На един мой много скъп приятел!
“Живота е като купа с късмети - бръкнеш, изтеглиш един, прочетеш го, изхилиш се и му теглиш една майна, след 20 години теглиш пак…”
Тони Йотов
Мирис на кафе и кифлички със сирене. Събрали сме се, късно сутрин, остава месец до завършване. Приятели сега и приятели до края. На гимназията…
Всеки със свойте мечти чака нетърпеливо, като жокей сигнала за първия му старт и обяхнал предрусалия си с утопизъм живот да се впусне напред към очакващата го победа.
Мисля че започнах да пия кафе само заради късметчетата. Да не би да изпусна моя, нали разбирате. Никъде другаде не ти дават късметчета просто “е` така”. Реално обаче просто ми се услаждаше, вкарвайки си дозата никотин между глътките. И все пак винаги нетърпеливо дръпвах пластмасовата халка от него и като древен пергамент разгъвах малкото листче с тържественост все едно ей сега ще прочета отдавна чаканата истина.
Глупости. Пада ми се благоденствие. Ха! Събирам джуки и с едно отчайващо - уффф, тегля на ум една стабилна попържня. Как не може да ми се падне веднъж нещо свястно или пък някаква стойностна мисъл да му еба майката. Другите около мен се кефят. Техните са готини. Пари; секс; любов; Животът е възмутителен, когато мислиш за него, и прекрасен, когато го живееш - Карол Корд. Захвърлям го на масата. Смачквам го. Късам го. Ех, никога нямам късмет…
Приятелствата станаха добри познанства. Познанствата пък здрасти и здравей. Поздравът остана после само поглед. След погледа остана разминаването. Късметчетата замених с тото. Градът - невъзможен роден дом. Няма утопизъм има реалност. Кафето стана лукс. Никотина си остана никотин, но долнопробен. От нетърпение на старта, живота ми се препъна и счупи двата си крака. Трябваше да бъде отстрелян. Да не се мъчи. Дожаля ми, моя си е все пак. Превързах го и тупур-тупур, бавно-бавно тръгнахме без посока. Без посока знаете, отива се на никъде. И аз така с него наникъде, към нищо с малко. Безславно кютахме. Кретаме дето се вика. Мъчим го ама себе си мъчим.
След години, прибрах се дома криво-ляво, влачим се двамата с живота, ама грозна картинка ти казвам, и бам един железен лев падна от небето и ме удари по тикерицата. Викам си - бах тоя късмет, ехеее хей живот, здравей живот, гледам го лъскав един такъв, галя си го, стиснах го в юмрук и викам си айде да опънем сега едно кафенце. Знам миналото е невъзвратимо, но пък е сладко да му се невиди.
Старата сутрин. Старото кафе. Същият мирис. Кифличките. Кафето. Късметчетата били свършили. Стана ми криво. Отпи ми се. Отпуши ми се. Доплака ми се разбирате ли, 20 години чакам това кафе, тоя лев да ми падне, тоя късмет да ми дойде...и не, и не, и пак не! Захлупил съм лицето в шепи, живота ме потупва по рамото за успокоение, ама той е нищо живот и потупването му е нищо работа. На съседната маса се чува - ебати работата пак ли беее, пу да му се невди и простотията. Две ръце късат късметче на две и го захвърлят на земята. Гмурвам се като на олимпийско състезание по плуване с главата напред, ама така се метнах ще кажеш, че съм фаворит за медал. Треперя. Сърцето ми отвън изскочило. Събирам частите. Живец тръгва по жилите ми. Ония ми се смеят. Е, нека. Изтеглих благоденствие….
Няма коментари:
Публикуване на коментар