Бързо! Бързо! Бързо!
Всички бързат, всички бързаме, давай по-бързо!
Най-после се качихме в метрото. Грешка, исках да кажа, наместихме се и пресовахме във вагона на метрото. Чакай да се почеша. Опппааа...това не е моя крак, мен още си ме сърби. Газ, спирачка, газ, спирачка, газ...разклатихме се, изпонастъпихме се, изпоблъскахме се. Абе, по филмите тези, които се возят в метрото защо не се клатят наляво-надясно, като махало? На нас ли нещо ни има ? Може би е от мотрисата – вагоньi метрополитного. Ама пък е здрава! И спирачките й са здрави - усетихме ги, винаги ги усещаме. Все едно съм се качил на някой присвиващ корема, обиден на гравитацията атракцион в лунапарка.
Станция *** . Вратите се отварят, a пред тях, все едно чакайки да ни пребият, са се скупчили тумба хора. Абе, направете път да минем бе! Гледат те празни, овчи очи. Мее-е-е-е-е-е. Я си гледайте работата! Изпъчвам се, поемам си въздух, брадичката нагоре и през тях. Ей, момче, какво си се разблъскал? Простак с простак – вика ми една наконтена бабичка. Аз се обръщам бавно, като Терминатор 2. – Ми ти що не се дръпнеш да минем, а ? Тя влиза бързо, за да си изпроси място да седне и после да слезе на следващата спирка.
Не трябва да си губя времето с глупости. Бързо! Бързо! Състезанието продължава. Който стигне пръв до ескалатора получава възможността около него да няма вмирисани граждани и да се наслади на спокойно изкачване преди да се впусне в още по-бесния хорски трафик навън.
Три, две, едно...излизам от бокса и се престроявам в движението. Все едно съм във Формула 1. Газзззззз. Трета, четвърта. Изпреварвам изостаналите, мрачни и изкривени физиономии по стълбите. Щастлив съм, че напредвам може и да стигна навреме.
Изпреварвайки хората пропуснах да кажа „здрасти” и да се заговоря с един приятел, който не бях виждал от две години и който много ми липсваше.
Бам! Граааа, грааа – блъсва те главата уникална палитра от звуци, най-вече животински, от кокошка до слон. Градските музиканти пеят никому, освен на двама-трима в цяла България, позната песен и се дерат, колкото им душа дава. Уникална икономическа тактика – изнерви възможно най-много хора, за да ти дадат възможно най-бързо пари, че изчезнеш, колкото се може по-скоро в кръчмата и да спреш да дразниш по 200,000 души на ден. Заради техния музикален и противозаконен феномен, и заради бясната скорост, с която минах, незабелязах в ъгъла малкото, луничаво момиченце свирещо божествена мелодия на своята цигулка. Бутат ти в ръката флаер, искат от тебе пари за „Дарение” и продължаваш напред, невъзмутим!
Вече си навън. Тротоарът е широк два метра, в момента всички са в движение, защото е обяд и две кокошки са решили, че ще се хванат за ръце, ще се кискат и бавно ще провлачват крака блеейки във витрините на магазините. Ейййй богу, тия хора съобразителност нямат ли? Трябва бързо да ги изпреваря, няма време, я отляво, хоп, нестава, а отдясно – не, няма да ми се получи. Изпреварвам ги, но се натрисам на още едни, забавящи въртенето на света, изкукали хорица. Тоя път пенсионери, трима, едвам си стоят на краката, обсъждат проблемите на България през 45-та. Абе, хора, паркове има, градинки пред блока също или пък у вас се съберете и си приказвайте, колкото душа ви сака. Да де, ама те не са се виждали от 67-ма, и живеят още в 73-та, та затова... Прелитам над тях, гледайки часовника, закъснявам, ходя с великански крачки, усуквам си глезена на клатещи се плочки, поправяни преди месец и бързам, бързам.
Е , те това е. Стигнах. Ох, най-накрая. Минах през какво ли не. И колко много още пропуснах да ви опиша. Но всичко свърши, въздух нямам вече, прасците ми горят, от мен се лее пот, все едно съм бягал 1500м с препятствия. Къде стигнах ли? Е, как, тъкмо навреме за любимия ми сериал, серия 118767-ма . Как се казва ли? Не се ли сетихте, казва се „ Бързай бавно”. Става дума за нещата от живота и за това колко от тях пропускаме и колко още бихме искали да направим, а нямаме време.
Рекламите свършиха, айде до скоро.
