Тъй си остана старата кирпичена къща,
самотна, насред пустеещото село.
Щастливите спомени я крепяха, едва,
но и те избледняха от слънцето.
Останаха само диви трънаци и бурени,
и необърнати лехи с паднали колци.
Кисели гроздове правеха тежка сянка,
ала само птичките им се радваха.
Детското ми корито, насред двора,
ръждееше заедно с дедовите сечива
и нападалите от лозата сухи листа.
Чучелото вече не носеше страх,
и все пак си стоеше, макар и килнато,
като някой древен тотем със сламена шапка,
чакащ да се завърнат поклониците му.
Ракията в мазата вече беше прележала,
а рафтовете с буркани - празни и прашни,
оплетени в паяжините на миналото.
Изведнъж, вратата на къщата проскърца,
но от там не излезе баба ми, усмихната,
да ме привика за топли мекици,
това беше просто вятърът...
(и повеят му ме понесе
далече, далече..)
Няма коментари:
Публикуване на коментар