***

Наблъскали сме се в автобуса. Ама така сме се натиснали, че античните организатори на оргии ако бяха живи щяха да стиснат ръка на софийския кмет и да му се поклонят до земи.  Мисля си, ето това е животът ни. Само една опция имаш да стигнеш до целта. Ама не може да ни огрее всички. И естественият подбор оставя по-слабите на спирката. Всички останали бавно, безславно, потно и прекалено интимно се отправяме към сладката победа. Разбира се има дупки, лакти в стомаха и мазолясали от стискане на железните дръжки ръце, ама то лесно няма. Някои се целят по-ниско, искат по-малко от живота. Той не се противи. На ти спирка, слез, прав ти път.  Спирките обаче са коварна работа за останалите. Слезеш ли може и да не се качиш повече. Забаламосваш се и докато се усетиш мястото ти е заето. И вратите се затварят под носа ти. Така както някой друг получава повишение, което ти си заслужил или взима работата, за която си се борил, или приятелката, която така самоотвержено си обичал. Та живота продължава, скърца, мръсен е отвътре, има контроли, но пък те води напред и само напред. Има такива, които са по-облагодетелствани. Това са тези с план за живота. Скочили са в него от първите спирки и са си седнали на удобни местенца и безпроблемно пътуват натам, накъдето. Има и пъти, в които успяваш да се добереш до твоята спирка, стигнал си целта, слизаш по стълбите и пляясс, цопваш в локва...Абе, живота е чудна смесица от чудни смесици, която така те замесва и те размесва, че накрая и ти не знаеш в какво си се замесил.

Проклятието е там, че цялата процедура се повтаря от начало, ден след ден… Днес автобусът ми се счупи посредата на пътя... Обаче си заслужава и през виелицата тръгвам пеша!