се оформи като един от водещите интереси на държавите и доведе до създаването на Европейската организация за икономическо сътрудничество и на Европейската икономическа общност[13].

На трето място стои развитието на държавите в Западна Европа в началото на ХХ-ти век. От една страна, те са тръгнали по пътя на демократичното развитие на промишленото благоденствие[14], а от друга, дори онези, които се сблъскват с тоталитарните режими не могат да удържат недемократичните структури[15]. Демократизацията в Западна Европа вече не се поставя под въпрос и до голяма степен се приема като даденост. Краят на колониализма, съчетан с развитието на европейски организации като Съвета на Европа, и с едно по-силно общоевропейско разбиране, дължащо се на увеличените комуникации вътре в Европа, кара националните правителства[16], поне в политически смисъл, да обръщат повече внимание на своите европейски съседи.

На четвърто място интеграцията е повлияна от презатлантическите отношения, които са от жизнена важност не само за държавите-членки, но и за избрания от тях начин да си сътрудничат и да се интегрират. Тези отношения трябва да се разглеждат като нещо особено поради въздействието им върху процеса на европейската интеграция. САЩ виждат в интеграцията на заподноевропейските държави възможност за възстановяване на свободната търговия, в икономически аспект, и стабилизиране на демокрацията с цел да се постигне световният ред, в политически аспект, за да се създаде противотежест на комунизма, в геополитически аспект[17].

По отношение на сигурността САЩ служат за гарантиране на развитието на демократичната система в следвоенна Западна Европа[18]. До края на 60-те години САЩ играят ролята на хегемон в икономическите отношения и доминират валутните политики на западноевропейските държави[19].



1.2.

Равнища на икономическата интеграция



За разлика от политическите аспекти на европейската интеграция, от икономическа гледна точка може да се говори по-скоро за схващане, отколкото за теории[20].

Икономическата интеграция[21] заема централно място в дневния ред на следвоенна Европа. Европейските ръководители споделят убеждението, че ако Европа желае да успее икономически, трябва да разполага с вътрешен пазар, голям колкото този на САЩ. Увеличаването на икономическия ръст може да осигури на държавите приходите, необходими за постигане на благоденствие и за нужната за изграждането на демокрациите стабилност, като предизвика конкуренцията между политическите партии, както и за намаляване на рисковете от друга война, поради въвличането на една стабилна Германия в зоната за свободна търговия. Така се поставя под контрол производството на двете основни суровини, които изиграха определена роля през двете световни войни, което дава възможност на Европа да играе самостоятелна роля в международните отношения.

Икономическата интеграция налага няколко етапа на развитие, като се започне от зона за свободна търговия и се стигне до интеграция, намаляваща суверенитета на участващите държави.

На първо място, стои зоната за свободна търговия, в която участващите държави се съгласяват да намалят помежду си митата и налозите с ефект на вносни мита върху стоките, произведени в тези държави. Резултатът е, че само стоките, произведени на територията на зоната за свободна търговия могат да се движат свободно; за онези, които са произведени извън зоната митническите разпоредби важат всеки път, когато тези стоки пресекат границите на зоната или границите вътре в зоната[22].

На второ място, стои митническият съюз: зона за свободна търговия към която са прибавени единни митнически политики и политика по вноса, еднакви за всички участващи държави. Тази единна митническа политика е известна като "обща външна тарифа". Митническият съюз става единно цяло спрямо трети страни. Както зоната за свободна търговия, така и митническия съюз се стремят да постигнат свободно движение на стоки на териториите на държавите-членки. И в двата случая целта не е да се постигнат другите три свободи, включени във вътрешния пазар на ЕИО - свободно движение на хора, капитали и услуги.

На трето място, стои общия пазар (вътрешен по характер в случая с ЕИО). Общият пазар традиционно се схваща като митнически съюз, в който всички стоки се движат свободно, наред с прилагането на другите три свободи: движение на работници/хора, капитали и услуги. Тъй като целите на един Общ пазар са по-амбициозни от тези на един обикновен митнически съюз се изисква известна степен на координиране на националните политики.

На следващо място, се поставя вътрешния пазар, подготвящ икономически и валутен съюз. Целта е осигуряване на зона на относителна финансова стабилност, в условията на която и деловите среди могат да правят планове за бъдещето, така, както биха правили това в условията на един вътрешен пазар. Стабилността на валутните курсове от своя страна изисква съгласуване на макроикономическите политики. Това изискване е поставено в първите два етапа в Плана "Делор" за икономическо сближаване на държавите-членки. Така се осъществява по-голям брой общи политики, като се премахват не само всички традиционни прегради пред търговията, но и по-малко очевидните нетарифни ограничения.

Не на последно място е изграждането на пълен икономически и валутен съюз. Това е етап на цялостна икономическа интеграция, което означава не само интеграция при стоките и факторите на производството, но и интеграция на икономическата политика. В случая с ЕО тази фаза може да се разглежда като истински вътрешен пазар с единна валута за държавите-членки, обща макроикономическа политика и по-голям брой други общи политики, което прави политически съюз.

При ЕО бяха необходими почти 40 години, за да се достигне равнище на интеграция между третата и четвъртата стъпка. Държавите, на които предстои присъединяване към Общността, ще трябва да приспособят към огромния брой правила и постановления, които регулират вътрешния пазар. За да се направи това трябва да се премине през различен по продължителност преходен период, през който законодателството на ЕО да бъде превърнато в национално право. А затова е необходимо постигането на определен тип политическа стабилност и консенсус в развитието на обществените процеси.

При тази прогресия, колкото по-високо е стъпалото, толкова по-високи са изискванията, поставени пред общите институции, за да могат те да се справят с нарастващия брой правомощия, прехвърлени върху тях от държавите-членки. Важно е да се отбележи, че колкото по-развита е икономическата интеграция, толкова по-високо е нивото на политическата интеграция.

Разбира се, не на последно място е необходимо да се отбележи, че първите три етапа се отнасят до чисто пазарната интеграция, а последните два етапа представляват чиста форма на политическа интеграция, което по същество означава, че преминаването от третия в четвъртия етап не става автоматично.



1.3.

Основни типове политическа интеграция



Изследването на основните аспекти на икономическата и политическата интеграция в Западна Европа показва, че те много трудно могат да бъдат отделени една от друга. Формалното постигане на икономическата интеграция, не би било възможно без постигане на политически консенсус и вземане на политическо решение, което превръща и политическият аспект на интеграцията във водещ при изследване на интеграционните процеси.

Задълбочаването на икономическата интеграция води постепенно до засилване на мястото и ролята на политическата интеграция. Въпреки това някои форми на икономическа интеграция съществуват независимо от политиката[23].

Политическата интеграция се определя в литературата като "възникване на политическа общност, основана върху доверие, лоялност и споделени ценности[24]".

Могат да бъдат обособени няколко типа политическа интеграция[25].

Първият от тях е институционалната интеграция, което означава увеличаване на колективното вземане на решения от група държави. Вземането на решения трябва да бъде регулирано от официално приети и установени правила за мястото, ролята и правомощията на отделните институции. Наднационалните институции могат пряко да налагат задължения на гражданите на държавите-членки и да вземат решения, независимо от становищата на тези държави, а в отделни случаи и против тяхното желание[26].

Вторият от тях е политическата интеграция, като степен, до която отговорността за отделните политики се прехвърля на по-високо равнище на управление или се упражнява съвместно или се координира от повече от едно равнище. От основно значение за интеграцията е обхватът, степента и отчетливостта на общите политики.

Третият тип политическа интеграция е интеграцията в поведението, който се основава на стремежа на националните правителства да търсят подкрепа за своите решения и за прехвърлянето на суверенитет на наднационални институции сред своите народи и сред политическия и икономическия елит на собствените си държави. Обществените отношения влияят пряко върху развитието на политическата и икономическата интеграция. При съвременните либерални демокрации, действията на правителствата, както вътре, така и извън собствената им територия, се разглеждат като легитимни. Развитието на формалната интеграция обаче изисква активното участие на обществото чрез провеждането на референдуми.

Следва да се отбележи, че през различните етапи от развитието на ЕО/ЕС са преобладавали различни подходи към интеграцията като политическо явление.



1.4.

Основни подходи към изследване на политическата интеграция



Разглеждането на подходите, прилагани при политическата интеграция, започва с изследване на възгледите за ролята и природата на държавата, основани на автори като Макиавели и Хобс. Държавата заема централно място в политическата архитектура и подсилва един от основните белези на националната държава - нейната фундаментална идентичност, основана върху присъщите на народа култура, език и раса.

Тази идентичност стои в основата на отъждествяването на народите с държавата и превръщат последната в доминираща и най-важна съставна част на обществото, като я развива отвъд границите на обикновената си функционална полезност и я превърне в основополагаща ценност.

Този подход за изследване на политическата интеграция се основава на реализма за мястото и ролята на държавата в международната система. Приверъжениците на реализма смятат, че е необходимо международно сътрудничество, за да предотврати дестабилизирането на международната система. Това прави международните организации желани, доколкото могат да насърчават сътрудничеството между националните държави, но и в същото време те не могат да имат собствена легитимност, и никога не могат да заемат позиции над националните държави, които я съставляват.

На практика, националната държава е най-висшият орган, и изключителната причина за съществуването на една международна организация е да обслужва националните държави.

Съотнасянето на тези възгледи към проблема за европейската интеграция прави ЕО единствено междуправитерствена организация. Очевидността на това твърдение се подкрепя изцяло от действителността, като се има предвид разбирането за природата на националната държава на привържениците на междуправителствения подход.

При анализ на структурата на Общността може да се забележи, че тази теза се подкрепя от онези институции, които се градят на върховенството на държавите-членки: Съвета на министрите и Европейския съвет. Но националните институции на Общността, като Комисията, Парламента и Съда, би трябвало да бъдат с ограничени функции, поради факта, че те нямат собствена легитимност и не би трябвало да вземат връх над суверенните национални държави.

Държавите-членки дават легитимността на ЕО, поради това, че те са подписали договорите за нейното създаване и преструктуриране, поради което те би трябвало да я контролират. Този възглед е развит и в разбирането  за "високата" и "ниската" политика[27].

"Високата" политика се определя като жизненоважните области, където пряко се засяга националния суверенитет, т.е. там където не може да се очаква държавата да се окаже от своя суверенитет, например външната политика, сигурността и отбраната.

"Ниската" политика обхваща области с малко значение за суверенитета на държавите-членки, поради което там те с удоволствие биха предоставили своите правомощия на Общността: например транспорта и създаването на общия пазар[28].

Обосноваването на този принцип поставя на дневен ред два въпроса: дали ЕО е отишла отвъд обикновеното сътрудничество в онези области, в които интересите съвпадат и дали тя се е отдалечила от междуправителствения подход?

Привържениците на междуправителственото виждане[29] твърдят, че държавите-членки не са изчезнали. Националните държави продължават да съществуват и все още имат решаващи възгледи в много области на политиката: отбраната или вътрешните работи. Те не са заменени от една европейска супердържава. В същото време процесите на интеграция надхвърлят рамките на националната държава, като Комисията се разглежда като независим и влиятелен орган за правене на политика, която заедно с редица други наднационални "актьори" взема много повече решения отколкото правителствата на националните държави. По същество това са органи за междуправителствено търсене на политически идеи, а не наднационална помощ за реализирането на тези идеи. Това е основният фактор, който движи интеграцията.

Реализмът и междуправителствения подход обаче не могат да обяснят напълно развитието на ЕО. Договорът за ЕС ограничава дейността в областта на отбраната и вътрешните рабти до простото междуправителствено сътрудничество, но самият факт, че държавите са решили да си сътрудничат в тази област противоречи на идеята за високата и ниската политика.

С този договор Европейският парламент и Комисията получиха разширени правомощия, което на практика не съответства на теорията на реализма. Още повече, че през последните години нарастнаха стремежите към европейска интеграция на различните държави, както и се промени динамиката на развитието на Общността, която движи разширямането на обхвата на дейността й.

На привържениците на принципа на реализма и междуправителствеността се противопоставят привържениците на федерализма. Непосредствено след Втората световна война, федералните идеи, широко разпространени в САЩ, намират разпространение и в Западна Европа в идеята за създаване на "Съединени европейски щати". Двете течения обаче имат почти еднакви опорни точки.

Ако трябва да обясним разликата между федерация и конфедерация от гледна точка на европейската интеграция, то трябва да отбележим, че тя се крие в степента, до която националната държава се е отказала от своя суверенитет. В една конфедерация участващите държави приемат колективно изпълнение на отделни ограничени функции, като запазват висока степен на автономност и суверенитет, докато при федерацията има една суверенна държава и суверенитетът се намира на по-високо равнище. Формулата европейска "федерация" на практика няма исторически прецедент[30].

Привържениците на федерализма смятат, че ако трябва да се построи отново една Европа, съставена от отделни национални държави, тя би имала твърде кратък живот, тъй като тя неминуемо би завършила с конфликт[31].

Ярък привърженик на идеята за европейска федерация е Спинели[32], който споделя виждането, че една система от суверенни национални държави би довела до нова форма на тоталитаризъм в Европа. Всяко правителство би могло да защити своите граждани от евентуални конфликти, защита, която лесно може да доведе до тоталитаризъм, тъй като правителството може да бъде принудено да използва цялата власт, която има на разположение, в името на защитата на суверенната държава. При това положение човешките и гражданските права могат да бъдат пожертвани в борбата за защита на националната държава.

Федерацията, от своя страна, би осигурила стабилни отношения между държавите и би позволила в тях да се установи демокрация, което превръща демокрацията едновременно в предпоставка и в резултат за развитието на федерализма.

За Спинели федерацията означава създаване на нова система, която по своите основни черти прилича на държавата и взема решения във важните области на суверенитета вместо съставляващите я държави. Държавите-членки запазват компетентноста си в по-важните области.

В Западна Европа напълно разгърната федерация така и не се осъществи, но един анализ на политическата система на Общността показва, че Комисията може да бъде разглеждана като правителство, Европейският парламент като парламент в истинския смисъл на думата, а Съвета на министрите - като втора камара. Легитимността на такава система се легитимира с факта, че парламент, избран пряко, ще представлява истинския европейски народ. Няма по-висока форма на легитимност от тази.

Институциите, представляващи националните държави, Съвета на министрите и Европейския съвет, трябва да имат строго ограничени правомощия, тъй като няма нужда от онази легитимност, която те придават, според привържениците на реализма.

Крайният резултат е изчезването на националните държави в името на една европейска супердържава.

За федералистите ЕИО беше твърде междуправителствена и недостатъчно федерална. За тях на Европа беше нужен "качествен скок", водещ незабавно от система на национални държави към федерация, основана върху европейска конституция, която е узаконена от европейски референдум и прехвърля повечето от правомощията на държавите на федерално равнище. Всяка интеграция "стъпка по стъпка" би била едновременно малко вероятна и безполезна.

Очевидно ЕИО не е федералната система, за която мечтаят федералистите. Основният политически проблем, свързан с превръщането на ЕО в една по-федерална система би могъл да се реши с пряката избираемост на членовете на Европейския парламент. До 1979 година те се избираха от националните парламенти. Именно прякото избиране на представителите на европейските народи дава на ЕП силата и легитимността да предложи планове за превръщането на ЕИО във федерация. Опитите ЕО да получи федерална конституция завършиха с неуспех, но оказаха влияние върху последвалите промени в договорите, регулиращи дейността на ЕО/ЕС.

Създаването на единна европейска федерация обаче не може да се постигне чрез "качествен скок", а по скоро чрез подкрепа на интеграцията "стъпка по стъпка", какъвто е до голяма степен случая с Общността, като през цялото време се върви към федерацията като цел.

Някои аспекти на ЕО/ЕС обаче отразяват идеите на федералистите: Европейският парламент се избира пряко, неговите правомощия се увеличиха, съществува еквивалент на конституционен съд, а в някои отношения Съвета на министрите може да се разглежда като втора камара. Въпреки това класическият принцип за резделение на властите не беше приложен в Общността, а по-скоро беше използвано едно разделение на функциите, което стана и основополагащо при установяването на функциите и правомощията на отделните органи.

В същото време е ясно, че ЕО не се разви в европейска федерация, каквато федералистите мечтаеха да видят, а националните държави все още са главните действащи лица в ЕО и ни най-малко не са изчезнали. Именно държавите-членки са тези, които направляват процесите на интеграция и мнозинството от хората се отъждествява с тях, а не с Европейския парламент.

Областите на компетентност, прехвърлени на Общността не бяха онези, които предвиждаха федералистите - икономическата интеграция, която по същество беше гръбнакът на ЕО, винаги е била за тях второстепенен въпрос. Някои области на компетентност са прехвърлени в дадено време и определен начин.

Общността все повече заприличва на федерация, но не може да се каже, че крайната цел на федералистите е приета от всички участници, което прави разширяването на обхвата на ЕО по-скоро съвпадение, отколкото обоснованост.

Наред с такива възгледи като реализма и междуправителствеността и федерализма в Западна Европа намира широко разпространение и възгледа за функционалното развитие на ЕО.

Отправната точка на реализма и федерализма, че човешката природа изисква силни институции, за да бранят човек от човека е песимистична. Трябва да се отбележи, че съществуват по-скоро общи проблеми, които имат всичките държави, независимо от границите - сигурност, мир и др. Подчертаването на суверенитета на държавите и границите помежду им твърде много ги разделя. Държавите изразяват различията между хората и не отразяват истинските основни идеи на човечеството, които имат всеобщ характер. Международна система, основана върху суверенитета не е най-доброто средство за установяване на система за мир. Необходим е процес на сътрудничество, при който общите проблеми могат да се решават съвместно, което трябва да бъде организирано функционално, т.е. да се определи проблемът, стоящ пред няколко държави и да се създаде форум, на който този проблем да бъде най-добра разрешен[33].

Логиката на този подход е войната да бъде предотвратена чрез ангажирането на държавите в прояви на сътрудничество. Организацията, създадена за решаването на даден проблем трябва да бъде конкретно пригодена към неговото естество. В това се състои идеята, че "формулата следва функцията".

Тези организации надхвърлят националните граници и ще бъдат управлявани от технократи, които най-добре могат да решат проблема, а не от политици или политически партии.

Технократите ще се ангажират с решаването на въпросите по същество, а няма да бъдат обвързани с една отделна държава. Лишени от контрол върху редица области правителствата няма да могат да се стремят към война и ще трябва да се насочат към управление на областите, останали извън функционалните организации. В този контекст беше въведен израза "отмиране на държавата[34]".

Идеята за отмирането на националните държави не се осъществи на практика, по-скоро държавата беше принудена да признае своите слабости във времето на глобализация на икономиката и да се пригоди към него. Правителствата са доволни да оставят на специализираните функционални организации решаването на някои технически проблеми[35], макар и ограничени от факта, че съществуват твърде малко истински технически проблеми. Повечето проблеми, дори от техническо естество имат политически последици.

Функционалистите[36] приемат, че правителствата са достатъчно алтруистични, за да предоставят области на компетентност, но развитието на ЕО показа, че нещата не стоят точно така. Когато държавите-членки са отстъпили области на компетентност на Общността те обикновено са взели в замяна нещо в друга област на политиката. Функционално специализираните организации не биха допуснали това.

Императивът в Западна Европа не е изграждането на система на мира, поради което и функционализмът е изгубил своя смисъл, което не означава, че той трябва да бъде пренебрегнат, като модел за международни организации.

Постепенното развитие на Общността доведе до появата на неофункционалистични възгледи, които приемат по-плуралистичен политизиран подход, основаващ се на възгледа, че властта на националните правителства е прогресивно подкопавана, тъй като "политическите актьори в някои различни национални образувания биват убедени да насочат своята лоялност, очаквания и политическа дейност към нов по-голям център, чиито институции притежават или изискват юрисдикция над дотогава съществуващите национални държави[37]".

Сътрудничеството по маловажни и относително безспорни въпроси предизвиква искания и натиск за сътрудничество в свързаните с тях области на политиката: неумолимата логика на функционалното разпространение[38].

Националните политици, държавните служители и елитът на групите по интереси постепенно биват привлечени чрез тяхното участие в централните институции и съвместните структури за вземане на решение.

Наднационалната Комисия получава ключова роля в развитието на функционалното сътрудничество. Тя представлява общия интерес и може да изгражда коалиции с презгранично организирани интереси, за да се преодолее съпротивата, която националните правителства оказват на по-нататъшното сътрудничество. Групите по интереси желаят да сътрудничат ако видят, че техвите интереси се осъществяват по-добре на европейско равнище. Тъй като в началото малък брой групи по интереси достигат своите цели на равнище на ЕО, съвсем естествено е в последствие други да последват примера и да потърсят сътрудничество с Комисията.

Участниците правят това или стават активни на европейско равнище поради факта, че там техните интереси се обслужват по-добре.

Идеите на неофункционалистите получиха широко, ако не и всеобщо доверие, сред населението на европейските държави, макар и да пренебрегваха значението на международното политическо и икономическо обкръжение за възникването на условия, които са благоприятни или неблагоприятни за интеграцията. Въпросите на ниската политика, за която се смяташе, че интеграцията ще се натъкне на твърде много проблеми, бяха не по-малко спорни от въпросите на високата политика[39].

Прогресивното развитие на европейската интеграция има две измерения - функционално и политическо. На практика обвързаността на модерните икономики прави трудно ограничаването на интеграцията само в отделни сектори на икономиката. Интеграцията в един сектор оказва натиск за интеграция и в други сектори. От гледна точка на политиката националните политически елити пренасочват совето внимание към наднационалните институции и равнища на активност, като разглеждат интеграционните процеси като увеличаване на общите интереси, наднационалните институции и неправителствените актьори имат повече влияние върху интеграционните процеси, докато националните държави и правителствата все повече губят своето влияние върху тях. Така интеграционните процеси довеждат до засилване на търсенето на мерки за политически контрол и отговорност на наднационално равнище[40].

Пренасочването на лоялността от страна на елита и на представителите на народа не стана по начина, по който очакваха неофункционалистите. Те смятаха, че това ще бъде само прехвърляне на лоялността, а това, което се случи на практика бе нейното удвояване: проявява се лоялност едновременно и към националната държава и на европейско равнище.

Някои от идеите на неофункционализма, междуправителственото виждане и взаимната зависимост на държавите-членки бяха отхвърлени. Например неофункционалисткото пренасочване е повече резултат на разширяването, което стимулира институционални промени, отколкото форма на развитието на Съюза[41]. Привържениците на междуправителствеността трябва да признаят, че не само междуправителствените проговори, но и развитието на световната икономика направиха възможен и стимулираха процеса на намиране на сходни предпочитания за развитие на различни политики от страна по-голямата част от европейските държави[42]. Взаимната зависимост след 1992 година е силно повлияна не само от събитията в Източна Европа, но и от събитията в световната икономика извън Европа, особено от развититето на международната конкурентноспособност на интеграционните процеси[43].

На практика европейските интеграционни теории са резултат от същуствуването на теоретически дискурс за интеграцията, който се опитва да направи по-разбираемо развитието на европейската интеграция. Основната цел на теориите за интеграция е свързана с подпомагането на разбирането и обяснението на интеграционните процеси.