Софийският плавателен канал София - Варна: Пътешествие в бъдещето

Глава I

Годината е 1961, датата - 1 май. Трудовият празник на България. Предводителят на нацията обяви немислимото, а щом го е обявил, то ще се случи. Започва строежа на Плавателния канал София - Варна. Песни се пеят. Цветя се хвърлят. Всички с дружни усмивки и в синхрон маршируваме към светлото бъдеще, Пристанище “Павлово”.

Очарован съм. Всички сме така. София ще стане сестра на Париж, Берлин, Будапеща, Варшава, Лондон. България ще има своя собствена река, създадена с нашите ръце, напоена първо с нашата пот, за да протече после леко през нея соленосладката, речноморска вода. Идилия.

Множеството се струпа на една равна поляна. Разпределиха се веднага отговорници на бригади. Раздадоха се лопати и кирки. Определи се кой какво трябва да прави, по колко да го прави и докога да го прави. Па, като се почна едно копане. Ама порим майката земя ти казвам, тъй както никой досега. Не я жалим думам ти право. Здраво брате, че време няма, има си план.

Там до всеки копаещ мъж, застанала по една жена със строителна количка. Ти трупаш в колата мека пръст, тя чака с настървението на дебнещ хищник да се спусне към мястото където ще е дигата, че да я обърне и бързо, бързо да се върне още по-надъхана да закара следващата. Имаше и такива измежду тях, дето не можеха да чакат техния мъж  да гради бъдещето сам, грабваха и те по една лопата и пълнеха наравно с него. Никой не искаше да почива. Ръкавици не ни трябваха, макар ръцете ни да се прежулваха и да се разраняваха. Ние шяхме да ги потопим в полусолената, полуморска вода и те да се излекуват. Всички болежки, прах и мръсотия, с които радостно се сдобихме този ден щяхме да измием и облажим на брега на Софийския плавателен канал. Гордостта на народа.

Първият ден мина като миг. Никой не искаше да си тръгва от изкопа. Много хора останаха там. Опънаха се палатки, запалиха се фенери, дойдоха и нови попълнения. Направи се график за нощните смени и възторгът от започнатото сякаш не искаше да напусне жилите ни.

Аз с мъка на съце, със сълзи на очи, се отправих бодро към вкъщи. Не исках да си тръгвам. Обаче бригадира ме натири да си ходя. Каза ми, Кънчо беги марш бърррзо у вас да почиваш. Ти си, вика, баш ррработник, цел ден тука копаш кат бивол, измежду всички най-усърден си. Глава не повдигаш от изкопа, водица не слагаш в устата си, кррръвта от дланите не бършеш само и само врреме да не губиш, ами да си направиш нормата и да я задминеш. Искам та утррре като нов. Пример да си за останалите. Ади, беги брррзо, че штъ подкарам с кескето, маскаррра с маскаррра такава. Така ми думаше той и аз щъ не щъ кръгом у нас си.

Нито се изкъпах, нито си свалих дрехите. Не исках да се разнежвам, да губя работната си чистота. Хапнах два залъка и се положих на дъсчения под, та да се калявам, за пример да ме дават. Положих ръце под главата и току затворих очи, я вече се бех унесъл. Сладостта от трудовия ден гореше в тялото ми. Внезапно, някъде в далечината, чух чайки да пискат и шляпат с криле, някакъв странен шум зашъшка в ушите ми, чуден мирис на незнайна досега пържена риба нахлу в ноздрите ми и потънах. Годината беше 2014-а….