Кръстопътища

Красива картина. Живот и семейство.

Работа – някаква; и лоша ,и хубава.

Храната –  по избор; и скъпа, и евтина.

Реалността – отдавна не е девствена.

Редят се годините. Утайка в душата.

Децата порастват. Очите кървят.

Житейски проблеми, моменти и истини.

Въпрос. Накъде всъщност вървя ?

Крача. Препъвам се. Пътища няма.

Полусирак в непрогледна мъгла.

Лунен лъч, отразен от сърцето ми –

пътека тъй скъпа...макар в бодли и трънак!

Плачевно

Сив. Студен. Безличен. Тъжен е градът -

изпочупена детска площадка.

Селото – безлюдно е. Нивите в бурени спят.

Човекът ли? Далечен спомен...

Прокълнато племе. Безсилно, бея вяра.

Бездънен душевен контейнер.

Бездънни джобове, задънен живот.

Сенки. Зомбирани хора...и плесен.

Зловонни течения се сблъскват край нас

за жалост...всичките бият на кухо.

Поемаме въздух. За колко? За Час?

Вдишваме. С умисъл...!!!

Из моето съзнание...

Той вече не беше онзи хлапак. Нямаше я тъпата усмивка, смешната прическа и блуждаещият поглед. Макар да не беше навършил още 22, и да нямаше сигурна работа и доход – мисленето и съзнанието му показваха, че може да бъде отговорен, че се е превърнал в мъж. Сърцето му обаче, още младо и жарко, му нашепваше, че е специален, че ще стане – велик. Колективните представи и стереотипи водеха тиха борба вътре в него с жадуванията на вътрешния му свят. 

За щастие, докато се разхождаше покрай Парижката Света Богородица и тарабите на букинистите край Сена или вървейки по най-чаровните улички в света, тези в Рим, в него наставаше покой. Битката заглъхваше и гърдите му се изпълваха с онзи въздух и мирис, които го караха да се заблуждава, че той е човек и наистина живее.

Той беше благодарен, че има толков силна опора - неговата жена и семейството му. Те бяха тези, които го спасяваха да не експлоадира от болка по отдавна изгубените идеали в неговата страна, по изтляващата човечност в душите на хората и собствената му.

- Дали пък не деволюираме точно сега, точно в този момент се питаше ?....

Той се намираше все още на мъглявата граница между бъдещето и въображаемото, които никога нямаше да се докоснат, чиито два свята дори нямаше да се доближат, макар и за кратко един до друг.

Мъжката сила, чест, достойнство и кавалерски маниери станаха демоде и ненужни. Машината и роботът сега са 100 пъти по силни от един мъж. Вратите  вече се отварят сами, честта и достойнството умряха с последния самурай. Истинското мъжко сърце обаче, все още тупка в гърдите ни и сълзите ни са също все така най-горчивите...